1232.2002.08.26 Представите за живота

Книга 36


26-27.VIII.144(2008)

София - Изгрев

ПРЕДСТАВИТЕ ЗА ЖИВОТА

 Днес сутринта дойдоха няколко ярки образа и идеи. Из­пъкна споменът за 4-годишната Бупър, сестричката на 8-го­дишния Теди от едноименния разказ на Селинджър. Теди казва на един учен, който е на презокеанския кораб до него и му задава важни въпроси, тъй като е дете-чудо: извèстен е по цял свят с необикновените си медиумични и ясновидски способности:

 - Бях шестгодишен, когато изведнъж разбрах, че всичко около мене е Бог – и косите ми изведнъж настръхнаха! Помня много добре: беше неделя. Сестричката ми, тогава още съв­сем малка, пиеше мляко – и аз изведнъж разбрах, че тя е Бог, както и млякото е Бог; и че това, което пра­веше тя в мо­мента, не е нищо друго, освен преливане на Бог в Бог! Разби­рате ли ме?...

 Почти веднага след това дойде един подарък – последната книга на Беа Нади, където има подобна реплика:

 - Ще си спомниш...

 - Какво да си спомня?

 - Че си Бог.

 Тя удари спирачката. Замалко колата след нея да ги връх­лети!

    И още един потресаващ синхрон: мила млада приятелка в същото време изпраща по интернет следното:

 УСМИВКАТА

Едно малко момченце искало да срещне Бога. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог жи­вее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.

            Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че въз­растният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сан­двич.

Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова мила, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа и лимонада.

Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.

Когато започнало да се смрачава, момчето осъзнало че е много уморено и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.

Когато малко по-късно момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: "Какво те направи толкова щастлив?" Момчето отговорило: "Обядвах с Бога!" И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: "И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал."

През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, който излъчвало лицето му, и попитал: "Татко, какво те направи тъй щастлив?" Той отговорил: "Ядох сандвичи с Бога в парка..." Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: "И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах."

 В тази светлина, поради уникалната реплика на Теди и на Не­познатия в книгата "Предупреждението" от Беа Нади, в синхрон и с твърденията на Нийл Доналд Уолш в "Разговори с Бога" и разтуп­ващото сърцето разказче за Усмивката, ненадейно всичко си дойде на мястото. Стана съвършено ясно, че днес Бог е в стадий на са­мовъзвръщане. Всичките Му части, на ко­ито се е разделил някога по някакви много дълбоки причини, от известно време са започнали да се съединяват и Той страстно копнее този процес да се завърши в срок и съвър­шено. Всичко, родено от Бога; всичко, което е Бог, макар и само привидна част от Него, изпитва Неговата най-на­същна жажда – да дава и да се съединява. Всичко, което се съп­ротивлява на този процес, е обречено на гибел. Не че има нещо извън Бога, но онази пръст, която е безплодна, е само Неговата глина, от която Той вае каквото си иска. Когато поиска, на опреде­лени същества и неща вдъхва душа – част от Своята безс­мъртна монада. Това народът нарича "искра Божия". Подоби­ята на същес­тва, дори и с ангелоподобна или богоподобна форма, нямат искра от Бога и затова нямат този стремеж към даване и съединяване. Те искат всячески да се разграничат. Те ис­кат да са първи, единс­твени, отделни. И те се съединяват, но само със себеподобни. За­това, дори и по двама или по много, даже и като народ или цяло чо­вечество, такива се изолират от Цялото. Нямат нищо общо с ис­тинската обич, която е възвръщане на живи души към Цялото, без­мерна радост, че и други обичат любимите ни. И да е бликнала обич в изкустве­ните или заразените хора, тя има свойството да от­пада. Точно по тази причина, един Велик Учител казва: "Аз не съм видял нито един случай в цялата история на вселената, ня­кое същество да е преста­нало да обича и да не е умряло".

        Тези размисли бяха съпроводени от един много странен сън в будно състояние - нещо като анимационен филм, про­жектиран направо във въздуха. Съвършено очевидна визуали­зация на архе­тип, на нечия мисъл, която може да бъде предс­тавена само чрез анимация – това гениално изкуство на най-напредналите творци и ангели. В някои случаи една сгъстена мъдрост или прогноза може да се предаде само чрез алегория, приказка, пълна фантазия. Ко­гато е подвижна, тя е анимация. Такъв символ съ­държа послание, провокира с абсурд, но именно той развързва възела, предизвиква сублимация. Ние умираме поради ниско или нулево ниво на абсурд­ност, а животът се движи от нео­бикновените процеси – от аб­сурдите на Битието. От осия­нията на Елма знаем, че единият полюс на хипервселената е абсурдът, а другият - милостта. Урав­новесявайки и реду­вайки милост и абсурд, ние оцеляваме, младеем и ставаме безсмъртни.

