1055.1998.12.31 Божествено безумие и разум

Книга 31


31.XII.134(1998)

Рила, 7-те езера

БОЖЕСТВЕНО БЕЗУМИЕ И РАЗУМ

ЖЛО / ПНД

13,12 ч.

Празаристото тяло, за разлика от заристото, е организирано още в предишната вдишка на Брама. Нашият приятел Роилòн е пентада от предишната проява на Брама. Пентадата е петорна монада, с каквато се отличава Космическият Човек. Такава петорна монада се отличава с основния импулс и на­чин на живот на Космическия Човек: мисъл и дейст­вие за обществото.

          Всички братства от пентаден тип са организи­рани от Посветени с пентада. Като говорим за ди­ада, триада, пентада и пр., Ние нямаме предвид от­делни монади в едно и също същество, но трансфор­мирани състояния и действия на основната, единст­вената монада - еднùната.

Окото на на торнадо Изабел – спътникова снимка от 13.09.2003г.

Учените са потресени – в окото на урагана се образувал пентаг­рам в окръжност! Специални комисии са анализирали снимките и видеозаписите и са категорични, че това не е монтаж. Други не се съмняват, че са истински, но подозират, че фигурата е моделирана от специалистите, които отдавна управляват метеорологичните процеси. Как е точно – Бог знае.

Татванните същности от нивото на Абсолют­ния Дух имат "шлом" - неподпалена още монада, ко­ято не е събрана в точка, както изявената монада в тотвселената. Шлом се разлива навсякъде и никъде и не се отличава нито с уникалност, нито с харак­теристика на вълната, нито с понятие, обем, цвят, мирис или форма. Шлом е вечен разлив на Божествен Мрак и там няма отлика на същност от същност, понеже всички същности са в Абсолютния Дух - в единение. Наистина, ние сме ви говорили досега и за отделни татванни същности - от вида на ноаите, например. Всяка ноайа или всеки шлом, независимо в какво тяло, клас или йерархия пребивават, са на­пълно еднакви и отразяват изцяло покоя на Абсо­лютния.

Всички светлописи и тук са от времето и мястото, където са по­лучени осиянията в послединя ден на 1998 г.

          Монадните същества, както вече отдавна зна­ете, се отличават с импулс за творчество, уникал­ност, създателство и абсурдност, но не и с потреб­ност от пълна неизвестност и самота. Неизвест­ността, анонимността, невидимостта, тишината и съвършената скритост и покой са шломни състоя­ния. Покоят и мирът имат общ произход, но не са едно и също нещо. Покоят се превръща в мир, когато шлом се поляризира като същество в ясновселената, а в радост - като същество в тотвселената. Даже и тотвселенските същества са поляризирани, но не съзнават това.

          Диадите са ясновселенски, и при тях нуждата от мир се преживява като трепет за другия и необ­ходимост от грижи, успокояване, умиротворяване, приласкаване и обласкаване. Трепетните същества са създадени да обожават и благоговеят и затова се

проявяват като Майки Божии, Любими Божии, Мило­сърдни Сестри Божии или предани приятелки, спо­собни на всичко за онзи, който пламти и се самораз­дава.

          Кагато говорим за триади, Ние имаме предвид много духове от супервселената - т.е. от духовния свят, в който монадата се превърта два пъти, до­като образува пламък и се завърне в недрата на ог­нивото си. Това превъртане образува равностранен или разностранен триъгълник, а понякога и триъ­гълна пирамида или пирамида в по-горно измерение. Природата работи с природни триади, а духовете - с духовни. При всички триади се наблюдава безкомпро­мисност и стремеж към съвършенство.

          Четворните монади изпитват три превърта­ния през 90 градуса и се отличават с пламтене. Те могат да станат и кубични, и тогава превръщат пламтенето в размножаване. Изпълнявайки първата Божия молба или "заповед", те реализират могъщата потребност на Отца не само да твори и създава, но и да се размножава на безчислени, различни монади, в които да се проектира напълно. Пламтенето е най-силната молитва и дейност на квартадите - същес­тва от алохимен тип, преживяващи Битието като шемет и наслада. Те поддържат и пламтенето на мъжките същества в ядрото на атома (протоните – б.п.), и на онова, което вие наричате "звезди" на не­бето, а също и на природния, биологическия огън. Ако няма постоянно самоотдаване без опасения, топли­ната в Битието щеше да е невъзможна и нямаше да има никакъв живот.

         

Следващата степен, на която се намира Рои­лон - една от проекциите на Космическия Човек на Земята - излиза от пламтенето, за да роди съпри­частие. Пламтящите не са съпричастни, защото не мислят; а като не мислят, те не могат да мислят и за другите. Пламтящият, т.е. съществото с квар­тада или кубична монада, поддържа Битието в съ­вършено равновесие именно поради абсолютния си Божествен егоизъм.

