1220-4.2007.03.05 Сириус'2007 - част 4

Книга 36


5.III.143(2007)

СИРИУС'2007

част 4

Скандалът наистина беше голям. Не само че повечето ангари чак сега разбраха в какви отношения се намираха те. Най-много ги удиви рязката промяна в личната сила на Аниор. Сатара трябваше да им обясни, че и той не знае как стана тази работа. Но им каза нещо, което те не знаеха и което ги при­мири горе-долу със странния факт. Каза им, че Аниор не е обик­новен човешки дух, стигнал в развитие­то си до нивото на ан­гарите, а че е Делен - част от много развито същество, оби­таващо горните нива, което се е раз­делило, за да живее в две проявления от ниските нива.

Досега само силно развитите ангари знаеха за делени­те и Сатара се притесняваше дали няма да си навлече лоши пос­ледствия с оповестяването на тази информация. Но ня­маше как да остави подчинените си в недоумение. Чувството за нес­праведливост щеше да разруши цялото това дружно общес­тво.

Аниор го попита по-късно дали наистина смята това за причина за бързия му напредък. Сатара само повдигна ра­мене. Каза, че било много вероятно явлението да има нещо общо с това, но че не разбира истинските връзки. Може би, ако стане теор ще узнае повече.

Последните му думи отвориха голяма рана в душата на Аниор. Изведнъж той осъзна, че нямаше да може още дълго да се радва на присъствието на Сатара. Той беше стигнал ни­вото на теорите и беше само въпрос на време, докато вземеше решение да премине на горното ниво. То­гава те щяха да бъдат разделени така, както беше разделен с Боар.

 Сатара видя черния облак край тялото му и го прегър­на. Уверяваше го нежно, че винаги ще го обича, независи­мо къде се намира. Но Аниор за разлика от Сатара знаеше, че това не беше възможно. Един ден Сатара щеше да умре завинаги, обединя­вайки се с Веова. И нещо му подсказва­ше, че този ден не беше далеч.

 ***

Изведнъж пред него се появи ярка светеща топка. Нахлу­ващата вълна от радост направо подкоси краката му. Седнал на тревата, Аниор наблюдаваше с трепетно очаква­не как тази шарена топка се разрасна в облак, а облакът се кондензира в човешка форма.

- Здравей, Аниор. Радвам се да те видя.

Боар изглеждаше точно така, както го беше сънувал на Сатариус, само че в очите му този път вместо облаците на тъгата играеха искрите на радостта. Приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Имаше кестенява коса до раменете, сиви очи и леко загоряла кожа с червеникаво-кафяв тен. Тялото му беше нежно и източено, почти слабо, но много подвижно. Намираше се в нещо като прозрачна сфера със светлосинкав оттенък.

Аниор грееше от щастие. Когато беше до Боар, той вече нямаше нужда от нищо друго на света. И само усили­ето, което трябваше да полага, за да не се слее с второто си Аз, го връ­щаше към реалността.

- Станал си красив ангар - продължи Боар и го огледа.

Аниор излезе бавно от еуфоричното си състояние и по­пита развълнуван:

- Едва ли си дошъл, само за да ми кажеш това.

Този път той реагира доста по-разумно на появяване­то на Боар, отколкото когато беше човек. Боар се засмя.

- А освен това стана и мнителен! Наистина трябва да ви похваля. Постигнахте огромен напредък.

Говореше за него и Сатара. Аниор се притесни за мо­мент. Би ли ревнувал Боар заради любовта му към Са­тара? Отново чу звънкия му смях. Беше забравил, че Боар знаеше всичките му мисли и чувства, независимо къде се намираше.

- Умирам от ревност, но какво да правя, когато не щеш мен да ме прегръщаш.

Шегуваше се. Любовта им никога не би могла да бъде помрачена от отношенията им към други същества. При­ну­дени да спазват известно разстояние един от друг, те винаги оставаха две части от едно цяло и това никога ня­маше да се промени.

- Радвам се на изключителния ти късмет да намериш в Сатара такъв приятел - продължи Боар вече сериозно. Аниор се досети, че Боар беше дошъл за да говори с него точно за тези взаимоотношения. С нетърпение очакваше да разбере по­вече по този въпрос.

- Когато ние се разделяме - обясни Боар, - това деление не е произволно. Винаги се спазва една и съща пропор­ция - 3 към 7. Това не са количествени или качествени параметри и не са свързани със силата на духа на отделни­те части. Отнасят се до друго свойство, което нямам наме­рение сега да обясня. Така всеки от делените или е "трой­ка", или е "седмица". Ти си "седем", аз съм "три". Общо сме "едно" - или иначе казано - ця­лото. (Метод от нумерологията. Числата се събират, след това от­делните им цифри, докато се получи едноцифрено число. Например: 3+7=10=1+0=1; 7+7=14=1+4=5)

Той спря за малко и огледа гората. Усмихна се и каза между другото:

- Много амбициозен проект за един новак като теб. После продължи да обяснява:

- Когато се срещат двама делени от различни двойки, техните взаимоотношения зависят от тяхното число. Ако са "три" и "седем", те се разбират много добре. Ако са две "тройки", разбирателството е по-трудно, но общото им число "шест" е числото на хармонията и те могат да общу­ват съв­сем нормално. А две "седмици" винаги ще се драз­нят един от друг. Това е така, защото дават заедно "пет", а петицата предразполага към спор.

Аниор го слушаше внимателно. За първи път чуваше за такава зависимост.

- Значи, Сатара е "три", а Веова е "седем" - заключи той. - И това е причината да се разбирам толкова добре със Сатара и да се дразня толкова от Веова. Не съм и предполагал такава зависимост!

- Аз имам един приятел сред теорите - продължи Боар, - казва се Кадор. Той е Делен от доста време насам и в началото ми помагаше да се оправя с чувствата си към теб.

Аниор го погледна учуден. Досега Боар нищо не беше раз­казал за себе си и за живота си като теор. Не знаеше, че и той има приятел.

- "Седмица" ли е? - попита Аниор.

- Да, но нашите отношения не са такива както между Сатара и теб - отговори Боар усмихнат. Беше почувствал раз­дразнението на Аниор, когато разбра, че има приятел. Ако ня­кога се срещне с Кадор, сигурно ще хвърчат искри между тях. Бяха две "седмици".

- Какво искаш да кажеш с това? - полюбопитства Аниор.

- Ние не се любим.

На Аниор му стана неудобно. Нямаше намерение да го разпитва за това. Боар имаше право на същото щастие, като неговото със Сатара. Освен това не знаеше, че и теорите, ко­ито имаха само ментално тяло, имаха такива отношения.

- Любовта е общ закон на универсума. Всичките духове се произлезли от един източник и са привлечени един към друг. Омразата е необходимост, за да може всеки отделен дух да развива индивидуалността си, преди отново да се слее с дру­гите - обясни Боар.

Той замълча, а Аниор се бореше с желанието си да го до­косне. Обхвана го дълбока тъга. Искаше му се големият цикъл да беше изтекъл и да беше заедно с Боар до Онова, до което бяха стигнали със Сатара.

Радостните искри бяха изчезнали от очите на теора. Със замислен израз, който никак не отиваше на това почти детско лице, Боар го погледна и каза:

- Вие със Сатара постигате нещо, което не е достъпно за никой от нас. Доближавате се до самия Източник и чер­пите енергия направо оттам. Това е съвсем ново явление в универ­сума. Това е нов път за еволюция, много бърз и ефикасен. И ще ви създава врагове. От уплаха и завист те няма да позволят да използвате тази възможност до край. - Кои са тези, които ще ни попречат? - попита учуден и леко изплашен Аниор.

- Духовни същности от много високо ниво, несвърза­ни с тази Вселена. Те не биха рискували да оставят някой да нап­редва така бързо и лесно.

Аниор изтръпна от това предупреждение и потъна в тъга.

Боар стана и се доближи до близкия бук. Докосна го с ръка и дървото просто оживя. Листата му пожълтяха, едно се откъсна и, летейки зигзагообразно, кацна в ръката му. Той го подаде на Аниор с думите:

- Всичко е преходно, умира и се ражда отново.

Изпрати му вълна от нежност и Аниор просто се раз­топи в нея. Тъгата се разсейваше и силата, която Боар му пре­даваше, се разливаше по цялото му тяло. Погледна го благода­рен. Беше дошъл да ги предупреди, че нямаха вече много време.

Боар стана и го погледна с тъга. Тихо каза:

- Предай много поздрави на Сатара от мен. Трябва да тръгвам. - И после добави нежно и със силен копнеж: - Обичам те, Аниор.

Разпадна се на облак, сви се на топка и рязко колабира в една точка. Беше се върнал на своето ниво.

Аниор седеше с листото между пръстите, загледан в мястото, където допреди малко се намираше Боар. Отново потъна в дълбока тъга.

Чу кристален звън и излезе от вцепенението си. Стана и потърси Сатара. Само той можеше да влиза така в заклю­че­ната му зона. Видя го загледан в пожълтелия бук.

- Второто ти Аз разполага с голяма сила, - с възхи­щение каза Сатара.

- Откъде разбра толкова бързо за посещението му? - по­пита Аниор удивен.

Сатара се засмя.

- Нима забрави какви сигнални системи имах на Сата­риус? Винаги съм искал да зная кога неканени гости посе­щават царството ми.

Прегърна Аниор и прошепна нежно:

- Все ме е страх, когато се срещаш с второто си Аз, че мога да те загубя завинаги.

Аниор се притисна силно към него и остави нежността му да проникне в него. Радваше се на щастието да бъде обичан от две такива силни създания, каквито бяха Боар и Сатара. Постояха така прегърнати една малка вечност и после Сатара взе главата му в ръцете си, погледна го пра­во в очите и тихо помоли:

- Ще ми покажеш ли за какво си говорихте?

Аниор сам не знаеше как разбра какво искаше Сатара. Но изведнъж проумя, че трябваше просто да си спомни целия раз­говор с Боар и Сатара щеше да види всичко в очите му. Спомни си, че по същия начин беше видял съдба­та на Орак в неговите очи. Нямаше никакви тайни пред Сатара и му предаде по този бърз начин почти целия разго­вор с Боар. Само изпусна частта, когато говориха за Веова и Сатара.

Но Сатара веднага забеляза, че нещо криеше. Видя го в изпитателния му поглед. Сатара не го упрекна, само леко се натъжи.

- Какво искаше да каже с това, че няма да ни позволят да използваме тази възможност до края?

- Ще ни разделят. Нещо гадно ще измислят. - Аниор се притисна отново силно до него. - Страх ме е, Сатара.

Сатара нежно го погали, за да го успокои. Може би са­мите те представляваха някакъв експеримент на тези нез­найни богове. Щеше да посрещне съдбата си, каквато и да е, но чувстваше, че Аниор не беше още достатъчно развит, за да се примири така с неизбежността. Отново видя бъдещето на Аниор, без да види себе си в него. Стана му много мъчно.

- Каквото и да стане, Аниор, аз ще те обичам докато съ­ществувам.

Аниор въздъхна тежко. И в този момент Сатара разб­ра, че той знаеше нещо, което касаеше неговия живот. И че не ис­каше или нямаше право да му го открие. Откъсна се нежно, но решително от прегръдката му, погледна го и тихо промълви:

- Когато решиш, можеш да ми кажеш всичко. Това никога няма да промени отношението ми към теб.

Погали го леко по косата и се пренесе обратно в цент­ра­лата.

 ***

Веова стоеше в зоната на преговорите и очакваше Са­тара, който отново го беше помолил за разговор. Още ми­налия път, когато Сатара се върна от Сатариус, Веова усе­ти, че нещата основно ще се променят. Просто нямаше вече сили да се бори със Сатара. И Сатара се беше проме­нил след послед­ното си превъплъщение. Виждаше го по-сериозен, по-отгово­рен и някак по-мек в подхода си към него.

Веова просто си бе признал накрая слабостта, която имаше към Сатара. Не само се възхищаваше от него и го ува­жаваше, но и го обичаше. Дълга вътрешна борба му костваше това признание. Но колкото повече мислеше над тази възмож­ност, толкова по-вероятна ставаше тя.

И когато Сатара го помоли да му отпусне част от анга­рите за помощници, той просто се съгласи. Знаеше, че иначе Сатара няма да се оправи и осъзнаваше, че вече не желае той да се провали. Беше му станал равен и Веова се зарадва на това.

Но всеки път когато го приближаваше, в него отново се надигаше необясним страх. Това чувство работеше като инс­тинкт за самосъхранение. Като че ли едно по-близко отноше­ние щеше да застраши самото му съществуване.

Всичко щеше да е добре, ако Сатара не търсеше упо­рито именно тази близост. Въпреки че Веова отблъскваше доста грубо всичките му опити за едно тясно сътрудничес­тво, Са­тара не се предаваше. И тази настойчивост най-много пла­шеше Веова.

Не можеше до открие причината за този страх. Зае се със сериозен преглед на техните взаимоотношения през дъл­гото време на този цикъл. Откри много свои и негови грешки, но те не можеха да са в основата на това чувство. Взаимната им любов и омраза беше част от самите тях.

Сети се за Камъка и странното му поведение. Осъзна този факт, едва когато видя Камъка да свети в ръцете на Ани, щом теорът беше до нея. Знаеше, че Камъкът на мъдростта се превръща в прозрачен кристал в ръцете на създателите си. А делените произлизаха от тях.

И тогава си спомни, че той някога бе светил и в него­вите ръце. А това можеше да означава само едно - и той е Де­лен. Само че не бе знаел нищо за това. Освен това то означа­ваше, че някъде наоколо трябваше да се е намирало второто му Аз.

Това прозрение го удари като гръм от ясно небе. Пър­во­начално не можа да повярва. Премести се на нивото на тео­рите и изучи цялата достъпна информация за делените. От­кри, че макар обикновено по-развитият дух от една двойка да знае откъде произхожда, това съвсем не беше задължително. Така догадката му само се потвърждаваше.

След като си припомни отново ситуациите, когато Ка­мъкът се бе превръщал в кристал, стаяващото се предчув­ст­вие кой е второто му Аз се потвърди. Можеше да бъде само Сатара и никой друг. Осъзнавайки това, той просто се пани­кьоса. След толкова дълго самостоятелно развитие да осъз­наеш изведнъж, че пътят пред теб като индивид е ог­раничен и че ти предстои сливане с друго същество или реално — пълно заличаване на индивидуалността ти — това беше тежък удар.

Още не можеше да го приеме окончателно. Помоли вто­рото Аз на Аниор да му позволи да подържи за малко Камъка на мъдростта в ръцете си, за да се убеди в правил­ността на до­гадките си. Но Боар - този път теорът му се представи - просто му каза, че със Сатара представляват двойка делени. Поздрави го за постижението, че е разбрал този факт сам и го предупреди, че Сатара все още нищо не подозира и че е по-добре засега да не узнава това.

Веова искаше да се посъветва с Боар как да се държи с второто си Аз, но Боар се засмя и го увери, че тук съвети­те на другите делени много малко помагали. Нещо, което той бил изпитал на собствен гръб. Трябвало само да се пази от преж­девременно сливане със Сатара. А това озна­чаваше да го държи на разстояние от себе си.

Видя Сатара да пристига. Усмихна му се и го поздра­ви. Веова се бореше с чувствата си на привличане и отб­лъскване. Пак се появи страхът от загуба на собствената си идентич­ност.

- Защо отново настояваш за среща с мен — студено по­пита Веова - знаеш, че не желая да свързвам Земята със Сата­риус.

- Много жалко, - отговори Сатара, - но не за това искам да те помоля. Нека оставим физическия свят на ми­ра и се за­нимаем с нашия. Исках да ти предложа да слеем двете аст­рални царства в едно. И без това границата между царствата реално вече не съществува.