       Та образът на едни жици в пространството в самото на­чало не ме изненада – какво ли не може да си съчини човеш­кото подсъз­нание... Виждах добре стълбовете, както и съеди­ненията между отделните парчета жици. Между всички пар­чета жици или релси по принцип има луфтове, а самите про­водници не трябва да са много опънати – известно защо. Хо­рата не владеят тази мъдрост и за­това се късат или измя­тат. При металите това става от прека­лен студ или горе­щина, а при хората – от глупост и егоизъм. Няма значение дали ще се скъсаш или изметнеш самият ти или ще причи­ниш това на най-близкия: виновни са два вида егоизъм. При душевен студ, именно понеже си прекалено опънат и прав, много лесно се чупиш; при прекалено допиране, най-вече при гореща при­вързаност и втораченост, се измяташ или караш този до тебе да се изметне. Какво ще стане с Тока и с Транс­порта, не те интере­сува...

       И ето че обикновеният образ на някакви си жици в прост­ранс­твото изведнъж се превърна в анимация - проговори! За­почна да изобразява живи анимационни абсурди, на които са способни само Великите Аниматори. Две парчета от високо­волтовата линия пред очите ми ненадейно се откъснаха от крайните си съединители със съседните от мрежата и паднаха на земята. Съединителят между тях обаче не се откачи – те си останаха двойка. Те са се нагово­рили и са поискали да напра­вят точно това. Съвършено съзнателно са стопили съ­еди­нителите си със съседните жици от голямата линия, за да се освободят от системата. Страстно са пожелали да останат само двамата, представяйки си, че почват нов живот. Те обаче са забравили защо и за какво са произведени, затова не са предполагали, че като паднат от мрежата, през тях вече няма да протича ток. Може да има някакви остатъчни, блуж­даещи тръпки, но това не е високо напрежение. Те не знаят, че и тези флуктуации съвсем скоро ще изчезнат. Виждайки това, усещайки все пак същи­ната си – същества, създадени да протича през тях ток, - те изпа­дат в ужас, че са изсти­нали тъй бързо и са престанали да звънят и трептят. Тогава отчаяно се завързват на възел. Почват да се преплитат още повече, мятат се бясно и почват да се търкат по­между си и да се удрят в земята, мислейки, че така ще индуцират ток. Закратко се получава, но то е за броени секунди.

       Изведнъж те се превръщат в два червея или две змии, ко­ито са завързани на много възли и са се преплели безнадеж­дно. От от­чаяние и сляпа жажда, продължават още по-стръвно да се целуват и да се хапят, докато легнат мъртви в прахта. Лошото е, че на места и други двойки и "семейства" са ги последвали, мислейки, че това е живот. Полето около тях е осеяно с гърчещи се и умиращи метални плетеници.

 "Филмчето свършва", но въображението рисува подобна картина и с две части от релси, които са решили да бъдат "щастливи". Те са забравили защо са създадени, излизат от линията и отиват да ръждясват. Въобще не ги е еня, че всеки момент цял влак със сто­тици разумни същества и безценен товар ще дерайлира. Нямат представа, че много скоро ще минат хора от малцинствата и ще ги продадат на Вторични суровини (ако самите те не са ги демон­тирали...). Били са много разсеяни в час, когато някога им е бил преподаван уро­кът за съдбата на релсите, които излизат от релси... Даже и при преговора, те са спали дълбоко над страниците за Пре­топяването.

 Така че – добър ден!... Млечният път, както го виждаме, все още е плосък, не е сфера. Три същества с истинска любов помежду си е нещо непостигнато и в нашата галактика.

 Друга тема, която тèче днес, бе за Учителите и имита­ци­ите на Учители. Тя пак е свързана с темата за самочувст­вието и лип­сата на самочувствие. Може да звучи абсурдно, но Човекът с най-големи основания че е Човек, единственият нормален в света, а именно нашият Създател, няма никакво самочувствие. Не само са­момнение, но и самочувствие. Това са много тънки неща. Но то е диалектика: при всичко това, Бог е и Съществото с най-великото, най-високото самочувс­твие. Малцина съобразяват, че истинско самочувствие е да чуваш себе си, но не само себе си. Може да звучи още по-абсур­дно, но това велико чувство при Бога произтича от чувст­вото Му за собственото Му нищожество. Още повече от уче­ника, сам Бог - именно понеже е съвършен - иска да бъде неви­дим, незабележим, на последно място. Той никога не иска и не желае да е Първият и Единственият. Никога, нито за миг, не е внушавал ня­кому такова нещо за Себе си, нито за съвър­шенството. Точно по­ради тези Му най-велики чувства, изра­зяващи пълното и тотално смирение, Той е обективно Пър­вият и Единственият.