          Значи, съществува адски егоизъм, природен егои­зъм, човешки, ангелски и Божествен егоизъм. Не обвинявайте нито една адска същност, нито едно същество от пламтящ тип за техния пълен егои­зъм, тъй като с това те поддържат топлината, го­ренето и пламтенето в Битието. Квартадите и ку­боните пламтят най-силно и живеят в постоянен или периодически взрив, понеже са безостатъчно верни на същината си. Те не могат да не пламтят, когато им се пламти, и да не се взривяват, когато им се взривява. Ако можеха това, те щяха да бъдат всичко друго, освен същества на горещината и топ­лината, и нямаше да има нито атомни ядра, нито звезди, нито безчислени космични цивилизации. В природата техни представители са животните, ръ­ководени от огнената йерархия на херувимите, а в човека - мъжката част на астралното тяло, при ко­ято няма протакане, колебание, страх и подсигуря­ване.

 Всички учения на Космическия Огън са още уче­ния на стихиалии - не ратуват за петорна монада. Затова и Учителите им са още езичници, не приемат Христа като Бог, имат най-много тетрална монада и са склонни да воюват или да благославят битките. Те нямат понятие за абсолютното първенство на Майката и Жената, за погубването на собствената душа като условие да я намерим, за слизането на­долу в Божествения свят и за кристалното бъдеще на човечеството. И духовното, и природното ес­тество на космическия огън се отличава със стре­меж нагоре, несъпротивимост на импулса и влечени­ето, жажда за освобождаване от материята и за ду­ховно съвършенство, за постижения, свобода и екст­ремални идеи и преживявания. Но на огъня в Битието ние трябва да сме благодарни безкрайно! Именно на него всички сега дължим, че можем да си приказваме, да се обменяме, да летим по далечните светове на­вънка и да поддържаме вечната си младост и хубост.

          Когато Природата постигна състоянието на Адам Кадмон или Космическия Човек, монадните ù превъртания станаха четири и разчупиха квадрата в петоъгълник. Затова за Христос казват: "Ето Чове­кът", а не "Ето Огънят". Той е съвършен Агни или "Агне" от предишни манвантари: може да воюва и е Господар на дявола и на ада отдавна, но сега Той е нещо повече: Человек и Учител.

 

Съществата, които се родиха от Петицата, се поляризираха на два вида: хòра и человеци. Хòрата са с монадно превъртане по съседни точки, образуващи къси хорди и петоъгълник. Това са обик­нове-ните хора, символизирани от външните фигури на Пентаграмата, дадена от Учителя: хората на си­лата; хората на труда, печалбата и "уреждането в живота"; хората на познанието, гениите и отшел­ни-ците, аскетите, религиозните светии. Челове­ците са с монадно превъртане през една точка, об­разуващо дълги хорди и пентаграм. Те съответст­ват на петте посвещения на окултния ученик, сим­воли-зирани от вътрешните фигури на пентаграма: пророк, апостол, мъдрец, мистик и бял маг. Обикно­вените хора вървят наляво и се стремят към удо­волствия и самоутвърждаване, поради което не мо­гат да живеят без подсигуряване, признание и близки. Петоъгълната им същност изисква близки, с които да живеят заедно, тъй като имат малка аура и къса хорда и не могат да се обменят с ближни и далечни. Както знаем, близкият иска близост по фи­зическо разстояние и постоянно или преобладаващо присъствие по човешко време. Това не се отрича от Небето и се счита за нормална необходимост и при най-напредналите хора: без лични чувства и Бог не бе бил цялостен. Но при учениците близостта е въпрос на ритъм.

Учениците на Мъдростта вървят надясно и се стремят да намерят своя Учител, намират Го и за­почват да учат. Те имат нужда и от сродни души и съученици, с които да се обменят на всички полета, но без да се ограничават един-друг. Това са техните ближни. Ближният е човек, който не иска, а дава любов, мъдрост, истина и пълна свобода, без да крити­кува и без да търси своето право. Той е напълно сляп за недостатъците на света и на хората. Това не оз­начава, че не ги вижда по-добре от другите, но има причини да не ги изтъква.

 Така, пентаграмните монади се отличават с прескачане на най-близките по пространство, за да отидат при ближните (погледнете как се образува хордата на пентаграма). Когато имат кармични или дихармични близки, те ги посещават или ги приемат от време на време, но не живеят постоянно с тях. В изключително редки случаи на Земята, близкият може да бъде и ближен, но това е тъй трудно, както е трудно за ученика професията да му бъде призва­ние. Такава свръхлюбов е възможна само между ис­тински сродни души, които навлизат в тайните на Тройния Ритъм.