Веова остана изумен. Несъзнателният стремеж на Са­тара към сливане с него се проявяваше в непрекъснатите му опити да слива техните работни системи. Първо идеята му, че само система, изградена със Силите на дясната и лявата страна е стабилна, после идеята му да свърже Земята със Сатариус, а сега и тази нова идея.

- Ти страдаш от натрапчива идея за обединение - отго­вори Веова.

Сатара го погледна замислен. Наистина обмисляше ве­роятността Веова да е прав. Това говореше за изключителния му духовен напредък.

- Може би. Но усещам, че това е пътят, по който трябва да тръгнем, за да спасим и двете системи от гибел.

- Ако си прав - отговори Веова, - че грешката е направена още в самото начало, нищо не може да ги спаси.

Веова не се инатеше просто така. Беше убеден в това, което казваше. Дори стигна дотам, да смята обяснението на Сатара за техния провал за вероятно. В този случай той не виждаше никакъв изход от положението.

- Длъжни сме да опитаме - продължи Сатара, - иначе пос­ледствията ще бъдат ужасни не само за хората, но и за анга­рите, и за нас самите.

- Ако не беше създал собствена система на Сатариус само със Силите на лявата страна, - отговори Веова, отново обхванат от агресивността си към Сатара, - щетите щяха да бъдат наполовина!

Сатара изтръпна от това обвинение и затвори за ня­колко мига очи. Пребори се успешно с желанието да отго­вори рязко и продължи разговора, чак след като се успо­кои.

- Сегашното положение не е удобно за ангарите. От една страна ние разделихме приятели, за да работят за нас. От друга, рано или късно ще се появят дрязги между двете групи, някакво съперничество, и тази сплотена общност ще се раз­падне. Работата и в двете системи е една и съща, те си при­личат като близнаци. Нищо не пречи ангарите да работят за­едно и за двете системи.

Веова добре разбираше аргументите на Сатара. Отно­во остана изненадан от силно развитото му чувство за от­говор­ност. Спомни си, че точно тази способност беше сла­бо проя­вена в някогашния му първи помощник. Реши да подложи това чувство на изпитание.

- И кой от нас двамата, според теб, ще поеме команд­ва­нето? - попита Веова със саркастичен смях.

Сатара го стрелна с пронизващ поглед. Нямаше готов отговор на този въпрос. След кратко мълчание, той отго­вори твърдо:

- Готов съм отново да стана първия ти помощник.

Веова замръзна от изненада и от срам. Изведнъж раз­бра, че самият той никога не би бил способен на такава саможер­тва. Разбра, че Сатара не само го беше изпреварил в умението си да управлява една физическа система и една ангарска общ­ност, но и в цялостното си развитие бе придо­бил много по-голяма сила от него.

Засрамен и изплашен, Веова не успя да попречи на ста­рата омраза да си прокара път в съзнанието му и изви­ка:

- А аз не те ща за помощник! Веднъж ме изостави в тежко положение и сега вече нямаш място до мен!

Той обърна гръб на Сатара и се пренесе в централата.

Вече седнал на златния си трон, Веова бе обхванат от дълбоко съжаление за отвратителната си реакция. Самооб­виняваше се и се презираше. Разкъсваше се между желани­ето да се извини на Сатара и чувството за собствено дос­тойнство. Обичаше Сатара, но не беше в състояние да му го признае. Пре­калено дълго той беше стоял на върха на тази макар и незна­чителна в рамките на вселената пирами­да, за да може просто така да слезе от него.

Чувството за самота, което го съпътстваше през це­лия му досегашен живот и на което той отдавна не обръ­щаше никакво внимание, се надигаше мощно в него и го заля с теж­ките си вълни. То изкара от дълбините на съзна­нието му дълго потискания стремеж към подкрепа и лю­бов. И Веова из­падна в дълбоко униние.

 ***

 Сатара се връщаше дълбоко наранен. Примирил се ве­че с непрекъснатите си неуспешни опити да уговори Веова за едно по-тясно сътрудничество, той не можеше да се при­мири с несправедливите му обвинения.

Обичаше този теор, който беше предпочел да приеме външния образ на старец, увлечен от патриархалните си раз­бирания, както един човек би обичал баща си. Дори разбираше донякъде, че тези изблици на неприязън се дъл­жат на собстве­ното му развитие от обикновен ангар в ис­тински Създател. Но не можеше да повярва, че това враж­дебно отношение се осно­ваваше само на професионална завист. Веова не можеше да бъде толкова дребнав. Той нямаше да е теор, ако това беше вярно.

Трябваше да има някаква друга причина за странното по­ведение на Веова. А той не успяваше да я открие от толкова много време. Чувстваше се жалък в безсилието си. Дори рабо­тата му не успя да го отвлече от тези тъжни мисли. Даде ня­какви разпореждания и се оттегли в зоната на покаянието. Ис­каше да направи пореден опит да открие грешката си.

Скоро установи, че беше прекалено уморен, за да се зани­мава със задълбочен анализ на отношенията си с Веова. Пре­мести се в зоната за почивка и точно щеше да я заключи, ко­гато Аниор помоли за разрешение да го види. Не бяха се виж­дали, откакто второто му Аз го посети, и Сатара се зарадва на посещението му.

Аниор го погледна и каза, като че ли прочете послед­ните събития от лицето му:

- Бил си при Веова и отново нищо не постигна.

Това звучеше като упрек, въпреки че Сатара знаеше, че Аниор не го обвиняваше. Отново го завладя чувството, че се бе провалил, и той скри лице в ръцете си.

Аниор го прегърна нежно и го галеше по косата. Са­тара се чувстваше върнат във времето, когато Аниор му беше майка и го успокояваше край леглото на умиращия старец Имор. Поемаше нежността му в себе си и постепен­но се поот­пусна.

Изпитваше огромна благодарност към съдбата, че му беше определила да извърви част от пътя си заедно с този Делен. Време беше да мине на горното ниво, но той все отла­гаше тази стъпка вече не заради отношенията си с Веова, а за да може да продължи да прегръща този дух в превъплъщени­ето си на ангар. Преливаше от обич към не­го и прошепна, прид­ръпвайки го към себе си:

- Нямаш представа колко много те обичам. Аниор се ус­михна и отговори:

- Грешиш. Аз те обичам още повече. Сатара се засмя щастлив. Цялото му униние и умора се бяха изпарили.

Дяволито попита:

- Ще обявим ли сега състезание кой кого обича пове­че?

- А какъв ще бъде регламентът? - влезе Аниор в игра­та.

Те се търкаляха прегърнати на пода. Сатара коленичи до Аниор. Затвори очи, като че ли дълбоко се замисля и после, с вид на озарен от изключителна идея, ги отвори и предложи:

- Задача първа: кой ще направи най-хубавото любов­но ложе!

В пространството пред тях израснаха от нищото две странни образувания. Те непрекъснато променяха формата си, управлявани от фантазията на създателите си. В един мо­мент Сатара се засмя и извика:

- Край! - той погледна с преиграно отвращение и две­те произведения. - Равен провал! Най-хубавото любовно ложе из­мислиха теорите и аз предлагам да се преместим в него.

И още преди Аниор да успее да възрази, той го хвана за ръка и го пренесе в зоната на любовта.

- Какво чак толкова хубаво има в тази зона? - огледа се Аниор. - Наистина не зная какво я прави подходяща за тази цел.

- И аз нямам представа, - поизлъга Сатара. Не му се зани­маваше с обяснения сега. - Правил съм любов в почти всички зони, но в тази удоволствието е най-голямо.

- А, така значи! - Аниор се преструва на изгарящ от рев­ност. - И мога ли да узная с кого?

- О, бяха толкова много, че вече не ги помня - засмя се Сатара. Направи опит да прегърне Аниор, но той го отблъсна.

- Нямам намерение да бъда поредното ти завоевание.

- Имам чувството - продължи Сатара през смях, - че малко си закъснял с това решение.

Събори Аниор с едно бързо движение и го стисна в обя­тието си. Подът на помещението, осветен в оранжево, се пре­гъна покрай тях. Аниор направи опит да се измъкне от ръцете на Сатара, но той го държеше здраво и усмихна­то отговори на напразните му усилия:

- Няма да те пусна вече никога. - А след това добави нежно: - Защото никого не съм обичал така, както обичам теб.

Той отхлаби желязната си хватка и погали нежно утих­налия в прегръдките му Аниор. Нямаше думи да изрази това, което чувстваше към него и само го гледаше с очи, пълни с обич. Аниор поемаше тази любов с очите си и я връщаше към Сатара чрез ръцете си.

Те вдигнаха волевата бариера на чувствата си и треп­тяха напълно съгласувано. Беше необходим само миг, за да стигнат до това силно разтърсване, което откъсваше ду­шите им от техните тела. Отново литнаха заедно в дале­чи­ната към този Първоначален източник на енергия и оста­наха при Него, докато телата им не се изтощиха докрай. Тогава те трябваше да се откъснат от това пълно блаженс­тво и да се върнат, за да спасят астралните си тела от пълно заличаване.

***

Потънал в сложните си изчисления, Аниор не беше чул нежния звън на влизащия в охраняваната му зона Са­тара. Чак като чу съвета му как да подреди наследствените особености на мравките, за да хранят листните въшки с листа на точно определен вид дърво, той му обърна внима­ние. Остави рабо­тата си над матрицата за гората и зачака да чуе за какво бе дошъл.

Но Сатара не бързаше. Любуваше се на светлината на Аниор. След като заедно преживяха отново онова необяс­нимо щастие, Аниор за пореден път направи огромен скок в разви­тието си. Сатара добре разбираше притеснението на всички около тях. Ако странното явление не касаеше него и Аниор, той също щеше да се изплаши от него.

На него самия увеличената ментална енергия почти не личеше, тъй като тя нямаше вече как да се прояви в това аст­рално тяло. Но Аниор засвети като един напреднал ар­хитект. Ако двамата имаха щастието да се любят още ня­колко пъти, Аниор щеше да стигне нивото на теорите.

Сатара разбираше, че само енергията още не правеше бог от Аниор, но тя му помагаше в бързия му растеж. Темеда, учителят по архитектура, му се оплака, че Аниор учеше по-бързо, отколкото той успяваше да му преподава, Аниор нап­редваше добре със своята гора. Да изгради така­ва затворена система без помощта на Камъка на мъдростта, щеше да е из­ключително постижение за всеки отличен архитект.

Аниор вървеше по собствените му стъпки, само че в много по-ускорен темп. Сатара беше убеден, че някой ден Аниор щеше да изгради своя собствена физическа систе­ма.

- Исках да се посъветвам с теб - започна накрая Са­тара. - Мисля да говоря пак с Веова.

Аниор го погледна първо учуден, а после поклати ре­ши­телно глава.

- Остави това. Няма никакъв смисъл.

Неговата убеденост смути Сатара. Искаше от Аниор съвет, а не да осъжда самата му идея за среща.

- Но ние трябва да се споразумеем рано или късно - въз­рази Сатара. - Иначе всички ни очаква печален край.

- Не вярвам да се стигне дотам - отговори Аниор. -Просто ще има друг изход от това положение, който ти засега не виждаш.

Сатара онемя. Нито веднъж досега Аниор не беше правил такъв пряк намек, че знае повече по този въпрос от него. Почувства се страшно засегнат. Стана и заснова напред-на­зад. После се спря пред Аниор и го погледна:

- И защо просто не ми го покажеш тогава?

Аниор се притесни. Явно съжаляваше за думите си преди малко.

- Мисля че нямам право - промълви той.

- А ако те помоля? - Дори тогава.

Сатара се ядоса. И без това се чувстваше безпомощен пред Веова, а сега и най-близкият му приятел не желаеше да му помогне.

- Аз нямам никакви тайни от теб, Аниор. Приемам те за равен и бих ти казал всичко, защото те обичам.

Аниор се сви като от удар. Черен облак на тъга обви­ваше тялото му и той тихо отговори:

- Моля ти се, Сатара, недей! Не сравнявай нашата любов с една информация.

- Но от тази информация зависи съществуването на две системи, съдбата на толкова много души!

- Ако беше така, щях да ти я кажа - отговори уморен Аниор.

Но Сатара не можеше вече да се спре. Осъзнаването, че Аниор знаеше причината за несполуките му с Веова, че той мо­жеше да му помогне да реши този най-важен въпрос в живота му, а отказваше да го стори - просто го влуди. Чувстваше се предаден в любовта си към него. Цялата му мъдрост се изпари нанякъде и той каза нещо, за което щеше да съжалява много скоро:

- На теб просто ти харесва да имаш някакво предимс­тво пред мен. Нали си Делен, висше същество - къде аз да се меря с теб. Веднъж успя да ми откраднеш Камъка на мъдростта, а сега отново демонстрираш превъзходството си.

Видя широко разтворените очи на Аниор и съжали вед­нага за избухването си. Аниор се изправи бавно, целият трепе­рещ от възмущение и болка.

Отговори тихо, притегляйки всяка дума:

- Може би най-разумно би било просто да те зарежа сега. Но за да не демонстрирам превъзходството си и за да не на­раня самолюбието ти, няма да постъпя така.

Той застана пред него и го гледаше право в очите.

- Щом тази информация ти трябва, за да получиш до­ка­зателство за любовта ми към теб, ще ти я дам.

Сатара отстъпи няколко крачки назад, зашеметен от силата в тези думи. Искаше да спре Аниор, да предотврати катастрофата, която предчувстваше.

- Прости ми, Аниор. Наговорих големи глупости. Бих те обичал, ако ще всички тайни на този свят да пазеше за себе си. Не искам вече да знам тайната на моя живот.

Чувстваше се като Орак на върха на скалата, когато мо­леше Сатара за прошка - жалък и нищожен пред вели­кия дух пред него.

Аниор се засмя горчиво и отговори:

- Не лъжи, Сатара. Искаш да я узнаеш, а можеше сам да я откриеш, така както откри, че тя е тайната на твоя живот.

Аниор се облегна на бука на Боар, долепи и двете ръце към ствола му и затвори очи. Сатара вече знаеше, че Аниор беше взел окончателно решение и че нямаше да може да го спре.

- Толкова си умен, Сатара - започна Аниор, - но точ­но като сина ни, ти не желаеш да погледнеш фактите, свър­зани с теб, в очите. Помниш ли как Орак не искаше да осъзнае кой му е бил баща? Сега е точно същото.

Той помълча малко и Сатара си спомни как седеше на сламеника в къщата на Имор, притиснат до майка си в онзи мразовит ден. А сега Аниор се беше превърнал отново в тази любеща майка, която обясняваше търпеливо на сина си тай­ните на вселената и негова собствена тайна.

- Аз нямам никакво предимство пред теб - продължи Аниор меко - защото и ти си Делен.

Настъпи мъртва тишина. Дори вятърът престана да движи короните на многовековната гора. Сатара беше зам­ръз­нал на мястото си. После изтича при Аниор и го пре­гърна. Това по-скоро беше нужда от физическа подкрепа, отколкото изблик на любов.

Но Аниор се наслаждаваше на тази прегръдка, осъзна­вайки, че тя можеше да бъде и последната в общия им път. Съзнаваше голямата отговорност, която беше поел, съоб­ща­вайки тази информация на Сатара. Никой не му беше забранил да говори за това, но Аниор знаеше, че беше престъпил неписан закон. И знаеше, че това щеше да има последствия. Но не мо­жеше да измъчва повече Сатара. Грозните му думи преди малко показаха колко много беше разстроен той от неумението си да разбере причините за поведението на Веова и за собствените си щения.

Сатара се откъсна от него и го погледна с объркани без­помощни очи. Накрая плахо зададе неизбежния въпрос:

- И кой е второто ми Аз?

Аниор се усмихна нежно и тихо отговори:

- Хайде, Сатара, не си оглупял напълно. Знаещ го много добре, но не искаш да си го признаеш.

Реакцията беше зашеметяваща. Сатара отскочи и изс­тена. Затича се между близките дървета, държейки главата си с двете ръце, като че ли щеше да я загуби, и мълвеше непре­къснато: - Не, не, не ...

После спря отведнъж пред Аниор, погледна го с умо­ля­ващи очи и тихо помоли:

- Кажи ми, че това не е вярно.

Аниор го погледна със съчувствие и любов и отгово­ри:

- Вярно е.

Сатара се опъна в цял ръст, вдигна главата и ръцете си към небето и изрева като ранено животно. И този рев се чу из цялото царство и ангарите замръзнаха на местата си.

Прелетя в зоната на изпращането и избяга на горното ниво.

Аниор, потънал в непосилна тъга, прегръщаше живия бук. Сам беше предизвикал това, от което се страхуваше най-много и за което го бе предупредил Боар.

 ***

Усети, че отново някой беше проникнал в зоната му. Аниор се откъсна от мрачните си мисли и се огледа наоко­ло с надеждата, да види Боар. Имаше силна нужда от него­вата под­крепа. Но видя Веова да приближава ядосан.

- Какво си направил със Сатара - почти извика той, - че хукна през глава и напусна това ниво?

Излъчваше не толкова яд, колкото болка, и Аниор раз­бра, че той истински се тревожеше за съдбата на Сатара. Беше причинил мъка не само на Сатара и на себе си, но и на Веова. Чувстваше отговорността за постъпката си като огромен камък на раменете си.

- Казах му кой е - отговори Аниор свеждайки глава пред обвиняващия поглед на Веова.

- Казал си му, че е Делен? - Веова направо подскочи. - Как можа? Нямаше никакво право да се бъркаш в неговата съдба!

- Но той страдаше неимоверно от това, че не проумяваше вашите отношения - защити се Аниор. - Искаше отново да говори с теб. Нямаше да спре, преди да узнае истината, а само щеше да трупа болка и разочарование.

- Това още не ти даваше право да нарушиш закона - отго­вори възмутен Веова. - Трябваше да го узнае от мен или да се добере сам до това познание.

- А ти защо не му каза, щом знаеше истината? - запро­тестира Аниор, поглеждайки Веова в очите. - Може би ти дос­тавяше удоволствие да гледаш как той се измъчва?

Веова се смути от неочакваното обвинение.

- Разбрах го съвсем скоро - отговори той, - малко преди ти да дойдеш. Разбрах го сам и бях убеден, че и Сатара трябва сам да се досети.

Замълчаха. Аниор седна в основата на дървото и зат­вори очи. Беше почернял от мъка и Веова разбра, че Аниор беше взел трудно решение. Веова нищо не губеше от това, че Са­тара беше преминал на горното ниво. Очакваше го отдавна. Винаги можеше да се премести там и да се срещне с него. А Аниор беше загубил най-близкия си при­ятел.

Убеди се със собствените си очи в изключителния нап­редък на този ангар. Беше разбрал за начина, по който той го постигаше. С превръщането на Сатара в теор, Аниор се бе лишил от тази възможност за бързо развитие.

- Сатара нямаше да се сети сам - обясняваше Аниор с уморен глас. - Някой трябваше да му помогне. Никога не допус­каше нещата, засягащи дълбоко същността му, да достигат до будното му съзнание. Страхуваше се от тази истина.

- И на мен не ми беше лесно да я приема - каза Веова за­мислен. - Първо трябваше да се убедя, че наистина го обичам, преди да разбера защо. Толкова дълго нашите отно­шения бяха засенчвани от тази фалшива омраза между нас, че това проз­рение ми струваше дълга вътрешна борба.

И след малко попита:

- Ти ли му каза, че съм второто му Аз?

- Не - отговори Аниор, - досети се сам.

Веова се разходи мълчалив из гората. После се спря пред Аниор.

- Въпреки това, ти не трябваше да го конфронтираш с този факт. Само обърка всичко. Какво ще направят сега анга­рите от неговото царство? Кой ще се погрижи за Сатариус? Помисли ли въобще за последствията?

Аниор сведе глава. Знаеше, че упреците на Веова са оп­равдани. Нямаше отговори на неговите въпроси. Отново беше повлиял съдбоносно на развитието на тази система. И отново това влияние беше от съмнителна стойност. Но не съжаля­ваше за постъпката си. Готов бе да понесе какво­то и да е нака­зание. Обичаше Сатара и щеше да му помог­не, каквото и да му струваше това.

Веова го изучаваше с поглед, въздъхна тежко и каза:

- Засега аз ще се погрижа за ангарите. Ще обединя двете царства така както Сатара пожела. Съобщи го на ръководния състав.

След това изчезна, връщайки се в своето царство.

 ***

Появи се изненадващо пред очите му в зоната на пока­я­нието. Аниор скочи от радост. Ако можеше, Боар щеше да го прегърне сега, но трябваше да се задоволи с изпра­щането на чувства на нежност и любов към него.

Аниор му отвърна със същото и известно време те просто се радваха един на друг. Бяха единствената двойка де­лени, доколкото знаеше Боар, способни на такава бли­зост. Благодарение на Веова, вкарал ги несъзнателно в ситуацията да общуват един с друг, те се бяха научили да се справят с тези положения и да черпят максимална ра­дост от тях. Засега успешно избягваха омразата, предпазваща двойките делени от спонтанно сливане.

Предаде малко енергия на Аниор, за да се справи по-лесно с тъгата си. Той го погледна благодарен и го попита из­мъчен:

- Сърдиш ли ми се за това, което направих? Боар се ус­михна и отговори:

- Въобще не съм в състояние да ти се сърдя за какво­то и да е.

Аниор го погледна учуден и промени въпроси си:

- А би ли постъпил по същия начин? Боар се засмя.

- Сега вече ме хвана на тясно - отговори той. - Не, не бих.

След като видя посърналото лице на Аниор, нежно до­бави:

- Но не те осъждам за това, което си направил. Дейс­твал си от любов, макар че малко избърза. Направи това, което смяташе за правилно и аз нямам намерение да се поставям над твоите решения.

Подкрепи думите си с нова вълна от нежност и посте­пенно черния облак край тялото на Аниор се разсея. Но му предстоеше да съобщи на Аниор далеч по-неприятни неща и Боар леко се натъжи. Аниор веднага забеляза промяната в нас­троението му и го погледна с напрегнато очакване.

- Теорите, отговарящи за този сектор, се събраха и взеха решение как да ни накажат - продължи Боар.

Аниор го прекъсна възмутен:

- Защо "ни"? Нека правят с мен, каквото си искат. Но ти нямаш нищо общо с това!

- Ние сме като скачени съдове. Всичко, което става с единия от нас, незабавно се отразява на другия. Всяка на­ша радост е обща, но и всяка наша мъка. Когато наказват теб, те все едно наказват и мен.

Аниор го погледна с виновно лице. За първи път той съ­жаляваше за постъпката си. Не искаше заради любовта му към Сатара да пострада Боар.

- Не се тревожи за мен - успокои го Боар, - моят дял е доста по-лек от твоя. Смятат, че не си достоен да бъдеш ан­гар и ще те преместят.

Аниор се засмя горчиво. И без това не знаеше как да пог­ледне ангарите в очите. Те обожаваха Сатара и нямаше скоро да му простят, че го беше прогонил на горното ниво.

- Ще ме върнат на Земята ли? - попита той.

- Не - отговори усмихнат Боар. - Те не могат да те пре­местят отново на физическо ниво. Прекалено много си­ла си натрупал. А нея не могат да ти я вземат.

Той помълча малко, любувайки се на излъчването на второто си Аз. Аниор дори не подозираше какво беше спечелил от любовта си към Сатара. Той още не знаеше стой­ността на тази сила.

- Ще те прехвърлят към диабата. От светъл ангар ще се превърнеш в черен диабо. Но не се плаши! Това далеч не е най-лошото, което можеше да ти се случи. Обсъждаха доста по-гадни варианти, но Веова те защити. Каза, че си бил много подходящ за диабо, повече отколкото за ангар.

- Същото ми казаха и ангарите - усмихна се притес­нен Аниор. - Но нищо не зная за тях. Разправяха разни щуротии, в които просто не можах да повярвам.

- Най-вероятно са били верни - отговори Боар. - Но да си диабо има едно безспорно предимство: те за разлика от анга­рите добре развиват индивидуалността си и имат чувство за хумор. Може би там ще ти харесва повече, отколкото при ан­гарите. Само се пази от Ханура. Тя е ужасна.

Аниор го погледна учуден.

- Тя? Ханура не е ли теор?

- Теор е - обясни Боар. - Но това, че сме безполови, за­щото нямаме нужда да се размножаваме, не означава, че в нас няма женски и мъжки същности. Теорите не ги проя­вяват много силно и ние гледаме на себе си като на равни. Понякога едната страна преобладава и тогава тази склон­ност се проя­вява във външния вид, който предпочитат. Ханура е типичен пример за това.

- А ти какъв теор си? - полюбопитства Аниор. Боар се засмя.

- След като сме двойка делени и ти беше жена във физи­ческия свят, на мен нищо друго не ми оставаше, освен да се правя на мъж.

После добави по-сериозно:

- Помниш ли, че ти говорих за отношението 3 към 7 при делените? Едно от нещата, което изразява това деле­ние е мъжката и женската същност. "Тройките" съдържат мъжките качества, а "седмиците" - женските. Но това не означава, че сме мъже и жени в смисъла, който физически­те същества вла­гат в това понятие. Бихме могли да се наречем и "черни" и "бели" или "топли" и "студени".

- За това ли Веова изглежда като старец, защото е "седмица"? - по-скоро разсъждаваше, отколкото питаше Аниор. Не можа да въздържи любопитството си и попита:

- А как изглежда Кадор?

Боар се ухили и дяволити искри се появиха в сивите му очи.

- Като много хубаво момиче.

Аниор остана сразен. Бореше се с надигащото разд­раз­нение. Не искаше да се поддава на глупавата ревност, възник­нала заради несъвместимостта му с Кадор като две "седмици". Успя да прехвърли вниманието си на нещо странно според него:

- Но ти винаги говореше за него като "той", а за Ханура говориш като "тя"!

- Теорите не правят тази разлика. Само диабата нари­чат Ханура "Вещица" и му определиха женски род. После и ние свикнахме с това обръщение.

Аниор не знаеше дали Боар не иска просто да го успо­кои с тези подробни обяснения. Връщаше се към нерадос­тните мисли за това, което му предстоеше и си спомни какво му каза Боар преди малко:

- А ти? Какво ще правят с теб? Боар се усмихна нежно.

- Просто трябва да помагам временно на Веова да управ­лява и двете системи. Ще заместя Сатара, докато той се оп­рави. Така поне няма да скучая.

- Какво стана със Сатара? - попита Аниор изплашен. - Мислех, че щом стигне горното ниво, той ще бъде добре.

- Не се тревожи - успокои го Боар. - Кадор се грижи за него. А той знае как да помага на побъркан от любов Делен. - И добави усмихнат: - Успях да изпитам това на собствен гръб.

Но на Аниор не му беше до шеги.

- Побъркан от любов към кого? Към мен, или към Веова?

Боар се затрудни. Не знаеше как да каже истината най-меко на Аниор. И без това му се беше събрало много през този ден. Погледна го нежно и каза:

- Май и към двама ви.

Но Аниор не се засегна. Той знаеше, че Сатара и Веова се обичаха точно толкова, колкото той и Боар. Пра­веше разлика между любовта на двойка делени и любовта между два раз­лични индивидуални духа. Двете чувства в него въобще не вли­заха в конфликт.

Седеше натъжен в мислите си и тихо помоли Боар:

- Ще предадеш ли на Сатара нещо от мен? Боар се ус­михна и отговори изключително топло:

- Ще му кажа колко много го обичаш и колко много съжа­ляваш, че не можеш да го прегърнеш сега.

Протегна ръка, образува астрална материя край нея и леко докосна ръката му. Аниор се стресна и го погледна, учу­ден и щастлив. За първи път Боар рискуваше такъв пряк до­пир. И двамата се наслаждаваха на връзката си и внимаваха да не загубят разсъдък от силните си чувства. Мечтаеха заедно, докато успяваха да поддържат това със­тояние стабилно. После Боар рязко дръпна ръката си. Хвърли към Аниор един последен нежен поглед и каза:

 -Обичам те, бъди силен! - и се сви в една точка, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

Боар издебна Кадор да Го няма, за да предаде на Са­тара поздравите на Аниор. Просто закачи един свой свет­линен лъч към тялото на Сатара и му преля чувствата на Аниор. Щаст­лив, Сатара се смая от това му умение, но Боар обясни, че има да открива още много неподозирани възможности на новото си тяло.

 ***

- И аз не разбрах много за теб. Само, че ти някак си нака­рал Сатара най-накрая да стане теор и си наказан за това. Но чух и друго, че си бил Делен. Не можах да разбе­ра нищо по-конк­ретно. Какво означава това?

Лицето на Аниор придоби много сериозен вид. Гледа­ше. Нериф с пронизващ поглед и дълго мълча. После тихо отго­вори:

- Това означава да си безкрайно щастлив, че съществ­ува някой, който винаги ще те разбере и ще те обича, и безкрайно нещастен, че не можеш да се докосваш до него.

Нериф остана зашеметен от болката, която звучеше в гласа на Аниор. Но някакво вътрешно безпокойство го ка­раше да продължи да го разпитва.

- Не те разбирам съвсем. Защо не можеш да се докос­неш до него?

- Защото това би означавало смърт и за двамата. За­щото делените не могат да устоят на изкушението да се слеят отново в едно, когато се доближат много един до друг. И цял живот мечтаят само за това пълно единение.

Нериф се замисли. Тъгата, която излъчваше Аниор, обзе и неговата душа. Беше се надявал да извоюва любовта на Аниор, а сега разбираше, че той обича друг. Аниор като че ли се досети за болката му.

- Не бъди тъжен, Нериф. Ти си много добър приятел. Но аз обичам двама души повече от всичко на света - и второто си Аз, и Сатара. Но и двамата са недостъпни за мен.

И след като помълча още малко, нежно добави:

- Сигурен съм, че някъде има друг, който те обича така, както аз обичам второто си Аз. Може би някога ще го срещнеш.

Нериф го погледна благодарен за топлите му думи и си тръгна, чувствайки, че Аниор искаше да остане сам.

 ***

- Ти си се побъркал! - извика Нериф. - Вероятносттане просто е много малка, тя е направо нулева! Още не си станал бог! Дори моята сила е по-голяма от твоята!

Аниор се усмихна и се изправи. Разпери широко кри­лете си и каза:

- Виж тук си сбъркал.

Нериф с учудване видя, че крилата на Аниор бяха по­рас­нали и вече бяха стигнали размера на неговите. - Кога стана това? - попита объркан той.

- Още при ангарите установих, че силата ми най-бър­зо расте, когато успешно се преборя с някого. Е, с изклю­чение на един друг много по-приятен и по-ефикасен начин.

- Какъв по-приятен начин? - попита Нериф изумен. Аниор се засмя. И с вид, че издава най-голямата тайна на своя живот, прошепна:

- Когато се любя със Сатара.

 ***

Кадор се учуди как тези толкова различни теори - как­вито бяха Боар и Сатара - обичаха едно и също същество, и отгоре на всичко се разбираха добре. В редките момен­ти, ко­гато Боар се качваше на горното ниво, двамата за­дължително се срещаха насаме. Сатара винаги питаше първо за Аниор и чак после за Веова. Кадор се чувстваше безсилен пред този факт.

 ***

Сатара! -- извика той, залят от вълна на щастие, ко­ято за малко щеше да го задави. Хвърли се обезумял от радост към него. Останаха прегърнати, докато Сатара не го откъсна внимателно от себе си. Усмихна се и каза:

- Предлагам да променим малко обстановката. Нося ти много поздрави и един малък подарък от Боар.