Освен хора и человеци, има още една категория човешки същества, които стоят най-горе. Те отго­варят на вътрешната област на Пентаграма и ние знаем, че това са Учителите. Следователно, има петоъгълници, пентаграми и Пулсиращи Пен­тади. Що е Пулсираща Пентада? - Това е човешко същество, постигнало ритмичната трансформация на петоъгълника в пентаграм и обратно. На прак­тика, това е Двоен, Троен или Божествен ритъм.

И Учителите се делят на категории - това е символизирано в центъра на Пентаграма. Има Учи­тели, които все още подържат Битието чрез обмяна с близки и ближни - те са изразители на Двойния Ри­тъм. Учителите на Тройния Ритъм редуват близки, ближни, и всички. Когато живеят и работят за всички, те остават в пълна самота или пък отиват там, където Бог ги изпрати; приемат който Бог им прати. Не че непременно самите те имат нужда от близки и ближни, но изпълняват това с пълно учас­тие и от все сърце, понеже така се крепи равновеси­ето на всемира.

 Най-вътрешните Учители - пулсиращите пен­тади - нямат близки и ближни: те живеят в неравно­делен ритъм и се отличават с редуване на самота и общуване с всички. За тях е безразлично дали "всички" е контакт с всички цивилизации едновре­менно - или само с едно същество в определен мо­мент, като проекция на Цялото на Земята. В този случай, ние вече не говорим за "Учители", но за "Учи­теля". Съществува само Един Велик Учител в Трите Вселени, Който има неизменно, съвършено лице и тяло във всички епохи и инкарнации.

           

Учителите ги наричат още "Радиални Пентади". Каква е разликата? - Петоъгълните и пентаграмните монади са още хордиални същества - за тях има само близки (роднини, любими, семейство) и ближни (верска общност, йерархия, окултен клас); но по-далечните и различните не съществуват за тях - не могат да ги огреят с любовта си. Радиалните пентади винаги минават първо през центъра, за да стигнат до някоя точка на окръжността. Те се интересуват на първо място какво ще каже Бог, т.е. Центърът, и какво ще каже Учителят - т.е. периферията. Когато си радиално, а не хордиално същество, ти пулсираш с радиусите си навътре и навънка и гледаш всичките ти радиуси да са еднакви, да няма нито едно пренебрегнато съ­щество – включително и лошите и враговете. За­това, първият ти импулс е да бъдеш Космически Ле­кар, милосърден брат и сестра, който утешава всеки болен и нещастен и обслужва първо падналите на фронта, а после близките и познатите си. Да не из­лекуваш враг, това значи да нарушиш Хипократо­вата клетва. Друг е въпросът, че Мъдреците и Учи­телите не винаги лекуват всички, за да не развър­жат злото или да не се намесват в педагогическия план на Кармата. Учи­телят има право и да ни изп­рати нещастие или бо­лест, за да не погубим душата си. Ако се опитваме да Му подражаваме в положи­телните методи, то колкото повече "далечни" и не­познати същества сме утешили и изцелили с мъд­ростта и ръката си, тол­кова по-често Главният Ле­кар ще ни дава отпуск да си ходим и при близките и ближните, ако все още не сме станали едно с Учи­теля.

      

Когато теб те викат и се откликваш, ти все още си на повърхността и няма опасност да се уда­виш. Когато се откликваш, без да те викат - това значи, че си вече зряща, милосърдна душа, способна да се гмурка надълбоко и да спасява удавници. Удав­никът не може да те повика, понеже изпуска вече въздуха си. Ако ти помагаш само на викащи, значи не си ловец на бисери и си едно същество повърхнос­тно, което спасява повърхностни същества и обик­новено прави това от тщеславие. Когато си гмурец на Бога, ти умееш да слизаш до дъното, където се гърчат в предсмъртна агония твои братя и сестри, които не умеят да плуват или са подарили поясите си на други. При това, никой не те знае, че точно ти си спасителят.

Истинският спасител има две основни качес­тва: 1.Умее да разпознава кой се дави и кой само се прави, че се дави, за да може да се качи на гърба му; 2.Умее да хване удавника с желязна хватка откъм гърба така, че да не бъде хванат от него и да оти­дат и двамата на дъното.

В това живоструйно лично осияние за Роилон - пентада от Орион (една галактика в тази област, надживяла три вдишки на Брама, без да угасне) - Аз искам да насоча мисълта ви за отличието на Кос­мичния Човек от Космическия Огън.

 Космическият Огън е безумен - и именно затова всички ние сме живи. Космическият Човек е разумен, и именно за­това ние сме человеци. Человекът, за разлика от животното и всички други стихийни същности и съ­щества в Битието, умее да изпълнява импулса на стихията си, но и умее да се вслушва във волята Бо­жия и в собствената си свободна воля. Той единст­вен може да излиза от всички природни и духовни програми и да влиза където си иска, за да учи и да помага на същества, крайно различни от него самия. Това е по силите само на Майката Божия - Родител­ката на Космическия Човек. Само Тя, като Него, е способна едновременно на хордиална и радиална лю­бов; способна е да прояви грижа и милосърдие и за чужди птиченца.