Той извади малък кристал, хвърли го нагоре и леко го по­духна. Кристалът се превърна в матрица и се разпростря из помещението.

- Гората ми! - извика Аниор, тичащ от едно дърво към друго. Спря се до живия бук на Боар и нежно го погали. После се обърна към Сатара със светнали очи и попита:

- Как успя с това астрално тяло да се промъкваш тук не­забелязано?

Сатара хитро се засмя, седна на мекия мъх и го при­дърпа към себе си.

- Просто го построих, след като проникнах тук.

- Но за един теор е трудно да поддържа такова тяло дълго време, без да се въплъти в него - учуди се Аниор.

- Да, но не забравяй, че аз съм истински майстор, що се отнася до умението ми да изграждам астрални тела. Като ан­гар често си изграждах тяло на змей, а като Импе­ратор тряб­ваше непрекъснато да изграждам астралното си тяло на ан­гар. Освен това, за мое голямо съжаление, няма да поддържам този вид много дълго.

- Но си станал страхотен диабо - засмя се щастливо Аниор. Зави опашката си край неговата и го притегли към себе си.

- Още не съм се любил като диабо - прошепна усмих­нат Сатара, - а ти сигурно знаеш как става тази работа.

- Нямам представа - отговори Аниор безпомощен, - ня­маше с кого да опитам.

- Хайде, не ми разправяй такива неща - засмя се Са­тара, - знам, че си имаш нов приятел.

- Да, имам - отговори Аниор, ставайки сериозен - но след като се любих с теб, вече с никой друг това не ми се прави. Не мога да си представя някого, когото бих обичал като теб.

Сатара нежно го погали и тихо възрази: - Не лъжи. А Боар?

Аниор се откъсна от него и каза закачливо: - Много бих искал да е на твое място. Но какво да правя?

Сатара го сграбчи засмян: - Ще трябва да се задово­лиш с мен! - Загърна го в огромните си крила и те се притиснаха щастливи един до друг.

Стигнаха почти веднага до онова състояние на върхов­но щастие и се понесоха към безкрайността. Докосваха се до Безименното и се сливаха с него, забравяйки всичко друго на света.

 ***

Идвайки бавно в съзнание, Аниор лежеше в любимата си гора на облак от розова мъгла. Постепенно си спомни какво се беше случило. Струваше му се като прекрасен сън. Лежеше из­тощен, с нарастваща в него тревога. Нак­рая тя се изпълни с конкретно съдържание и Аниор се огледа. Нямаше и следа от Сатара. Повика го мислено, но не получи отговор. Беше си отишъл.

Тъгата щеше да разяжда току-що възстановената енер­гия, ако не бе забелязал промяната в дървото, под което ле­жеше. Огромният дъб, на който се бе облегнал Сатара, когато го посети за първи път в тази гора, беше оживял.

Сатара бе оставил на Аниор свое дърво така, както Боар преди време му остави живия бук. Усмихвайки се щастлив, Аниор докосна кората му. Тогава чу гласа на Сатара, идващ от сърцевината на ствола:

"Извинявай, че те оставих така. Но трябваше да се върна преди някой да открие какво съм направил. Сигурно ще се досетят, но поне няма да ме хванат на местопрестъп­лението. Надявам се, че ти помогнах. Приятна работа над слънчевата ти система! Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб!"

Аниор, изпълнен с щастие, се облегна на дървото и за­чака розовата смес да възвърне силите му.

 ***

Връщайки се на горното ниво, Сатара щастлив се от­пусна в пространството. Беше се събудил до Аниор във вид на енергиен облак. Цялата му астрална енергия се беше изчер­пала. Остави само съобщението и се върна веднага. Чакаше Боар.

Не мина много време и той се появи. Астралният образ на Боар вече нямаше онзи детски вид. Изглеждаше пораснал с десет години. Сигурно с право смяташе, че иначе ангарите няма да го приемат на сериозно. Сатара се усмихна на ми­сълта, че Аниор още не знаеше в какъв прек­расен мъж се беше превърнало неговото момче.

- Надявам се все някога да имам възможност да му се представя в този вид - отговори Боар усмихнат на мислите му. После го погледна малко тъжен.

- Нямаш представа колко много ти завиждам - про­дължи Боар толкова тъжно, че Сатара веднага разбра, че чувствата му нямаха нищо общо със завистта. - Бих дал всичко на света, за да бъда поне веднъж на твое място.

- Не знам дали не трябва съвестта ми да е гузна пред теб - обясни Сатара, кондензирайки се в образа на Импе­ратора, - съжалявам, че не можеш да изпиташ това щас­тие. Просто нямаш представа какво усещаме заедно с Аниор.

- Тук се лъжеш - отговори Боар, - много добре знам какво изпитва Аниор. Всяко негово чувство, всяка негова мисъл се отразява в мен. Когато вие се намирате на върха на щасти­ето, аз все едно че съм с вас.

 ***

С мисълта за Боар и Сатара, Аниор извика високо:

- Това е подарък за вас! - и изпрати със силен замах диска в далечината. Дискът се въртеше все по-бързо и по-бързо, до­като не се разпадна в поток от милиони светещи зрънца, ви­ещи се в огромна спирала. Тя бавно се спусна в безфор­мения хаос и внесе ред в движението на част от тази безк­райна маса.

Аниор се издигна над него и произнесе думите на за­раж­дането, предавайки собствените си трептения на своето творение. После се върна, за да се наслади на величест­вената картина, която се откриваше пред очите му.

Завихрянията в това огромно пространство ставаха все по-бързи и в средата се издигна първо малък, а после все по-нарастващ конус. Той ставаше все по-светъл, пре­върна се от тъмночервен в огненооранжев и все повече растеше. Накрая се откъсна със силен звук от хаоса под него.

Оформи се огромно кълбо, което бавно се издигаше на­горе. Въртеше се с бясна скорост и се разширяваше. Аниор вече изтръпна от мисълта, че може би ей-сега ще се разкъса, но кълбото отново се сви и се стабилизира.

Във вселената се бе образувала основата на една нова слънчева система и чакаше своя владетел. Щеше да чака така няколко астрални денонощия и ако през това време никой слънчев дух не се заселеше в нея, тя отново щеше да потъне в хаоса.

И Аниор чакаше заедно с творението си. Представи си как Ханура се моли сега това да не се случи и как диабата, от най-дребните до най-големите, се молеха точно за об­ратното. Но Аниор разбираше, че никакви молби не може­ха да помогнат нито за едното, нито за другото. Всичко зависеше от качест­вото на работата му, вече нищо повече не можеше да се нап­рави.

От две денонощия Аниор не мърдаше от мястото си. Изведнъж чу силно свистене. Веднага излезе от полудрямката си и погледна огненото кълбо. То все така висеше над хаоса и се въртеше около оста си. И когато се случи това, което Аниор чакаше от толкова време, той не можа да повярва на очите си и радостта го изпълни.

Вътре в кълбото, изведнъж нещо засвети и тази свет­лина ставаше все по-силна. Тя се сля напълно с огнената маса, разшири я и я издигна. Пред очите на Аниор се раж­даше нова звезда.

Тя засвети все по-силно и се понесе далече в пространс­твото. Аниор стоеше зашеметен от величествената карти­на. Изведнъж от огромното слънце се откъсна голямо парче и бу­рен вихър закръжа около новата си майка. Роди се и първата планета. Аниор знаеше, че щеше да мине още мно­го време, преди да се роди втората планета, но не можеше да се откъсне от творението си.

Постоя, докато очите му се умориха, и се обърна, за да полети обратно в царството на диабата. Разпери криле­те си и видя, че бяха пораснали още. Всеки успех му при­даваше нова сила. Понесе се през пространството - не бързаше да се при­бере. Но изведнъж се почувства самотен и се насочи стреми­телно към дома.

 ***

Изведнъж в съседния сектор изгря нова звезда. Сатара подскочи с радостен вик. Кадор гледаше ту звездата, ту Са­тара. И двамата сияеха. Сатара се нахвърли върху него и го прегърна от щастие, викайки:

- Успя! Той наистина успя!

Кадор се откъсна смутен от тази прегръдка и попита

недоумяващ:

- Кой е успял и какво?

Но Сатара само се смееше, без да му отговори. Чак като се успокои малко, го подсети тайнствено:

- Кой, според теб, трябваше да създаде в последно време нова слънчева система?

Кадор се сепна и извика:

- Но това не е възможно! - Той погледна ярката звез­да, и вече с по-малко уверен глас повтори: - Не, това не е възможно.

- Повтори го още веднъж - усмихнато го подкани Са­тара, - може би тогава тази проклета звезда ще изчезне.

И тогава Кадор прозря какво беше станало. Стана му ясно странното нетърпение на Сатара.

- Бил си при него! Ти си му помогнал да изгради тази матрица! - възмутен извика Кадор.

Сатара се засмя.

- Заклевам се тържествено, че нямам нищо общо с изг­раждане на тази слънчева система. Тя е изцяло работа на Аниор. Един съвет не съм му дал.

- Какво направи тогава? - недоверчиво попита Кадор. - Сигурен съм, че нещо си направил!

Сатара се приближи плътно до него и с хитър израз на лицето попита тихо:

- Искаш ли да ти покажа?

Кадор го погледна ужасен. Чак сега разбра какво беше станало. Сви се възмутен в една точка и изчезна.

А Сатара се обърна към новата звезда и извика колко­то му глас държи:

- Обичам те, Аниор!

 ***

Отново сериозен, Боар попита:

- Кажи ми, какво става с второто ти Аз. Не мога да раз­гадая състоянието му.

Сатара го изгледа, като че ли преценяваше дали може да му довери истината. На Боар му стана неудобно.

- Ако не искаш да говориш за това - каза Боар, - недей. Няма да ти се сърдя.

- И без това ще го разбереш скоро - отговори Сатара, необичайно сериозен. Помълча малко и добави:

- Веова се готви за сливане.

Боар погледна Сатара смаян. Изведнъж усети колко малко знаеше за себе си. Как би разбрал кога е дошъл момента за сливане с второто му Аз? Как се взима такова решение?

- Как определи този момент? - попита Боар. - Сам ли реши това или заедно с теб?

Сатара отново се засмя: - По-спокойно, Боар! Когато ти дойде времето, сигурно ще разбереш. И аз не мога да ти отго­воря изчерпателно на този въпрос. Просто го чувстваш. Видях се скоро с Веова и той ми каза, че време­то му е изтекло и ако и аз имам чувството, че нямам какво повече да правя в този жи­вот, той е готов да се слеем.

- И какво му отговори? - попита Боар. Тъмното лице на Сатара засия в хитра усмивка.

- Казах му, че единственото нещо, което би ме задър­жало тук, е възможността да се любя поне още веднъж с вто­рото ти Аз.

Боар съжали за откритото си любопитство. Сатара веднага му го върна тъпкано. И все пак нещо го караше да про­дължава.

- А чувстваш ли се готов за такава стъпка?

- Да - отговори вече сериозен Сатара. Разбираше, че Боар не питаше от чисто любопитство. Беше усетил трево­гата, която звучеше в думите му. Искаше да го успокои.

- Чувствата ми към Веова са по-различни от твоите към Аниор. Той е за мен като по-голям брат, като баща. Имам му пълно доверие. Зная, че ще ми бъде хубаво с него. Прилича на връщането в майчината утроба. Когато му прелях тогава енергията си, за първи път разбрах, как­во представлява Веова за мен. За първи път имаше истинс­ка връзка между нас. В мен се събуди един непознат дото­гава копнеж. Готов съм да се слея с него.

Докато говореше, на лицето му се появи онзи замеч­тан израз, който Боар толкова често виждаше в последно време на лицето на Веова. Усети изведнъж силен копнеж към Аниор. За­виждаше на Сатара и Веова, че бяха стигна­ли края на пътя си.

Сатара прекъсна тъжните му мисли.

- Само се безпокоя за Аниор. Не знам как ще понесе окон­чателната раздяла с мен.

Каза го с такава тъга и нежност, че Боар забрави за соб­ствената си тъга и го прегърна приятелски.

- Не се тревожи за Аниор. Той е силен и ще се оправи. А и аз ще бъда до него.

Сатара го погледна благодарен и каза с много топлина в гласа:

- Съжалявам, че трябва да оставя приятел като теб. Боар се усмихна и отговори:

- Сигурен съм, че ще се видим отново, след като с Аниор изпълним задачата си.

***

И така, ще оставим на участниците в опита "Тер­мона'2007" да съобразят доколко е опасно "преждеверемен­ното" сливане на сродните души и важи ли то за всички, в за­висимост от волята на Бога за всеки конкретен случай и от трактуването на думата "време". Божестве­ното е извън времето, и когато една двойка "делени" се срещне в Божествен контекст, за нея минало и бъдеще не съ­ществуват - сливат се незабавно. Божият миг никога не е в бъдеще време. В Но-вата Вселена сливането не пречи на от­делното същестуване на всеки и за мисии с други сродни души, защото ние набираме цели вериги от пъте­шественици за Великото Възвръщане. Геният на Бея Нади или източникът, от който тя черпи информация за уникал­ните си романи, безпрецедентни в световния окултизъм и мистицизъм и много по-разкрепостен даже от Крыжановская, описва и такива случаи. Всеки си има една-единствена най-сродна душа, с която сме били, сме и ще бъдем винаги едно цяло в лоното на Бога, но това не ни пречи да се обменяме свободно и с други сродни души в този свят и в други времена и светове. Нищо не пречи дори на делени, които в даден момент са от различни йерархии, в някоя кратка почивка от напрегтатия труд и битките, да се пренесат с райски одежди при някое чудно езеро на някоя планета в мъжко и женско тяло и да извикат Бога в най-прекрасната и силна форма на любовта, създадена лично от Него. Книгите на Нади са пълни с такива случаи, така че и през средните векове, а с удоволс­твие и сега, мнозина от черната ложа биха качили на кладата всеки автор от този род без никакво колебание и я биха подпа­лили лично. Особено заради сцената във финала на първата книга, където двама делени се любят пред всички, но единият е в тяло на теор (божество), а другият – в тяло на "диабло"... Според авторката, те нямат полови органи като човешките, както било и при ангарите (ангелите), но сценките и прежи­вяванията са си съвсем класически; за съжаление – и рев­ността... Единственото неудобство, което изпит­ваме, когато четем "Приказки за Бо-говете", са нежностите и прегръдките, "любенето" при същества, които в дадена ево­люционна ситуация са от един и същи пол... Безспорно, душите се привличат и искат да се слеят, но с това ще се съгласят само тези, на които им харесва; други са свободни да останат на своето особено, класическо мнение.

 Що се отнася до Божествеността на разнополовото сливане, в това можем да бъдем сигурни. Особено като си припомним думите на Емануил Све­денборг за брачната любов при ангелите и за всички нейни ра­дости и удоволствия, които са едни и същи "както на Земята, така и на Небето". Той твърди, че брачната любов между сродни души и тела е "най-висшата форма на служене на Бога и сливане с Бога". Ако не беше прав някъде, нямаше да се повтарят препоръките на един Велик Учител да четем и изучаваме Сведенборг.

Нека всички тия материали и някои размисли тук се сторят някому прекалено свободни, нека други си запушат ушите и ударят на бяг, въоръжени с контрацитати от същите тия източници и от други, определено враждебни. Казано е, че не бива да очакваме от същества с определени физиогномични и френологични данни да надскочат себе си и затова прякото изтъкване на някои идеи и образи на безс­мъртието пред такива е неуместно, понеже е твърде опасно за тях. Главният закон всеки да е свободен да опита вкусо­вете и теориите си на собствения си гръб, колкото пъти и да остава в един и същ клас и колкото и безобразен да излиза от всяко прераждане, все още си остава в пълна сила. Фанта­зиите за живот с несродни или даже със "сродни" души дълги години на една тясна територия и без периодични разделя­ния, както и проповедите, които са ги довели до това, трябва да се изпитат до дъно и докрай. Нека хората свободно продължат с тия печални експерименти, ако се харесват и харесват любимите си, когато се погледнат в огледалото на старини. За жалост, същите тия физиог­номични и френологични белези ги карат да се понасят или упорито да не се разделят, даже и когато са си крайно опроти­вели. Тъкмо в тези случаи важи правилото, че глупецът трябва да живее под закон, докато за мъдреца и човека на ис­тинската любов няма закон.

НОВОПОСТЪПИЛИ МАТЕРИАЛИ ОТ ОПИТ "СИРИУС'2007"

Макар и отвъд обикновените предели на времето за влиянието на Сириус чрез Уран, до края на месец април са постъпили още три материала, които могат да бъдат във връзка с нашия експеримент. Тук вече участниците няма да бъдат номери­рани както досега:

1. N, благодаря ти! Тази вечер ще го изчета – виж­дам, че вътре има доста отговори на моите дерзания от­носно много неща - т.е., светлинката, от която имах нужда.

            Нека накратко ти опиша Пътуването - все отлагам да ти споделя.

Значи в 17h точно изпих чая... Усетих леко замайване... След лягането, замайването премина и се започна движение в мен - явно духът се отлепя по някакъв начин. Пет минути след това необяснимо усещане за пътуване със страхотна скорост - траеше няколко мига сàмо - се озовах на място, къ­дето имаше доста (не знам какво – предполагам, същества като мен), но всичко това в абстрактен вид. Все пак, сети­вата няма как да отидат там, където е духът :).

            На това място, от много страни, все едно ни направиха някакъв ъпгрейд - също не мога да го обясня точно, но нещо се случи със всички, - а усещането ми е, че ни дадоха някакво ново качество, различно от познатите ни, но което няма скоро да го прилагаме... Все едно посяха някакво семе, което тепърва ще дава плод.

            После започнах да чувам лаене на кучета, съседи отгоре и отдолу се разтропаха безразборно - сякаш някаква сила ги караше да блъскат като луди, за да може духът ми да се за­върне.

             Между другото, Мариела е преживяла същото с полета и тропането. Ние бяхме на различни места в този ден и при споделяне много се учудихме, че съвпада излитането, връща­нето, тропането и внезапното спиране на страничните шу­мове след пристигането ни... Всичко това - без грам очаква­ния и внушения..

            След като вече се успокоих, тропането спря рязко, както и започна..

С две думи, това е. Но е трудно да се опише нещо, ко­ето усещаш с други сетива ...

            Благодаря ти, N!

***

2. Здравей! Искам да ти опиша един случай, който може да има връзка със Сириус, може и да няма. Не знам. Случай, който може да стане и извън обсега на съвпада Слънце-Уран. Но той ми спаси душата, а може би и живота. Спаси и друг човек, а сигурно и други хора, защото всички ние сме свързани и затова когато грешим, вълната покосява всички. Послу­шаме ли, караме ли по високия идеал, става точно обратното. Всичко това не е "силно казано", защото от нашите избори в живота зависи кой как ще изглежда и какво ще му се случва като напредне в годините.

Отивам, значи, в супера, и като напазарувах, не мога да си отворя шкафчето за багажа – забравил съм си ключа ня­къде в магазина. Пак от ЕГН-то, си казвам, ама може и де не е от него, както съобразявам сега. Жената на касата ми пред­ложи да си оставя пакета при нея, за да ида да си потърся ключа с голямото дръвче. Намерих го, върнах се – и всичко беше ОК. Тогава не обърнах внимание на номера на кутията, но много добре запомних мястото – най-долната вдясно. Виж, това още не съм го разтълкувал... Оппааа – "долни съображе­ния". Ако беше вляво, щеше да са "долни тръпки". Не че дол­ното е нещо лошо – то извира направо от ултравселе­ната – с "горното се занимава супервселената". Но когато не идва от Бога, долното си е долно като всяка житейска проза.

 Да се разберем – в случая не критикувам тази прекрасна приятелка. Тя може да не прави грешка – импулсът и изборът ù може да са Божествени, още повече, че го пред­лага на човек, от който няма как да очаква изгоди по стандартните параграфи. Небето обаче веднага засича опасността и се намесва... Както е казано, "мишката го мисли, котката го отмисля".

На другия ден пак отивам и пак само това шкафче сво­бодно. Слагам си багажа и пазарувам. Връщам се, мъча се да отключа, но ключето се счупва и частта му остава вътре. Питам служителите какво да правя, дали да не викнат упра­вителя да намери майстор, но същата касиерка излезе от ка­сата с нещо остро и ловко извади частта от ключа. Каза, че е "опитен касоразбивач"... Тя сигурно ме помни от първия случай и от други мои плащания на нейната каса, защото между нас възникна някаква симпатия. Може да си въобразя­вам, но поне от моя страна е така. Наистина, тя прилича на въплътен ангел, който може да е и опитен "касоразбивач" - да разбие лоша карма, да отвори залостено сърце... Много при­лича на една своя посестрима, която проверява картите на входа на метрото на Сердика и Опълченска. Като е тя де­журна, знам че през целия ден ще ми върви.

Именно втория път обърнах внимание на номера на ку­тията – 20. Тия неща са сигнални и човек трябва да е нащрек. Нали ти ни беше разправял как си имал и записал в една тет­радка седем ярки предупреждения едно след друго, преди да получиш едно важно предложение? Приел си го – и знаем какво стана. При всички нас, поне които се познаваме, има стотици такива случаи – по три предупреждения най-малко. По тази при­чина, и днес чаках третия път. Не предполагах, че ще се случи пак при същата касиерка. Но то се случи, едва след като получих предложението... Чак днес се мъча да тълкувам какво може да значи. Но първо – за офертата.

            Много харесвам от години една млада приятелка – точно мой тип. Въздишам си по нея, но си въобразих, както винаги, че това е взаимно. Може и да е взаимно, но има едно изречение, че де­лата са портрет на истината. Виждаме се тия дни и тя ми предлага да си вземем под наем стаи на един етаж в една къща близо до София. Всичките ми фантазии си разцъфтяха като майска роза или като букет ракети на нова година и аз щаст­лив си въобразих, че най-после Нещото се случва. Откога ча­кам този момент! Потребността да ни разпознае някой, който е от нашето космично семейство, и да поиска да живее точно с нас, а не с друг, е тъй голяма, че се нижат дълги и тъжни години, без това да дойде. Така и си загиваме в само­тия или при несродни същества, които ни правят на 2 сто­тинки.

            Веднага се съгласявам и се уговаряме кога ще идем да видим къщата. Както се казва, "цветя и рози"... Но аз извед­нъж се сепвам и ù казвам: "Само ако нямаш числото 20 в личните документи или в която и да е друга житейска ситуация." Тя казва, че ще провери. Докато провери и ми отговори, тя се среща на улицата с една своя стара любов и вниманието ù се насочва натам... Друг приятел също въздиша по нея, но всуе...

Следващата ни среща: влизаме едновременно през една и съща врата в един и същ вагон на метрото, без да сме се уго­варяли, и сядаме един до друг. Тя вади личната си карта и виждам – там има числото 20.

Така е то – "надежди всички тука оставете"... Има и та­кива, които перманентно дават заето (знаеш хулиганския ми език). Който се дразни и си каже, че това тука е четиво за юноши, може спокойно да ме прескочи и да мине на по-интели­гентните писания. Но измежду тия, които дават заето, има и души с перфектно запалване. Ти си ни обяснявал, че то се из­дава със спонтанна първа прегръдка – със скок от пет метра. Нищо, че е жена. - Именно защото е Жена! Или поне с един из­ненадан красив поглед, когато те види за пръв път – с такъв не са поглеждали даже първото си гадже.. Бог в гърдите им лумва, разтупва се, даже по улицата вдигат ръка, като мина­ват край тебе. Това е таен поздрав на хората с душа, който те не съз­нават. На Други направо дъхът им спира и си мислят, че ще паднат на улицата, без да знаят, че за това е виновен сам Бог - сърцето им. Но перфектното им запалване действа само първия път - после Бог потъва надълбоко и те общуват с тебе като поглед през витрина. Или в най-добрия случай мило и любезно, ала иначе дават "заето" – бързат да те отминат. Те вече са се втора­чили в някого, който им прави тръпка или са му много длъжни. Тръпката обаче не е Бог, защото идва от други вътреш­ности. Не че Той не е и там, но се спотайва и не се проявява като подмладяване, докато се занимаваме с лош вкус и моно­фиксация.

            Много скоро след това аз пък срещам една своя стара любов – прекрасна жена, за която винаги съм си казвал с дъл­бока въздишка: "Светлий спомен за теб е кат книга любима – денонощно пред мен е отворена тя"... Радостта ни е голяма и не можем да не се прегърнем. Тя иска да ходим по планините и по концерти и театри, да се виждаме колкото може по често. Самотна е, много е красива и има големи въз­можности да бъде с когото си иска, но предпочита да бъде с мене, въпреки раз-ликата в годините. Представù си - даже й е приятно да ходим за ръка по улиците! При други лудо се дразня от това, но с нея ми е много повече от хубаво.

            Съвсем скоро след третия случай в супермаркета пак срещам тази, с която се уговорихме да живеем в една къща. А, за третия случай не съм ти разказал, той бе следният. На касата съм при същата касиерка, и докато плащам, виждам мо­нета на земята. Мисля си дали да я вдигна да ù я дам, защото "странностите" с мене на нейната каса станаха твърде много, но се решавам, вдигам монетата и ù я подавам. Тя я взима с добро чувс­тво. Оказаха се две стотинки. Онзи, който знае по-ложи­телното значение на това число, си мисли, че за него и предтоящата съквартирантка изгряват светли хоризонти: двойката означава "душевен уют" и "интимно гнездо"... Но друг глас в него казва: "Не поваряй ситуации, в които пак ще те правят на две стотинки!"...

            При срещата с другата приятелка от "свет­лия спомен", тя също ми предложи да си взема нещо под наем близо до нея. Не иска да живеем плътно заедно, защото познава космичните закони и прекрасно знае как любовта си отива при такова съжителство. Не съм гле­дал какви ми са аспектите, но през този месец получих още няколко предложения от елитни и много привлекателни млади дами да живеем заедно. Не знам с кой акъл са! Даже се подлъ­гах на едно място за една нощ, но Процедурата, както винаги, не проработи. Един от пунктовете на Процедурата, валиден за някои хора, е че жената трябва да се приближи първа и че ако нещо не стане веднага, няма да стане никога. Има и дъл­гобойни, многомесечни, многогодишни "обсади", докато "кре­постта" падне - ако, разбира се, тя въздиша точно по нас и ако изпълним нейните очаквания и срокове. Това обаче със сигур­ност не е моят случай. Номерът на Анастасия от Сибир да учи жените да разиграват мъжете и да ги мачкат като пластелин дълго време, докато не омекнат съвсем именно в техните вещи пръсти, тук не минава. Тя знае много неща, но не знам дали знае, че деца и небесни същес­тва с монада се зачеват или извикват само при сливане на хора с душа в първия миг, и то с всичка сила. Това няма нищо общо с плебейското нахвърляне. Защото със сонтанност се зачеват и демони, там мъжкият напор е задължителен и това взима акъла на самката без проблеми, но не във всички такива случаи се зачеват деца без душа. Демонските случаи се разпознават по това, че неизменно единият насилва другия против волята му. Това е мъжкият вампиризъм. Женският неизменно прави партньора много длъжен и много виновен, като прех­върля това отношение и на децата.

Предложението на приятелката от "светлия спомен и книгата любима" да живеем наблизо, но да бъдем заедно в една стая само от време на време, без никой да свети на дру­гия кой му идва на гости и къде ходи в останалото време, нито да го следи с полицейски подозрения и тревоги, ми прилича по нещо на Пътеката към Безсмъртието или на Неличната Космична Енергия. На "Света на Хората, Които не Остаряват", както пишеш ти. Затова си помислих, че тая случка може да има нещо общо със случая Сириус.

Извинявай за стила ми, но ме познаваш.

***

Разказът, Който следва, е последният материал, който се включва тук във връзка с нашия опит за контакт със Сириус през 2007 г. Той е поместен в един сборник с фантастични произведения, но се слага и тук, понеже е в орбиса на този период и е абсолютно в духа на Уран и Сириус, като един от най-удивителните и красиви сънища, сънувани някога.

ДЕВЕТАТА СИМФОНИЯ

28-29.ІV.2007

Белчин

Намирам се пред голямо езеро, в което има хора. Те, както и всички останали от другите народи, които ще се появят по-късно, са млади и шеметно прекрасни мъже и жени, голи от кръста надолу, но без никакви косми. Горната част на телата им е също преобладаващо гола, но всички са облечени с някакви ефирни, орнаментално-дантелени дрехи – прилепнали до кожата или бухнали. Те може и да са типични за биологичния вид на хората тук, както е при птиците и животните. Може да са и техни мисъл-форми или да се получават от някаква холография, не знам. Знам само, че по желание могат да ги махат, но това пред всички е неморално. Всеки народ, всяка етническа или верска група, както и всеки индивид има свои отличителни варианти в тези така наречени дрехи, но те отговарят на основния тон и дизайн на дадената макро-група. Някога писах фантастично разказче, пак от един сън, за хората от една планета с татуирани тела, при които татуировката или картините, даже филмите по кожата им не се правят външно, а се появяват при вземането на различни хапчета. Тези дрехи обаче са нещо друго. Усещам, че те изразяват идейната мода и степента на еволюция у всеки отделен народ, група, човек. Забелязвам и бързи, групови и индивидуални промени в баграта, модела и орнаментацията, когато нещо мислят или се вълнуват; но – винаги в рамките на основния вид.

Хората, които виждам в момента, са със светлосини дантели или гирляндови ризи, нещо като триизмерни оригами. Те не плуват хаотично, а в променящи се спонтанно и периодично конфигурации, както е при фигурното плуване при нас, при груповата художествена гимнастика във вода. Пак има музика, но не е ясно откъде идва – звучи отвсякъде. Съчетанията им обаче са много по-сложни и фантастични, демонстрирайки грамадно разнообразие от кръгови, многоъгълни, сферични и кристаловидни формации – нещо като синя цветомузика, но от живи човешки тела. Впечатлението е зашеметяващо!

Установявам, че те са на два слоя във всяка художествена фигура – вътрешен и външен, мъжки и женски. Изглеждат като живи социални атоми или молекули, които застиват за миг, трептят, вълнуват се и се разпадат, за да се образуват после съвършено други. Нещо като жив, триизмерен калейдоскоп от тела – симетрията е съвършена.

Изведнъж разбирам, че това не е нито спектакъл, нито художествена гимнастика. Това е само външната форма. Във всяка група участват десетки или стотици мъже и жени, неизвестно как държащи се над водата, но мъжете от външния слой, при всяка отделна фигура, се съчетават по еднакъв начин с жените от вътрешния. При всяка следваща модификация на фигурата видът съчетание между двойките е съвсем различен. Има и фази на завъртане на слоевете хора един спрямо друг, както в много народни хора и танци, поради което рядко се пада да играеш с един и същ партньор. В религията и философията на сините се твърди, че по-рядкото попадане на този, който ти е най-близък, е извор на младост, живот и безсмъртие. Но спонтанните закони на играта, ако това е игра, имат свои вътрешни, неравноделни ритми, водещи до зачестяване на прегръдките и милувките с най-любимия и съответното им разреждане с останалите; и обратно. Няма животински движения - има само трептения. Всичко е недвусмислено тантрическо. Възгласите и емоциите им са периодично синхронни, неописуеми с думи, но в тях няма и помен от вик и крясък. Нещо като оперни изпълнения, само че спонтанни, неписани от хореограф и композитор. Движи ги някаква вътрешна телепатия, интуиция или дух, общи за цялата група – както птиците и рибите образуват съгласувани фигури на ятото, без да са ги изучавали. Хорово изразяване на чувства, често с доминиращи дуети на някоя двойка, която в момента преживява Бога най-силно (за сините сливането и свободата от него е синоним на "Бог"). Ако не беше величествено и съвършено, щеше да ми се види безнравствено или даже смешно. Самите им тела и лица в тия върхови моменти изразяваха, без стеснение, с всичка сила и невъобразимо прекрасно онова, което наричаме на културен език "огнение". Трудно се свиква с начина на живот на чуждите цивилизации.