        Съществата и йерархиите до Космическия Чо­век, т.е. до Человека, като последно творение на Бога и Негово пълно подобие, не са способни да се отказват от себе си и от същината си, от своите основни импулси и желания в името на Цялото или на която и да е част от Цялото. Това, че много от тях са в човешка форма на Земята, още нищо не значи. Само Человекът, за разлика от повечето божества, от ангелите, хората, животните и адските същ­ности, е способен да минава като радиус първо през Центъра, за да усети в сърцето си при кого Бог го праща, кого му изпраща Бог. И човекът понякога е способен на това, като петорно същество, но из­пълнявайки волята на Цялото, той обикновено въз­диша и се "подвизава" като мъченик, а не като щаст­лив човек. Изпълнява, но в същото време си мисли за някакви конкретни точки от окръжността или сфе­рата и чака момента да се освободи, за да иде при тях.

          В друг урок ще ви говоря за това, що е диамет­рална любов, за разлика от радиалната. При радиал­ната любов ти вибрираш в резонанс с всички безчис­лени радиуси, понеже всички радиуси са еднакви. При диаметралната любов ти се сливаш с единствената си сродна душа, със своята космическа полярност. Както вече знаете, има илухими, свързани диамет­рално. В такива случаи, Бог не ги изпраща при мно­жество отделни същества по отделни радиуси, и любовта им се усилва до безкрайност, функциони­райки само между две противоположни точки. Тогава се образува ос - ос на завъртане на сферата около себе си. Това дава нова тема за размисъл за произ­хода на домовете в астрологията и за това, колко точно те са наречени именно "домове" - светая све­тих на интимното начало, на душата, и на илухим­ната обич и любов.

          Но това е друга тема за разговор и засега ще приключа само с една домашна работа за Роилон, по стих от Светото Писание: "Откъде произтича мисълта за утрешния ден?"

                                                      15,16 ч.

***

            Тук се добавя нещо, написано от Самуелла – вдъхновила се е и го е посветила специално на приятеля, за когото е това лично послание от Елма. Но първо да видим едно от писмата ù до него:

            "Петко, отдавна бе заплануван този разказ за теб. Но трябваше да дочакам деня, когато Бог да даде знак. Най-сетне се уверих и разбрах, че във всяко нещо има Божи проми­съл и че човек правилно върви по Пътя, ако се остави Господ да го води.

            В неделя - слънчевия ден от седмицата, 15.05.2010г. – изля­зох на терасата да погледам зеленина, да подишам свеж майски въздух, също и да се насладя на слънцето. Нез­найно от­къде, долетяха ято гларуси и закръжаха над главата ми в кръг. Пър­воначално не се замислих защо над мен и защо в кръг, така че се оставих на прекрасното настроение да ме води по-ната­тък. Слънчевите лъчи и абсолютно красивата пролетна кар­тина ме доведоха до едно по-особено състояние на възприем­чивост, когато сетивата усещат повече, отколкото обикно­вено. То­гава ми се даде да видя твоята градина по най-неверо­ятния начин – истинско чудо, подобно на приказка! Това ще си го про­четеш в посветения на теб разказ - там съм го опи­сала дос­ловно. Григорий бе така добър да ми помогне да го илюст­рира и коригира грешките. А когато реших, че вече е напълно го­тово, подаде ми се да видя нова картина. На сутринта, едва отворила очи, погледнах през прозореца и се загледах в липата отсреща, растяща по-високо и от покрива на нашия блок. Не усетих как това дърво се изпълни с плод – ярко жълти, големи и сочни круши – такива не съм виждала. Тогава в главата ми протече като мисъл, че когато му дойде времето, дър­вото дава плод, но след това то самò се освобождава от тях, пус­кайки ги на земята. Само човек гледа да съхрани плодовете максимално най-много. Първоначално мислех това да го добавя към разказа, но след размисъл реших, че става въпрос за инте­лектуални плодове, с които човек не иска да се раздели. Стоят във вътрешното му простран­ство и не дават възможност да дойде ново творчес­тво и нови идеи. То е като храната – хап­ваш, но трябва и да се изчистиш от нея, за да поемеш нова.

             Хората сме част от живата природа, и в нас всички ни има поведенчески модели, които са присъщи за други живи съ­щества. И нищо не е грешно, нищо не е порочно, защото така сме създадени. Господ не би упрекнал пилен­цата, които живеят ден за ден, разчитайки на зрънцата, намерени през деня. Също не би се разгневил на пчелите, които се готвят за зимата, приготвяйки мед. Какво да говорим за мравките – абсолютно трудолюбивите жи­вотинчета, за които има една народна при­казка, че ко­гато изтребили всички възрастни хора в едно цар­ство, настъпил глад. Точно тогава един скрит от сина си ста­рец спасил народа, като посъветвал да потърсят жито и се­мена, разравяйки жилищата на мравките. Ти си посло­вично трудолюбив, спестовен, и това, което си напра­вил през годи­ните никак не е малко. Хранил си със събра­ното от труда ти скъпи приятели. Отделно се прекла­ням пред абсолютно благородния ти жест да финан­сираш нещо, което ще е като същите ярко жълти и вкусни, хранителни круши за жадните за Слово хора. От тях човек ако накуси, ще промени завинаги до­сегашния си вкус – ще гледа плодът да е от “небесно” дърво.

            Та да се върна към Божия знак. Ден преди това, Гриша ми изпраща един имейл, в който е поместил при­казката “Дивите лебеди”. Най-накрая задава 45 въпроса, на които може да се от­говори, ако много добре си запоз­нат с осиянията. Няма как да не направя връзка с тези бели птици и гларусите над главата ми, те са донесени в Пловдив от морето преди години. Не мога и да не се сетя за Ятото на Белите братя. И тъй като все още не съм изчела всички осияния, съм се оставила на дадената ми по природа способност да превръщам всяко нещо в приказка. Така и тези 11 лебеда ми се ще да са всичките мои братя, ко­ито ще успея да позная в този си живот. Даже ми се струва, че ако се взра в небето късно вечер, ще ги открия като някакво съзвездие, в което най-ярките звезди са 11. Подредени са като елмазена корона с неземен блясък, а около тях кръжи някаква светлина, облечена в дълъг нежно-розов воал, стелещ се на хиляди ки­лометри след нея. От време на време се приближава до някоя от ярките звезди, пок­рива ги с булото си и се слива с тях. От­далече се вижда като термоядрен взрив – разпрости­ращ се на милиони парсеци разстояние от мястото на лю­бовта.

             Ако мога да изразя благодарността си към теб за всичко, особено за помощта ти за отпечатването на Но­воп­салмите, то нека бъде това разказче. Нищо че не е осияние, то е осияно и пропито с моите най-предани чув­ства.

С обич: [...]"

"Скъпи Григорий, това е едно от писмата ми, каса­ещо разказа за Петко. Другото - това, за което говорехме преди малко, ти го изпращам в другия файл. Тук пак чета за Любов и... плача... Но както Господ отреди!"

            "Нищо случайно не е случайно! Пропуснах да ти кажа, че нами­рам връзка с изпратения ти от вчера файл с бе­лите ле­беди и днешните бели, летящи над главата ми, птици. Доста се раз­мислих за единадесетте братя и сестрата. Струва ми се, че е добре да има посвещение към раз­каза с примерен текст: "За Петко и Ятото на Белите Братя - с БЛАГОДАРНОСТ!!!" Всичко е в та­кава велика взаимовръзка, че нищо не е самò за себе си. Без Висшето Благоволение нямаше да те намеря. Без теб ня­маше отново да се срещна с Петко, също и с Краси. Не ще заб­равя как се появи на стената у тях в 3 часа през нощта като живо видение и с радост възкликна: "Ее­еех, най сетне отново се събрахме!!!" Всички на сърцето ми сте любими същества. Аз изпълних желанието и пот­реб­ността на Духа ми да се отбла­годаря както мога на всички вас с нещо написано. Нали каза­ните думи отли­тат, а написаните остават. Затова нека ос­тане за всички ви думите ми в писано слово, а заедно с тях, вплетена с абсолютна сила - мо­ята ЛЮБОВ!!!" 

Моля те, макар и да си обременен с толкова работа, която трябва да се върши, нека доставим тази мъничка радост на Петко. Ако може и картинка да приложиш. Така ще е в пълно­тата си и ще има по-добро въздействие. Бих го направила, ако умеех и знаех как. Благодаря предварително.

Успех на Делото!

Градините на Господа

Колажът е върху една удивителна фотография от интернет със съ­щото заглавие.

За Петко и Ятото на Белите Братя –

с БЛАГОДАРНОСТ!!!"

Никоя радост не иде сама!

            Питате как ще познаете, че този човек е от Слън­цето? Ами, много лесно! И с прости очи се вижда това. Само слепият не може, но ако се приб­лижи достатъчно близо, за да захрани дру­гите си сетива, ще усети с ця­лата си душа топ­лината, идеща от това неимоверно слънчево създание. За тази извираща като гейзер хра­неща топлина няма никакви човешки бариери, нито как­вато и да е стена, през която да не може да премине. Даже и тъмнината не й пречи - напро­тив, на фона на аб­со­лют­ния мрак, светлината на Сърцето грее като в най-слънчевия ав­густов­ски ден, защото е подхран­вано от най-мощния му и све­тъл Източник - Слън­цето!