Сетих се да ускоря времето (имаме такова сетиво) и тогава разбрах, че всъщност това е прекрасен, много по-бърз танц, а не отделни стробоскопически мутации с дълги застивания на движението. Тогава и музиката прозвуча нормално.

Работата е в това, че един противоположен народ – розовият - обвинява сините за цивилизация на груповия секс и на дявола и от хиляди години тия два народа, както и много други противоположни, някога са водили люти войни с много опустошения и жертви. Сега пак воюват, но по други начини. Сините пък обвиняват розовите в инфернална и доживотна моногамия, даваща много лош пример и водеща нормалното човешко същество до ранна старост, обезобразяване, оглупяване, нелечими болести и смърт. Розовите си създават родови имения и смисълът на живота им е да живеят по семейства и родове, да търсят и откриват "сродната си душа". Така всеки народ, заселил тази огромна планета, е бил напълно убеден, че изпълнява свещена космична мисия да наказва и спасява различните от него, а ако не може – да ги "изкорени". От известно време няма "изкореняване", защото са напреднали и не "плевят", но има препариране или замразяване, парализиране на органите и системите на противоположния народ в самите себе си. Противоположни има и у другия, но не ги признава. При това - затваряйки си очите, че всяка популация измира от свои собствени епидемии и нещастия поради тия идейни и енергийни хибернации, даже кастрации.

Много ми се искаше този мой сън да не е трилър или екшън и това зависеше само от мен – в кое време ще се настроя да изследвам планетата. Реших да е в настоящето, затова бях пощаден от масовки от типа на бойните действия. Но болката и дълбокото и жестоко страдание сега са не по-слаби от леенето на кръв и сечта, понеже парализираните центрове и потребности във всеки народ крещят и вият от ужас и жажда.

В следващия миг се уверявах съвсем ясно - с очите и ушите си и с още петдесетина сетива, - че сините пред мен в това езеро и даже във въздуха над него се съчетават групово в чисто създателски пози, които ще предизвикат зачатие. Храмове като Каджурахо в Индия са само бледо и твърде човешко отражение на този принцип - тук не видях полови органи от земен тип, но не съм съвсем сигурен.

Както истината, така и зрението в този свят са наполовина субективни и всеки вижда нещата еднакво с другите само 50 на сто. Останалата половина е творение на неговата лична представа за любовта и истината, за това, което вижда. Затова и аз не видях гениталии от човешки тип в тия народи, не само в сините - моят вид морал или морализъм може да ги изключва. Други наблюдаващи казват, че ги виждат, но те споделят становището, че Бог е създал човека по Свой образ и подобие и че нищо в нас не е небожествено - само нашите представи за нравствено и безнравствено раждат отрицания, страхове и опасения и обявяват някои органи и системи за "дяволски". Ние имаме правото да не сме съгласни с тях (но не спорим, защото спорещите и назидаващите мигновено изпадат в адските сфери), вярвайки, че познатата ни форма на човека е все още полуживотинска. Може да си мислим, че все още сме "кентаври" по еволюция и че детеродните органи и функции у други са в съвсем друг вид, ако въобще ги има. Представяме си, че същинската форма на Човека е предстояща - без тия неудобни "подробности", - така че именно тя някога ще бъде истинският "образ и подобие н Бога". Като интерналисти, ние считаме, че мъжът и жената са вътре в нас и че съединяването им трябва да става на индивидуално ниво – че именно това е лелеяният брак на духа с душата. Само пост и молитва и свещена самота – и никакви "животински" движения!... Екстерналистите обясняват, че това са фантазии и мании – опит за прескачане на цели планини от еволюция, и то с опасни последствия; че наличната човешка форма трябва да функционира по начините, заложени от Природата, ако искаме да сме здрави и нормални. Само възпитанието и нечистото ни съзнание си представя тези функции като небожествени. Божествено е това, което се изживява с всичка сила при наличните обстоятелства и с наличните средства, а не с модели от бъдещето, стига да не причиняваме зло никому и да раждаме плодове на живота. Екстерналистите все още воюват неспирно с народа на интерналистите и "самодостатъчните", макар и вече без трупове и инквизиции. И едните, и другите водят битка с благородни средства, без да подозират, че труповете и инквизициите са се преместили вътре в самите тях. Инквизиране на нерви, клетки, латентни и блокирани органи и системи – превръщането им в трупове и помийни ями, с червеи вътре в нас. Не е ли това само едно продължаване на геноцида? И плурализмът на сините, и дуалността на розовите, и монизмът на Самотниците, които плуват наоколо в медитация, затворени в своите сапунени мехури, са безкрайно красиви и интересни като визия и представи, като много стройни религии и теории, но никой нито за миг не може да допусне, че вярата му е само част от истината.

Има нещо, което разбираме много по-късно – най-накрая. Всички проекции на Истината, разкъсали Озирис на хиляди части и създали от тях хиляди народи, религии, идеологии, инквизиции и самоинквизиции, очакват своята Изис да ги събере отново, за да съживи своя Любим. Както е известно, тоя модел на Изида, който е съчинен от някой древен жрец, не е могъл или искал да открие само детеродния орган на мъжа си, преди да го сглоби. И на него, митотвореца (сигурно някой кастрат или импотентен старец), му се е искало да няма такова нещо между краката, защото му се е виждало мръсно, излишно и животинско и затова е отмъстил тъй жестоко на образа на Озирис...

 Та тия като мене и една позната, които виждаме някои от героите си в своите книги и сънища без това, което е дадено от Бога, може би все още сме жертви на вековните робства и издевателства, защото ни се иска да сме вече като тия герои. Не изключваме "трептенето" - значи, иска ни се огненията да не спират, но без животински вдлъбнатини и израстъци... Не че не приемаме теорията, че някъде има богове и ангели, даже и дяволи от този род, но не знам доколко са прави медитиращите с налични полови белези, че могат да станат цялостни именно в тоя си вид. Едни казват, че с медитациите дяволските им органи ще закърнеят и ще изчезнат, други са на противното мнение – че в идния живот те ще им израснат два пъти по-бойки и напети... Никога никому не е идвало наум, че проекциите на истината са безброй и че в нашето измерение те трябва да се практикуват чрез редуване. Малцина са наясно, че божествата, които са разкъсали Орфей и Озирис, са имали за цел тяхното синтезиране след драматичното пътешествие из адовете на вселената, където да осъзнаят или да дадат пример на поколенията, че с едно перо по-малко Полетът става несъвършен. Ако опадат повече пера или вържем едното си крило, защото някой така бил казал, сами сме си виновни...

Гледайки сега сините, виждам, че не е ясно дали всички заедно сътворяват едно-единствено същество или всяка двойка ще си роди свое. По-късно видях, че раждането, поне при тях, няма абсолютно нищо общо с нашето на Земята. Съществото се образува едновременно помежду родителите си, като постепенно се материализира. Наистина, може и цялото кълбо от хора да създаде само едно същество. То е готово, не е бебе - напълно разумно, макар и степента му на абсолютна невинност да е като на младенец. Никакви викове, никакви рождени болки, никакви женски цикли – тези сини хора не са минали през грехопадението. Но над тях виси друг вид много по-ужасно грехопадение, общо за всички смъртни същества и народи - убеждението, че са единствено прави. И при тях то минава в инквизиция и сатанизъм, защото се стараят с всички средства да наложат своя морал на другите или да не приемат противополрожния.

Слава Богу, в съня си и всички други мои сънища и скитания из космоса никъде не съм виждал любов между еднополови същества, защото човек се старае да вижда само това, което харесва. Може и да съществува, виждаме го между кучетата, но това си е тяхна работа. Казали са ми, че и тези хора умират грозно, особено тия с играчките и роботите за удоволствие, защото служели на особен род егоизъм и лишавали противоположния пол и себе си от естествен живот. Населявали атмосферата с вампирически същности. Но това правят и всички "нормални" двойки, които се интересуват само от придобивката или тръпката и затова женските екземпляри неизменно се отдават на човек или система от по-ниска еволюция. Те нямат абсолютно никакво понятие и представа за нещо над "сигурността", "чувството за дълг" или "тръпката". Затова престават да я изпитват за броени месеци или години след погрешния избор. За да я извикат, ползват адски пития и храни или други смъртоносни представи и възбудители. Един от тях е интригата, клеветата, кавгата, обвинението. С тях постигат това, което не става вече даже и с гумените им сродни души и атрибути...

Играта загрубя, имам лош навик, нека се върна на съновидението... Имам редактори и редакторки, които премахват всички мои плебеизми, комплекси, ехидства и критики от произведенията ми и ги пускат в космоса като "феномени на новата култура"... Боклука изтръскват в химическите комбинати на чистилището, за да ме изследват психиатрите и психолозите и да ми предписват поредните сцени и сценки за превъзпитание...

В този грандиозен сън тая нощ, имаше още много неща, които не подлежат на описание с нашите триизмерни мозъци и понятия и с палитрата на жалките ни пет бои. Някакви нишки и вълни към космоса от всеки човек и всяка двойка и група, някакви бляскави флуиди и токове, които текат на импулси по тях в двете посоки; фини и благоуханни цветни мъгли и пари, звуци от космични симфонии и оратории и отделни сола и арии. Всичко това образува цветя, звезди и кристали, невъобразими художествени плетеници; извиква образите на съществата, които сме обичали, обичаме и ще обичаме до края на вечността и ни дава да се слеем с тях! Всяка спирална двойка от нишки създава някъде в безкрайността цели светове и космоси с цивилизации, подобни на своите родители. Но има и тройни, и четворни, и петорни, и 12-орни спирали. Обаче цялото това описание прилича на опита на слепец да нарисува портрет на човек, като само чува гласа му. Всички луди поети и мистици, взети заедно, нямат и грам от инструментариума, способен да представи такова нещо. Там и облаците са живи - и с тях можеш да се преливаш и разговаряш... Само компютърната или мисло-пластичната анимация след време ще са в състояние да наподобят подобна картина, ако въобще изобразяването, а не живият живот, има някакъв смисъл. Но пак ще има субективно създаване и изобразяване, понеже творецът сътворява от натурата съвършено нови, собствени светове и същества. Чували ли сте за Бахови, Брамсови, Бетховенови човечества в космоса? Ние сме пътували и посещаваме и субективните вселени на поети и художници, на гениални влюбени и музиканти, пълни с такава красота, с която натуралната вселена не може да се мери и на атом от кутрето ни. Често си говорим, че създателите й на повечето места са доста прозаични и некадърни, даже жестоки до садизъм. Те се оправдават, че всичко е все още в процес на експерименти... Освен това ни обвиняват, че гледаме вселената само с триизмерното си зрение, без да включваме другите 48. Хайде да не критикуваме космоса, като гледаме само скелета му през черно-бял рентген! Да не наричаме имунната система "палач и убиец". Прави са колегите: дори само зрението на геносферата да включиш (творенията на истинските гении), което е само едно от 49-те, кокалите на космоса се обличат в такива приказни оратории и легенди, че кокалите стават невидими... Нещастните астронавти от тенекиената ера виждат и снимат само прах и камъни. Вадят теории за "ненаселеността на световете" и фабрикуват дисертации за това. Получават оргазъм от щастие, когато открият белтъци или първаци в някоя нещастна скала на Луната. Не могат да погладуват няколко денонощия и да престанат да мислят и ядат глупости, за да видят и чуят квадрилионите цивилизации наоколо, които бъкат с мириади и мириади честоти и амплитуди!

Забелязвам, че има хора от лазурния народ и извън езерото. Те образуват нещо като островърх триъгълник по брега и склоновете на една огромна планина отдясно на водата – клин, насочен към върха. Те, всъщност, се движат, изкачват се. Но не ходейки по обикновения начин, а пак създавайки акробатически някакви фигури.

Изведнъж се озовавам над единствения връх и осъзнавам, че това е планината Меру. Наблюдавам "масовките" от птичи поглед – като орел, застинал във въздуха. Върхът е шеметно висок, но отгоре е обширен като голямо, плавно изпъкнало плато.

Симетрично на светлосиния народ, на 180^o от него, със същата скорост се изкачва същият по големина и форма клин на съвършено друг народ. Имам очи и на Земята - както се прави филм с повече камери. Вторият народ е монголоиден, но с бакърена, а не жълта кожа. Също са голи от кръста надолу, също неокосмени, но дрехите им нагоре – или това, което взимам за дрехи – са розови. Пак фантастично красиви и разнообразни като подмодели, но все в гамите на розовото и с един общ базов модел. Колко относително е всичко в космоса – за всички народи на тая планета "срамна" е не долната, а горната част на тялото! Въпреки че има и етноси-изключения, които са напълно голи. Срещу тях се съюзяват най-големите им врагове - "напълно облечените"...

Обръщам взор към триъгълника на сините и сега виждам странна особеност - на върха, "камата" от хора не е съвършено остра. Клинът от светлосини човеци започва с трима души, не с един. Липсват двойката и единицата – те са извън морала на този народ. Веднага ми се обяснява, че това е главната причина за болестите и смъртността сред тях. Мигновено осъзнавам, че всички останали народи, които се изкачват към върха (по някаква причина, засега виждам само синия и розовия), са смъртни – дори и напълно голите. Постепенно добивам зрение и за другите клинове от хора, но последователно: пак два по два противоположни. Може би за да осъзная с какво си противоречат и с какво би трябвало да се допълнят, ако искат да престанат да умират. Всички заедно се движат радиално към върха с еднаква скорост и в напълно еднакви, много остри триъгълници, но не съзнават, че смъртта ги настига, понеже това, което е на трон у едни, е низвергнато, потъпкано и елиминирано у други безмилостно.

Пак обръщам глава към розовите (литературно казано, защото въобще не движа глава или очи) и виждам, че авангардът на техният клин е от двама души – мъж и жена. Зад тях са трите им деца, а после следват още деца, кръвни роднини и родът им. Общо, съставят множество от по-малки групи, но не като триъгълници, а в елипси. Постепенно тези елиптични групи се множат в далечината, но всички заедно спазват формата на големия клин. Родът и семейството, "родовото имение", са светая светих и моралът им, смисълът и начинът на живот. Човек извън рода и семейството не може да стане чиновник в тяхната велика държава, да ползва привилегии и почести, да расте в кариерата. Такива осъждат на смърт не чрез убийство, а чрез тотална и пълна изолация – никой не им дава и капка вода или залък храна, нито подслон или милувка. Предаността към съпрузите и децата, роднините, е пословична, но различни родове никога не си ходят на гости – общуват само в работното време. Да останеш да преспиш там, където не е твоето гнездо, определено и благословено от вярата и държавата – такова нещо е нечувано. Ето защо и розовите остаряват и оставят трупове и гробове след себе си.

За сините е невъзможно тъкмо обратното – да останеш с един човек на едно място за повече от няколко минути. Говори се, че смъртността сред сините е най-малка и че те остават млади и хубави много по-дълго от всички останали, но накрая те изведнъж грохват – превръщат се в чудовища и умират много бързо, в големи мъки. Влачат ги в специални търкалящи се и летящи сфери не само защото са почти парализирани, но и за да не виждат уродството им. Преди са ги убивали. За разлика от тях, патриарсите на розовите, живи или мъртви, са идол за тях, колкото и да са безобразни. Колкото е по-стар и грозен, толкова по-голям авторитет има - и даже им пазят снимките и паметниците.

Сигурно от това, което видях и разбрах тази нощ, може да се видях насън само за няколко минути. Сигурен съм, понеже засякох колко е часа преди да го сънувам и колко – като се събудих.

 Сега тука биха могли да се добавят още много двойки срещуположни вери и народи, изкачващи се към върха, но в съня си аз не ги видях ясно. Виждах ги смътно и повече чувствах, че има такива. Чак после си представих как, например, народът на поповете, монахините и монасите, облечени в черно и забрадени до очите (но долу пак са голи!...) се изкачва на 180 градуса от народа на танцьорите, нудистите и "леките" мъже и жени, които са напълно голи и постоянно пеят и се веселят, като се любят когато и с когото им падне. Те обаче имат странни шапки – пак с един основен модел, но с голямо разнообразие в цветовете и детайлите. Някои стигат до такова дръзко безсрамие, че дори обличат телата си от пъпа надолу!

 Всеки може да си измисли колкото иска такива двойки взаимоизключващи се етнически и верски групи, което би било много благодатно за философски разсъждения, гениална режисура, актьорско майсторство, дизайн и операторство - и за много смешни епизоди, до припадък от смях.

Нещо ме връща назад във времето и виждам картина от миналото, когато сините и розовите са били вече почти на върха и се готвят за свещена битка. В предните редици, но и много по-надълбоко, са воините, тренирани десетки години да могат да издържат на вида и смрадта на врага. "Смрадта" и "заразността" на врага е внушена от жреците и възпитателите. Пред битка са и останалите народи, но отначало не ги виждам - само знам, че са там. Всеки противоположен народ е смъртен враг - връх на безчестието и аморалността, лайтмотив на извечна, люта, жестока омраза и пълна и безвъзвратна непримиримост. Фанатично отричане истината на другия и окачествяването й като "дяволска". Виждайки едновременно всички исторически пластове, аз се уверявам, че те са пълни с кости на загинали и с милиони гробове и паметници.

Между народите и разновярващите има издълбани дълбоки и непроходими ровове - или са построени и постоянно се строят най-различни стени, дори и от мисъл. Другаде по границите горят вечни, високи огньове, а на трети места са наредени воини с високи щитове. Не само обстрелът е опасен - дори за миг да се открие цепка с изглед към съседния народ, ти си загубен. Не те убива никой – падаш от сърдечен или мозъчен удар, защото са ти обяснили, че това, което виждаш е греховно, остро заразно и смъртоносно. Така са те учили жреците и вождовете още от утробата на майка ти или от мястото, където си се оформил. То е станало твоя кръв и съвест, твоя свещена злоба, страх и вечна омраза.

Изведнъж ми идва мисълта, че и ангелските йерархии, и боговете, и космичните човечества са разделени на взаимно нетърпими и взаимоунищожителни врагове, както е при животните на Земята и при някои химически вещества и елементи. Нещо обаче ми казва, че така е само в Старата Вселена. Че тя е създадена и допусната, за да филтрира и унищожава всеки, който се привързва към частното и не допуска противоположното и универсалното. С една дума – да идентифицира създадените от Другите Бащи, а не от Единия. Като извод, сега това ми звучи много стройно и лесно, но в съня ми тази констатация дойде не логически, а по съвсем друг начин, не мога да го обясня. Просто в един миг се почувствах като Човек, изпълващ целия космос. Тогава по-скоро усетих, отколкото разбрах, какво им е на клетките и органите извън мене, които са се разбунтували срещу всичко и всички "различни" и са решили да живеят "самостоятелно". Въпреки че бяха извън мен, те бяха същевременно и вътре и затова имах проблем. Като спаднех на тяхното ниво, се явяваше разкъсващата, причиняваща загуба на съзнание болка и мъка на смъртните същества. Трябваше да търся начини да ги помиря и съединя отново, а това беше почти невъзможно. В самия мене имаше противоречиви и взаимоизключващи се мисли и чувства, които държаха моите части в постоянно напрежение и война. В един миг разбрах причините за всички болести. Не можех да разбера дали това са мои състояния или възприемам техните.

Орловото ми зрение вижда, че в далечините, където клиновете на народите са широки със стотици километри, границите между тях се размиват. Там се извършва нещо, подобно на съвременната цивилизация на Земята – безразборно и тотално кръвосмешение на верите и народите. Не съзнавам ясно защо жреците и властите са допуснали това – дали понеже нямат сила и ресурс да поддържът желязната си власт, или по някаква друга причина. Очаквах именно това да е спасението, но се оказа точно обратното – рухването, болестите и смъртта там бяха още по-трагични. Всички бегълци от системата попадаха под ударите на много по-жестоки последствия, въобразявайки си до последния миг, че това е "космополитизъм" и "свобода". Най-уредените и най-свободомислещите в ариегарда имаха най-жалък вид и болестите им бяха абсолютно нелечими. На богатите почти всички органи и системи бяха подменени. Разбрах, че властниците отдавна са почнали да пускат охотно всички престъпници, консуматори, парвенюта и бунтари в "свободната зона", за да се отърват от тях и да потегнат собствените си редици и привилегии. Така можеха да заграбват много по-крупни блага и енергии от околните, които бяха способни да търпят и да не се бунтуват.

Все пак, на места в "свободния свят" в ариегарда се явяваха огнища на забележителна красота, култура и талант. Без нито едно изключение обаче, и те получаваха дяла си на Земята – престиж, известност, материална компенсация, даже печалба. Те обаче не можеха да се сравнят по нищо с гениалността на отделни хора в авангарда, по правило измежду робите. Както е известно, геният не може да бъде признат приживе, понеже няма кой да го признае. Тук няма нито едно изключение – признатият и преуспяващ приживе е само талант, но не и гений. Геният дава много повече, отколкото получава. По правило, той почти никога и почти нищо не получава приживе, освен ако няма поне двама или трима приятели, които го обичат и жалят. Но и те не разбират, че това е един Бах или Моцарт.

Нямам писателски дар да обясня всичко това по-добре. Бе очевидно, че солидарността и взаимопомощта между онеправданите в острията на клиновете на народите са неизмеримо по-големи от тези в ариегарда. Всъщност, в "свободната зона" тези добродетели липсваха напълно – абсолютно никой там не си задаваше въпроса как живее другия, има ли нужда от нещо, не умира ли от глад, от жажда, от липса на ласка и грижа. В бясната надпревара за "оцеляване", за уреждане на собствения живот и собствената изява, човешкото изчезваше от тия хора бързо и завинаги. Те приемаха съвсем естествено мръсни думи като "престиж", "уреждане", "тираж" и "бестселър" като синоними на успеха. Те стигаха до чак такава наглост, да хвалят приживе самите себе си в публичните енциклопедии и справочници, но остаряваха, боледуваха, погрозняваха и умираха като всички други, понеже не се грижеха за безпомощните и за по-талантливите от себе си. Ако хвалеха някого, хвалеха само пак "преуспели" в живота, прославили се.

 Не че в този свят липсват благотворителни църкви и организации, но и в тях хората са смъртни и нямат никакво понятие как и кому да разпределят помощите. Само че тук се хващам да правя един тривиален, отдаван известен анализ на разпада на тоя вид общности, който други са описали много по-точно. Изпадам в обяснителско многословие, вместо да описвам образи и действие – както беше в съня ми в тези няколко паметни минути през тази нощ.

Много, много векове, над легендарния връх са витаели и все още са тук кървавите сенки, които се хранят от битките и пренията на "враговете". Техните агенти по места се занимават с насъскване и неприемане, с внедряване на убеждението, че всеки е владетел на "единствената" и "цялата" истина. Това нещо, което пиша тук сега, е констатирано и изказвано безброй много пъти от много по-умни хора, но това не е променило в света нищо.

***

Следващият епизод, продължил най-много една минута по земно време, дойде ни в клин, ни в ръкав, на фона на съня, описван досега - както става в сънищата и в някои романи и в модерното кино, занимаващи се с "прекъсвания" и "анахронизми". Само майсторите умеят тия неща така, че да не скъсат нервите на човека и да направят повествованието още по-интересно. Всички останали са садисти-вампири, намерили най-ефективния начин за смучене на енергия. Днес рекламите насред филмите са главната и основна тактика на вампиризма, по всички канали без изключение – търговската им мотивация е само прикритие. През последните години те сриват повече нерви и психики дори от семейно-родовите дракони. Видеоигрите при децата, трилърите и екшъните, както и порното и долнопробната музика се подреждат вече от трето място нататък след рекламата и интимния вампиризъм (той може и да не е семеен – тук определяща е монофиксацията, вторачването, независимо дали обектът е физически до нас). Законът на концентрацията, необходима на съществото с душа, за да я поддържа и храни, е "час най-малко" – всяко прекъсване на един поток от преживявания, мисли или впечатления през по-кратки срокове има произход от преизподнята. Изключение правят само положителните техники за превключване на вниманието при лекуване на индивидите с крайно инертно съзнание. За тях тия промени трябва да стават и през част от секундата, на принципа на клипа. Неадските клипове и прекъсвания, които са много редки, имат тъкмо този ефект.

Та епизодът, който прекъсна тъй драстично величественото и грандиозно съновидение, пълно с невероятна красота и дълбочина, бе следният:

Чиста бутафория – слизане на Земята с ... космически кораб... Що за антична техника, що за архаична представа за фантастика?... В съня си се подразних остро от тоя изтъркан трик и направо изругах флуктуациите в мозъка ми или духа, който се бе подиграл така елементарно с мене. За какъв ме взима!

Сега обаче, като "буден" (още една странна представа...), съзнавам, че реквизитът на този епизод си е бил точно на мястото. За да докажа това, ще го опиша, доколкото мога.

Кацаме с космически кораб до едно съвременно село. Не сме от Земята, идваме от друг свят. Никога нищо не сме знаели за тази планета – спускаме се аварийно.

Слизаме, влизаме в селото. Първото нещо, което виждаме, са бабичките – други няма. Съзнанието ни е способно да се включи едновременно във всички села по Земята и вижда същата картина – само бабички; тук-там по някой старец и куче. Мъжете поголовно измират по-рано. Мъчим се да разберем причината, но не можем. Мигновен анализ на глъбинната им структура показва, че са програмирани да живеят най-малко 500-600 години и даже повече от нас - до 200 милиона земни години. Какво се е случило с тия хора?

Всички минаваме задължително през ужасилните за холозаплахи при дългото обучение – знае ли се какво може да срещнеш в космоса?... Трябва да признаем, че видът на тия екземпляри тук в началото ни постресна – не бяхме виждали такова нещо. Видяхме едновременно и всички млади представители на тая раса, много далече от селата, в едни грамадни стълпотворения от здания, за които знаем от историята. Всички до един, почти без изключение, ни изумиха с пълната си ненормалност – те се стремяха да живеят накуп, без освежаване на съжителството - също като своите родители, баби и дядовци, без да правят нищо ново. Тези, които си мислеха, че правят нещо ново, също се занимаваха със саморазрушение, макар и по други начини.

Явлението бе тъй глобално и интересно, че решихме да тестваме мислено причините за тази катастрофа, наречена тук "живот", "болести" и "остаряване". Използвахме метода със сравнението по пунктовата система за мотивациите и ценностните ориентации. Не получихме нито едно съвпадение с нашите - а по най-простата система пунктовете са повече от 1000.

Удиви ни само едно, необяснимо от нашата наука явление - за второто ни зрение, много от тия баби светят ослепително – даже повече от нас! Това ни изуми. Изказахме хипотези. Въпросът продължава да се обсъжда. Приемлива е хипотезата на един колега, че това се дължи единия чучур от извора на безсмъртието: отказването от мисълта за себе си. Формата при тях рухва поради несменяемото обкръжение и стандартните начини на живот от хиляди години, но душата им свети на грамадни разстояния заради жертвата за близките, грижата, своеобразната туземна милост и преданост. Макар и да са като животните – грижат се само за своите си, - видяхме и по-млади и красиви баби, които са способни да обичат и други хора и да спасяват душата и живота им, също като при някои редки случаи в животинския свят.

Почти пълната липса на подобни чувства към всички останали и особено към екземплярите от по-висока еволюция прави това население напълно тъмно за третото ни зрение. Ще каже някой: защо е нужна любов и грижа на индивидите от по-висока еволюция? - Ами никой не е съвършен – едно имаме, друго нямаме. Има хора от крайно ниска еволюция, които обаче притежават източници на изумително вълнуващ живот, недостъпни дори за боговете и ангелите. Затова всички богове и ангели се раждат до един на Земята в човешки и даже животински форми, с надеждата да срещнат същества от по-ниска еволюция и да получат от тях това, което ще ги направи богоравни. Същевременно, това е шанс и за изостаналите. Последните обаче, поради определени френологични данни, имат тръпка само към себеподобни и, по правило, към още по-елементарни от себе си. Това важи, без изключение, за женската популация на тази планета. Изключително рядко, жените тук имат афинитет или хлътват жестоко по някой от по-висока еволюция, но той непременно пак е от по-умните и по-впечатляващите, не е от по-добрите. Ако е от по-добрите, не искат да се доближат до него поради плебейски вкус и от ревност – добрите летят и гнездят с много същества. Но хванат ли си някой по-глупав, туземките се вкопчват в него и го смучат години наред без откъсване нощем - без да подозират какво им се случва от това, особено на жертвите. Но и тия с "откъсване нощем" се занимават неизменно с хора и същества без душа или с екземпляри, които не летят из трите космоса. Търсят щастие дори от предмети! Именно този най-долен признак е станал причина някога да изключим такива светове от обсега на нашите интереси и затова не бяхме включили черния списък в програмата на нашия полет. Каква немарливост, каква вяра в перфектността на полета и на "кораба" ни! Нашият кораб и нашите предмети не съществуват извън мисълта ни – пътуваме по този начин по особени съображения. И ние имаме врагове, но с този камуфлаж ги заблуждаваме, че сме от умопомрачените цивилизации, които овладяват космоса с тенекии. Тенекиите ни имат специален мисловен пласт, които е непробиваем за зрението и мисълта и на най-добрите преследвачи. А ни преследват, понеже сме още в Старата Вселена и в нея любовта към всички е под запрещение. Поначало, Старата Вселена можа да бъде създадена и самата тя се крепи изключително върху любовта с обект и безразличието към останалите обекти; а - в най-добрия случай – върху омразата и безразличието към "чуждия". Главната роля на религиите и идеологиите на враговете ни е да внушават избор, омраза и - най-смъртоносното – безразличие към различния.

Два нови инцидента ни сринаха окончателно и ние съжалихме безкрайно много за два фатални пропуска: споменатия, че не бяхме попили програма от секретния отдел за невменяемите цивилизации; и грубото погазване на правилника, поне един от екипа да не взима участие в теренните изследвания, за да може при нужда да спаси другите. Ние всички бяхме тъй потресени от особеностите на тази неизвестна планета, че никой не искаше да пропусне нищо. Преди това имаше един малък случай, който щеше да ни доведе до припадък от смях, но се окопитихме: за пръв път във вселената наблюдавахме автор, който сам чете произведението си пред хора, които накрая почнаха да удрят дланите си и се получи силен шум. По всичко личи, че на "автора" му беше драго от това и останалите приемаха това за нормално. После почваха да "купуват" произведенията му – странна дума и странно действие, които също виждахме за пръв път, макар и да знаехме за това от часовете по историческа психиатрия. Но другите два случая ни свалиха на легло за няколко седмици. Първият: видяхме човек, който яде преработена храна, при това от човешко месо! На картинката имаше някакво тяхно животно, но политиците бяха скрили надълбоко апаратурите, с които може да се види как всеки човек влиза след смъртта си в дивеч или животно за клане. Нещо още по-лошо – всички храни тук, включително и тия, които сме създали ние и не водят до смърт, на тази планета се продават! Това ги заразява фатално и изходът, даже и ако ядеш само зърна, семена, ядки, плодове и зеленчуци, е летален.