            Ще го познаете и по очите. В тях са отра­зени слън­чевите протуберанси, които могат да те сгреят само за миг, когато те погледнат. То­гава те сами го­ворят. По-точно са едно пот­вър­ждение, че когато в сърцето на чо­век е влязло Слънцето, ця­лата същност го излъчва и сви­де­телства за една голяма, отдаваща се на всекиго, Лю­бов!

            А ако се загледате отдалеч в побелялата коса... е, не ви се е сторило, точно това виждате... Там над нея свети огнен ореол точно като на Све­ти­лото в небето, само че е по-малък, но на­пълно дос­татъчен, за да се при­числи към Брат­ството на Слънче­вите хора.

            Поради любовта си, този човек, едва отво­рил очи, посвеща­ваше първата си мисъл на Слънцето, а след това в негова чест игра­еше танц, в който зап­литаше себе си, познати и не­познати, Зе­мята, пла­нетите и звез­дите, всички слънца и целия Космос в един красив и вълшебен ритъм. Тогава ставаше едно с всичко и всичко влизаше в него. Душата му ставаше голяма кол­кото Света, а орео­лът около главата – още по-светъл и лъчист...

            И тъй като щастието от разширената в го­лям ма­щаб душа трябваше някъде да се при­ложи, съдбата му бе дала едно земно кътче край родната му река, което сам си го наричаше "Гос­поднята гра­дина". Какво ли ня­маше там - истин­ска благодат, изсипвана с пълни шепи от Гос­пода. Всичко имаше - все едно гледаш ракла със скъпо­ценности, където нищо не липсва – нито царска корона, нито бри­лянтна диадема, нито пръстени и огърлици. Злат­ните монети даже не ги броим.

            Когато се спираше за почивка след упорит и радос­тен труд, ся­даше край една разкошна, по­добна на сре­бърнозелен водопад върба, и се отда­ваше на тихо съзер­цание. Прекарваше всички съз­дания от растителния свят през очите и сърцето си, нас­лаждаваше им се, огря­ваше ги с благодар­ност и въз­хищение, а сетне като ги обединеше в една прекрасна неръкот­ворна картина, зас­тиваше в състояние на аб­со­лютно бла­гоговение и покой.

            Точно в това състояние един ден му се случи нещо неверо­ятно. Както бе запълнен от цялото това изоби­лие, а душата му бе омиротворена, се­ти­вата му надско­чиха човешкия предел и ста­наха сви­детели на нещо не­виждано в този му жи­вот. Възду­хът наоколо просветля и заблестя, сякаш ня­кой бе пуснал блес­тяща безцветна боя във всичко видимо и невидимо. Усети как една мощна и хра­неща сила оживотвори и одухот­вори всяка жи­винка край него. Вълшебна брилян­тна светлина проникваше в тре­вички и храст­чета, в дървета, листа и плодове, като всичко придоби­ваше прика­зен и мистичен вид. Стру­ваше му се, че е по­паднал в Райската градина. Ябълките, уз­рели в най-великолепното си разно­обра­зие, до една бяха придо­били златни ореоли, опасващи ги в цялата им кръг­лост. Яго­дите пък бяха придо­били златно-ро­зови ефирни дрешки, които за изумените очи на гради­наря си бяха истинско чудо. Изумителни бяха и крушите със слънчево-жълтото си облекло на префината си аура. Нав­ся­къде цареше аб­солютна и дивна красота. Ала с това невероятното не спираше. В целия този блестящ от ярка светлина фон, смая­ният човек започна да отли­чава едни проз­рачни сребърни струни, преплетени във въз­духа пред него. Идеха отвсякъде и се кръстосваха с всичко, което дишаше и живееше. Излизаха и от него са­мия, като се сплитаха с останалите, прев­ръщайки света наоколо в един ослепителен, живо­дишащ светли­нен ки­лим. Сърцето на гра­динаря преля от лю­бов, виждайки Силата на Тво­реца във всичко. Запя песен на възхвала за Даровете на Гос­пода...

            Даром ти се дава, даром давай! Знаейки това, гради­нарят раздаваше плодовете от Гос­поднята гра­дина. С много любов ги отглеждаше, с любов ги разда­ваше. Ежедневните му съзерцания над тях го бяха нада­рили с очи и усет за скрития замисъл на Създателя им. Виждаше как напъп­ват със заряда, заложен им по при­рода и как за­почват да гният, ко­гато тази оживяваща ги сила вече ги напуска и смъртта ги зове да се отдадат на земята. То­гава не принасяше тези плодове в дар, защото те при­над­лежаха на пръстта. От­бираше най-доброто, най-уз­рялото, най-едрите, вкусни и сладки плодове, по­добно на райските; пълнеше с кош­ници и ги дару­ваше на близки и познати, на любими и по-далечни хора така, както би ги поднесъл на Господ. Защото знаеше, че Бог седи във всяко сърце. Как иначе да Му се отплати за изобилието и пре­изобилието в Него­вата градина?!

            Един ден, седейки благоговейно пред плодо­вете на своя труд, на градинаря на райското земно кътче му дойде свет­лата мисъл, че този Рай може да го занесе и приложи у дома. Не че не се чувст­ваше добре и уютно, но все нещо не бе както трябва и пре­чеше да се чувства в това благоразпо­ложение на Духа, както в крайречната обител, къ­дето му беше особено драго. Там се бе научил да от­личава и слуша музиката, разна­сяща се от лис­тата на ореха, също и тази на лешника, на вечно све­жата върба. Гласовете им сякаш освеща­ваха атмосфе­рата и вдъхваха жи­вот в пар­чен­цето земя и въз­дух над него. Поня­кога даже му се струваше, че на­около звучи сим­фония, в ко­ято ня­маше обичайните музикални инст­рументи, а само от позна­тите му и обични гласове – на отгледаните от ръ­цете му расте­ния.

            Потъна отново в хармонията наоколо. Във всяко нещо имаше смисъл, когато бе здраво и силно, а когато отмираше и вече нямаше полза от него, зе­мята си го пое­маше в дълбините си и така се чис­теше от излиш­ното и ненужното. Нае се да при­ложи този принцип и вкъщи. Влезе у дома, огледа стаите и се за­мисли. Повечето неща му бяха така скъпи и толкова ценни, че се чу­деше как би се ли­шил от това, което му дава за­пълненост и спо­койс­твие, ня­какво утешение и си­гурност за ут­решния ден. Добре, а как да при­ложи закона на Ве­ликата природа в своята къща? Как да до­веде ра­зумния природен ред у дома? Нищо нямаше да е без болка и сълзи, но се РЕШИ! Влезе в първата стая и за­почна.... Поемаше бавно в ръ­цете си всеки предмет, разглеждаше го, мил­ваше го, мис­лено прекарваше през ума истори­ята му – хубавото и лошото, с които го бе за­помнил. Прежи­вяваше и пла­чеше. Освобождаваше се... А сетне идеше успокое­ние, един нов просветлен поглед и друго, по-мъдро разбиране за не­щата от живота.

Така - вещ след вещ, спомен след спомен... Из­вик­ваше видения от миналите времена, отпуш­ваше забра­вени и незабравими мигове. Сълзите чис­теха, а на тяхно място полека-лека се настаня­ваше тиха усмивка... Стая подир стая, метър по­дир ме­тър, предмет подир пред­мет. С любов към най-красивото и с всеопроща­ваща бла­гост се прости с детството си, с учени­чеството си, със студентс­ките години, съпру­жеството, любовите. За­едно с тях напускаха къщата и духовете, па­зещи па­метта за тях...

             Най-накрая, изчистил и простил се с мина­лото, гра­дина­рят седна да почине, за да даде от­дих на прежи­вялата цял един живот душа. Зат­вори очи и се унесе. Не бе сън... Видя сърцето си - малки ки­лийки като миниа­тюрни стаички из­пълваха вът­решното му пространс­тво. Те бяха току-що поме­тени и измити с някаква аро­матна вода. Лъщяха от красота и ос­вежителна пре­лест. Забеляза нещо в някоя от клет­ките; аха, да: едни странни книги с хилядо­лъчни звезди на кориците, които пръскаха ослепи­телни искри навсякъде по килий­ките и но­сеха неи­моверно вдъхновение и сила за живот. Видя и едно впе­чатляващо с величието си лице там, но то не се побираше в мястото, което бе заело, а ня­как об­хва­щаше цялото сърце. Не, по-скоро изли­заше от сърцето и носеше заряд и магнетизъм, об­хващаш всичко нао­коло. Най-накрая с изумление съзря как сърцето му се превърна в едно златно ков­чеже, чийто капак по­лекичка се отвори от не­ви­дима ръка. Там – в лоното му блестеше само един брилянт или - както му каз­ват някои отб­рани хора – "Елмаз". Той беше тъй ос­лепителен и така прекрасен, че каквото и да се по­ложи до него, щеше да е като обикно­вен полски ка­мък. Силата от лъ­чите на Елмаза бяха пре­доста­тъчни и преизобилни, за да попълнят всяко празно кътче на сър­цето.

            Сепна се от видяното. До съзнанието му вед­нага до­летя мисълта: какво искаше да му се подс­каже. Ог­леда с доволство почистения си дом. Ня­маше нищо из­лишно. На стената бе оставил само една кар­тина - най-скъпата му в живота, заради изобразе­ния жив Гос­под на Земята, също и доста книги, с които за­сега не можеше да се раз­дели - те бяха като напои­телен извор за него. Усети при­лив на сила. Това, ко­ето гнетеше сър­цето му и се бе заг­нездило в голяма част от него, си бе заминало за­едно с непотребните неща. Цялата му душа преду­сети Но­вото! Идеше като награда за Новосъзда­де­ната Градина на Гос­пода.