Като се свестихме, една колежка погледна планетата и идентифицира няколко десетки милиона хора, които не са човекоядци и не купуват преработени храни: отглеждат си ги сами в собствени градини. За наша изненада, теорията ни рухна, защото пак стигнахме до ... бабичките. Много бабички и някои дядовци от техните родови имения се оказаха здрави и столетници, но пак имаха страшни физиономии – въпреки чистия въздух, на чистата вода и градините им. Предположихме, че възможната причина е готвенето на храните и употребата на алкохол. Изолирахме и трезвениците и суровоядците, но и те боледуваха, остаряваха, погрозняваха и умираха, макар и доста по-късно. Почнахме да търсим причината от нулата - и накрая някой попадна на една уникална сцена: такова нещо не бяхме виждали никъде в космоса! До този момент никой от нас не знаеше, че самите ние още не сме били минали през този най-страшен стадий от ужасилните за холозаплахи – преценили са, че още не можем да издържим. Пък и екипът ни, както казах, не бе подбран за попадане на такава планета. Като я фиксира, колегата видя и ни показа още трилиони идентични случаи в историята, книгите, театрите и филмите на този свят – една и съща странна сцена, без изключение: Мъж и жена се прегръщат и целуват; внезапно влиза трети и, неизвестно защо, очите му стават стъклени или ужасни и от лицето му започва да лъха смърт. Много по-ужасно е от лицата на бабичките, когато не са в подобна роля. В много случаи от този род се наблюдават и по-бурни реакции, но не от радост. Тук ни свали на легло не самата отвратителност на погледа и устните в тези случаи и видът на болните, дори при най-големите красавци и красавици, но изтощението ни от безсънните нощи, които прекарахме, за да си го обясним - от пълното ни интелектуално безсилие. Коефициентът на красота и нормалност бе по-висок само у някои северни народи на тази планета, които живеят в снежни къщи. Замалко да се телепортираме там, за да се запознаем с тази разумна цивилизация, но навреме видяхме, че и те са човекоядци. Тъй висок коефициент констатирахме само в личния живот на някои техни артисти, но дълго време си бихме главата над енигмата защо в театрите и на екрана преиграват тази отвратителна сценка милиарди и милиарди пъти, след като авторите и продуцентите са за връзване. Явно – по "икономически" причини... Туземното население получава почти оргазъм от вида на очите на третия, който ревнува. Но не разбират ли те, че с всеки подобен фарс приближават смъртта си и смъртта на милиарди зрители? Не подозират ли каква е основната причина за смъртта, по-страшна и от рекламите?

Изследвахме още веднъж филмите в трезорите на Земята и стихнахме до първопричината - Демона, овладял центъра и повърхността й. От най-дълбока древност, той възпитава апостоли, светии, отци, проповедници, изповедници, писатели, учители, възпитатели, преводачи, артисти и тълмачи да избиват населението чрез най-главната лъжа на ада. Но и с останалите - че човекоядството, слободията и извращенията са нещо напълно нормално. Хората, които усещат, че и в двете крайности има нещо нередно и искат да живеят като нас, биват избягвани, "лекувани" и затваряни, а често и унищожавани. Главните усилия на всички агенти на Демона досега са в това, хората с космическа искра да не си ходят на гости за повече от няколко часа и да не се радват, когато близките им правят това без тях; а човекоподобните творения на самия Демон - да правят всичко най-отвратително и безобразно, на което той ги учи, и да го показват или продават публично, с най-голям обхват.

Една от най-потресаващите и смразяващи кръвта реплики от всички видени и чути от нас по телевизиите на Земята бе тази на едно момиче от едно телевизионно интервю. Вървеше репортаж за едно природно бедствие, затрупало стотици хора. Като запитаха момичето какво чувства сега, когато родителите му са загинали, то каза: "Най-ужасното нещо, което изпитах, когато видях да ги изравят изпод развалините, е че сега вече няма да мога да разчитам на тях!" Един колега повърна, друг припадна. Това момиче бе нормално наглед и принадлежеше към най-проспериращата страна. Тук се намеси колежката, която бе привърженик на школата за гигантската разлика между физиогномия и френология, аурология. За първото ни зрение, това подобие на човек от женски пол бе дори красиво, но за второто и третото беше чудовище. За зренията ни от четвъртото нагоре, то въобще не съществуваше. Сега всички ние сме убедени, че това нещо, подобно на човек от женски пол, моментално ще си намери човек от мъжки или от женски пол, на когото да "разчита". Да "очаква" определено поведение от него, да го прави "отговорен " и да "изисква" от него. Ако е в обратната позиция – да се чувства "длъжен", "виновен" и задължен да отговаря на въпроси. Такива екземпляри не могат да живеят сами с всички и да си ходят на гости с повече хора. В началото обаче ние само видяхме всичко това, но дълго време не можахме да го разберем.

Думите, които сложих по-горе в кавички, са на един от най-циничните жаргони в Старата Вселена, употребяван само от отрепки. Затова нормалните хора не ги ползват, понеже не знаят значението им. Достъпна е за разбиране само от тесни специалисти и летци с грамадна обща култура. Затова и се възхитихме искрено от дълбочината на познанията и огромната интелигентност на двамата колеги, които реагираха незабавно, като чуха репликата на това момиче – значи, те са я разбрали! И на нас ни притъмня, когато ни я обясниха. От този нов случай окончателно разбрахме колко сме невежи и колко сме "тънки" – падаме от едно духване на вятъра... Но ние не сме Спасители – имаме съвсем други специалности и сме минали само през най-обща подготовка по чужди и адски цивилизации. Ако не беше аварията, никога нямаше да видим този свят.

Да не говоря сега за аварията, защото пак ще се разприказвам. При всички случаи, тя не е била механическа – това всички знаехме, защото такова нещо е невъзможно. Ние летим психически и грешките се дължат само на психични отклонения. Като осъзнах това в съня си, веднага коригирах отвращението си, че в първия момент се видях като последен дегенерат – човек в механическа летяща чиния...

 Накрая дежурният навигатор от онази нощ най-после си спомни, че минавайки покрай Замята, той е имал някакво видение. Изумил се е до такава степен, че е изпуснал контрола – и ето ни сега тука... Само че никога и по никой начин няма да споделя със земните жители какво точно е чул и видял, защото то е абсолютно чудовищно. На планетата ви то минава за обикновено нещо и дори за начин на живот и повод за престиж у много подобия на хора, но няма да ви го кажа. Не случайно на колегите от библията и митологията в някои случаи се забранява да се обръщат назад с отворени очи, защото ще се вкаменят и ще ослепеят. Безкрайно трудно си съставихме и си сложихме огнена стена и антивирусна в психиката за много образи и програми от Земята, за да не умрем. Дори Изпитатели и Спасители се връщат с тежки рани от такива светове и ги лекуват с векове, а други си идват без физическите тела. Какво остава за нас.

След случая с това пълнолетно момиче, ние разбрахме, че простите ужасилни за холозаплахи не вършат никаква работа; както и това, че в космоса съществуват неща, много по-унищожителни и злокобни от мотивите на изнасилвача, убиеца, садиста, мазохиста, търговеца, редактора на евангелия – и даже на потребителя! Това момиче не е обикновен потребител – то е чудовищен, психически! Заспорихме обаче дали е виновно. И дали "разчитането" не е нещо по-малко пъклено от действията на този, който прави възможно и позволява да разчитат на него, та даже и съблазнява или изнудва другите съзнателно. Грижите за близки и любими извират директно от душата, но когато цял живот дресираме някого да лае за залък, за да не умре, ние го подготвяме за други дресьори, които могат да правят с него каквото си поискат.

Тук обаче внезапно се прекъсна вторият епизод от моя няколкоминутен сън, за да погледна часовника и да заспя отново. По правилата на споменатия вид повествования, отново е било съдено да се върна на първия епизод.

 30.V.2007

Та в най-последния сън тази нощ бях пророк или духовен учител в някаква бъдеща Япония; по-скоро - приятел на хората. Не бях японец – виждах се като европеец с мисия. Всичко ставаше напълно естествено – хората се събираха да слушат, възпламеняваха се, възторгваха се, мнозина се изцеляваха и подмладяваха незабавно и бяха много щастливи. От мене се лееше се мощно слово за любов, свобода и приемане на различния. И в двата съня слушах себе си как говоря като човек, през който говори Бог - и сам се дивях на мъдростите, които изричах. Насън добих жива представа какво трябва да е било въздействието на Словото, когато говорят Учителите. Хората плачеха от радост и се прегръщаха! Разбираха, че досега са били роби на предразсъдъци.

Но в последния сън имаше и каста, която не ни приемаше – върхушката на японската власт и аристокрация. Те бяха въоръжени и облечени в черни, блестящи униформи - като модерни самураи или рокери. Всички ни гледаха навъсено и искаха да се нахвърлят върху нас и да ни ликвидират: отнемахме им плячката – човешкото стадо, което от векове е потребител на идеологията и продуктите им. Както в първия сън, който ще доопиша по-долу, започнах и на тях да говоря пламенно и с любов – тогава даже и те, един по един, се трогваха и размекваха. Почнаха да свалят дрехите си и да стават "прости" като нас. Оказа се, че са много по-добри в добродетелите, способностите и познанието, отколкото "правоверните" – елитният им произход и тренинг имаше значение.

А на върха на планината Меру (поне така ми дойде в предишния сън) клиновете от народи и вероизповедания вече се бяха подали от всички страни. Очакваше се традиционната война по противоположности, по квадратури, и после на всички против всички. Както казах, кървавите битки бяха останали в миналото и сега конфронтациите ставаха само с неприемане, прения и забрани за преминаване на когото и да е в друг клин или за приемане на някого отвън. Не само външни забрани и мерки, но преди всичко ужас на всеки индивид поотделно от позициите и начина на живот на противоположния, на различните от него.

Изведнъж (както се казва и става в приказките) се озовавам в центъра на този разлят връх и разбирам, че нещо чрез мене ще става. Усещам се грамаден – чак до облаците, - но до последния миг не знаех, че всеки народ и всеки човек от който и да е клин или клан ме вижда като собствения си Учител и Бог. Такава е била стратегията на Небето. Почнах да им говоря с такъв патос и такава убедителност, че сам аз се сащисах как мога това. Владеех Словото, жестовете и паузите в съвършенство, народите бяха спрели и ме гледаха потресени. По време на съня осъзнавах всяка дума и всяка мисъл, но сега не помня конкретно нищо. Беше нещо велико, неописуемо, разтърсващо душите до дъно. Знам, че им говорех за любовта, саможертвата, толерантността, свободата, приемането на различията и способността да се превъплъщаваме в безброй житейски роли, защото имаме дух и душа. Дори най-упоритите и мракобесни жреци и идеолози от всеки народ или вяра приеха това и първи почнаха да се събличат – тяхното щастие и възторг се проявяваха с покъртителни ридания и те се покайваха искрено за неблаговидната си роля до този момент, поради което са станали причинители на смъртта. Давах им изумителни примери, по време на говоренето се чуваше в такт и музика. Всички запяха без глас, но се чуваше по цялата вселена някаква оратория от рода на "Деветата симфония" на Бетовен – но не беше точно тя. Като че ли всички ангелски чинове и космични цивилизации пееха заедно с нас, обхванати от неизмеримо щастие.

Тук няма да описвам как осъзнаването и щастието преминаха в действие. Първо отделни редове от всеки клин почнаха да преминават вдясно и вляво на същите места в съседен или противоположен клин – и се започнаха прегръдки и възклицания, за които няма изразни средства с познатите ни човешки думи! Други направо се телепортираха в противоположния лагер на местата на съответните изчезнали и появили се на друго място. Би било амбициозна задача за кинорежисьора да представи как народът на нудистите се прегръща и целува с народа на забрадените и тия с фереджетата и как дрехите им падат с лудо разкъсване и тъпкане; как самите нудисти се обличат с тях за известно време, за да се посмеят и проумеят същността на противоположната религия и да станат така още по-съвършени. Нудистите разбират, че скриването на лицето и тялото не са винаги от Сатаната, а един от начините за попадане в далечни и странни вселени и дори за един особен вид сливане с Бога. Забрадените, увитите като пашкули, униформените вярващи и свещеници, които са мразели голотата до смърт, сега се събличат напълно и виждат, че това също е форма на сливане с Бога и изповядване на Истината. Рицарите и Воините хвърлят своите оръжия и брони и се смесват с народите, които не убиват и се оставяли да бъдат убивани. Народът на творците и гениите се прегръща с народа на анонимните почитатели и всеки се отказва от слава и име, тръпнейки от най-върховното удоволствие да остава незнаен – главното и най-възхитително качество на Абсолютния Дух. Самите несмели, вечни фенове и ценители, отиват в противоположния народ и се качват по сцените и стават виртуози, приемайки смело възхищението на околните. Семейните народи пускат охотно мъжете и жените си да поживеят в други семейства с отсъствие на титуляра; или приемат гости като ескимосите и безбройните космични цивилизации като тях, които са безсмъртни именно защото не познават ревността. Неангажираните и необвързващи се монаси, светии и хора на приключенията приемат с радост да се съберат и да живеят дълго само с един партньор или като едно семейство, дистанцирайки всички останали – и въпреки това не остаряват и не се разболяват. Те разбират, че и това е форма на сливане с Бога и служене на Бога, не по-малко свята и прекрасна от всички останали, ако си направил избора си по съвета на Бога или ако сърцето ти проявява небесен вкус. Ползвалите досега всякакви имоти, предмети и техники за придвижване, както и влюбените в парите изведнъж се озовават в редиците и прегръдките на самаряните и безсребърниците, отказали се от всичко земно и отдавали всичко свое до атом. Последните с удоволствие се опитват да управляват велосипед, кола, яхта или някой луксозен космически кораб, научавайки с удивление, че сам Бог понякога си служи с мъртва техника, по някакви извънредно странни и необясними причини.

Само че аз тук вече почнах да съчинявам... Всичко това и още много други двойки противоположности и групи от различия аз видях в съня си да се съединяват и всички едновременно, без да различавам повече подробности. Важно бе, че от възторг и приемане на чуждата истина ставаха изцеления, подмладявания, Божествени мутации, възкресения. Наистина, зовът "Прегърнете се милиони" звучеше повсеместно с милиони и милиарди гласове, оркестри и Божествени органи и се осъществяваше на дело пред очите на цялата вселена. Стана ясно, че именно това са очаквали с трепет космичните цивилизации в този космичен момент - и по тази причина сега планетата ни е станала център на безброй гости и наблюдаващи от цялата вселена. Всемирът е крайно чувствителен към всичко, което става на Земята и на още стотина планети като нея, където различните звездни народи си дават среща чрез въплъщения в плътно тяло. Опитват се да се проумеят, да обединят истините си и понятията си за любовта, за нравствеността, за честта, за доброто. Че умират физически, ако не желаят да правят това.

Това е, с няколко думи, завършекът на този невероятен сън, в който вече не ме е срам да кажа, че бях главният герой, тъй като ми се иска да вярвам, че всеки човек, от всяка част на планетното и всемирното човечество, в този момент е имал чувството, че именно той говори.

 Подобни глобални, космически  сънища и преживявания са имали и други хора, не само апостол Иоан. Например – Достоевски в "Сънят на един смешен човек".

Но за разлика от там и от свръхчовеците на Ницше, героите на тия нови видения и сънища нито виждат кърви и дракони, нито се вайкат, нито се считат за нещо повече от една незначителна и нищожна прашинка от Истината, каквито във Вечността сме разпилени с мириади.