            Всяко усилие си струва, когато е направено за най-големия Градинар – този, който живее в Сър­цето! С ка­къвто плод го нахра­ниш, с такъв ще ти се отплати!

            А ако накрая пак попитате как ще познаете, че този човек е от Слънцето, този път ще отговоря така: "По плодовете ще го познаете"! Бих до­бавила също: “И по Ел­маза в сърцето!!!”.

***

Ето последното ù писмо за днес (Вторник, 2010, Октомври 12 23:02:13 EEST:

"Гриша, има нещо от писмото на Петко, което като го четох сега, реших че мога да променя. (Само ако фигурира и тази част). Става въпрос в края за съзвездието от 11 ярки звезди и онази светлина, кръжаща около тях в бял воал. Днес напълно променям, ако мога, бялото с нежно розово. Това реших след тазисутрешното яваване на Благия Дух в най-нежното розово, което познавам.

Искам и още нещо да ти кажа. Има един знак, който се повтаря от година - числото 22. Казвала съм ти го. Засичам го и в скайпа почти всяка вечер. Точно на часа очите ми отиват там. Не щеш ли, тази вечер бях заета и щях да пропусна, но в тонколоните се чу онзи режещ звук на онова прословуто човече, дето се клати и танцува – едно кламерче е всъщност. Тъкмо се вгледах да видя за какво е изскочило пък този път - да не е от кошчето за боклук... Обаче то взе, че изчезна... за да освободи място да видя часа - 22:22!!!

 Казвала съм го и на Краси. А той вчера ми изпрати отговора от едно осияние - прати ми го в скайпа:

"Първата степен на душата числото 2 което е Възлюбе­ният, Сродната душа, възлюбената и възлюбения, която пристава на любимия – това е илухимната любов. Втората степен - числото 11: сестрата, любимата, любещата - това е англският свят – същества, които се грижат за своите си, но имат и други приятели и познати, и други занимания, цели и задачи, поради което не живеят в един дом с любимия. Третата степен числото 22 - Дъщерята, която отива там където Бог я прати."

- Възниква въпросче - защо 22:22?

"Вземе ли обаче изпита с отличен, Дъщерята Божия започва да четворù свободно: тя обича пламенно и безумно всеки, при когото Бог я прати. Тя не остава нито секунда по­вече там, където Бог е казал повече да не остава. Тя говори и мисли за всеки, при когото Бог я е пратил, като за Бог. Тя е абсолютно, съвършено и безпаметно сляпа за грешките и недостатъците на онези, при които Бог я праща. Същевременно, това е най-чистата, свята, девствена и целомъдрена Любов и Обич, която съществува в Битието, тъй като е напълно лишена от мисъл за себе си."

Снощи ми се каза от портите пред Рилската Агарта (така ми звучеше), че ако преодолея това изпитание, ще взема изпит от тази голяма Школа.

Единственото, Григорий, което съм постигнала е, че ви

обичам много. Точно както децата си - не може едното по-малко, а другото повече...

- Защо 22:22? – Защото от безпаметни времена Бог копнее една Негова дъщеря да намери или подготви още една. Тя, от своя страна, да открие още такива Дъщери с душа и те да открият други, за да започнат да изпълняват най-чистия и целомъдрен Завèт на Любовта – да се посвещават на Синовете Божии, където Бог ги прати. И така да се изпълни пла­нът Му, душите да се възвърнат в Него по 2, по 4, по 8 – и т.н. (14.10.2010 г. 09:54:20)

Дали това ще стане скоро, не знаем, но сме извънредно щастливи, че се явяват небесни същества като Самуелла, за която няма никакви пречки да разбира Словото на Бога в най-голяма дъл­бочина. Да го разбира – и да има импулс да го при­лага. С това за­почва процесът, за който говори най-големият религиолог на XX век Рене Генон (1886-1951):

"Учителят Дънов - това е истинският Пратеник на Небето на Земята. Този небесен пратеник не е дошъл на Земята да създаде една нова ре­лигия, защото тук има достатъчно религии. Той не е до­шъл тук да създаде една нова наука, нито да тури нача­лото на едно социално движение, защото тук има много науки, много социални движения. Напротив, Той е най-големият духовен магнит, който е слизал от Небето на Земята. Той е дошъл да намагнетизира своите ученици и българите с любовен магнетизъм – Любовта, - а те, от своя страна, този любовен магнетизъм ще го разнесат и предадат по цялата Земя." (На колажа горе вдясно е самият французин):