 Обратно, псевдобожествата, псевдоучителите, падащите звезди се занимават само с това - самоутвърждаване. Те с всичка сила искат и изискват да бъдат видими, първи, извес­тни, единст­вени, но не подозират, че и те са кукли на конци – манипулира ги Черната ложа. Именно по тази причина, в очите на Бога те са нищо. Лъжеу­чителят, псевдовярващият, псевдоученият и псевдоартистът де­нонощно биват изгаряни от мисълта, че са най-прави и единствено прави, "най-велики". Изключенията са малко. Ако отдават някому слава и право, то е само на тия, които одобряват са­мите тях - господарят хвърля кокалчета на хрътките си. Псевдоучите­лят, псевдоавторитетът, временната звезда на сцената на сляпото човечество винаги насочва очите на всички към себе си, а не към някой друг. Той иска да говори пръв или единствен. Той се грижи първо и единствено за соб­ствените си книги, собствените си инициативи, собстве­ното си творчество. Ако реши да даде ду­мата на друг, само той е онзи, който открива и закрива говорил­нята. В него няма манталитета на Бога да остава незрим и пос­леден и да помага на всички останали същества, първо те да се изявят. Ревнив е безкрайно към конкуренция от всякакъв вид и за­това, ако не я гони и преследва, то поне има причини да си мълчи за нея. Няма и помен от желание да цитира някой друг, освен за да утвърди себе си. Камо ли да се продаде в робство или да продаде апартамента си, за да за издаде трудовете на някой друг. Дори и когато е достатъчно кристален, за да провежда чисто Слово Бо­жие, той се грижи първо неговото Слово Бо­жие да стигне до очите и ушите на хората, а не това на брат му.

 В редки случаи Бог - Единственият и Истинският Бог, осо­бено когато е Учител на Небето и на Земята - изисква от уче­ника за Го разпознае и назове. Ако ученикът Го разпознае като Господ, пламва Вторият Лъч над главата му и той става Апостол. Това е въз­можно само тогава, когато ученикът е в полите на планината Мо­рея. Това е символ на Смирението. За да се изкачи на върха, той трябва да признае и произнесе на глас кой е, къде точно е в мо­мента Бог на Земята. Учителят го пита, Ученикът отговаря – и това е всичко. Да зададеш повече от веднъж такъв въпрос, значи да не си Учител. Но ед­нократното запитване е закон, понеже това е част от Про­цедурата.

 Лъжеучениците, лъжеучителите, нямат смирение и благо­го­вение. Те са твърде големи и прави в собствените си очи, за да ви­дят Върха на Планината. Собственият им нос им пречи. Гледайки носа си, те го показват и на другите, за да ги похвалят колко е красив... В тях се явява една особена вът­решна, сатанинска дра­гост, когато са прави. Втората им сатанинска драгост е когато не е прав или е грешен някой друг. Външно го одумват, поучават го или му се гневят, най-гордите мълчат, но вътрешно им е драго, че му трият носа. Драго им е, че собственият им нос се удължава, ко­гато поч­нат да си мерят носовете... Едно от най-големите им щастия е да забележат недостатък. От това носът им расте все по­вече и повече и те преливат от удоволствие. Като на Пино­кио, носът им цъфва и завързва и даже завъжда гнездо с пиленца... Ако не могат за забележат недостатък, изсмукват си го от пръстите. От много смучене, пръстите им са станали като на граблива птица. На други са като на къртица, но то е все едно. Важното е да чоплят, да разнищват, да ровят – сър­цето им тупа радостно от това. Не забелязват колко грозни стават, дори и когато са красиви в огледалото.

Истинският ученик и Учител е тъй захласнат в Лю­бовта и Истината, че ги разпознава и дарява без замис­ляне. Вътрешната необходимост да се поклони на чуждата истина, да благоговее пред нея, да я оправдае и разпрос­трани го прави особено хубав. Затова всички деца и жи­вотни тръгват след него. Надпреварват се да се галят в него и да му услужват. След него тичат даже морските вълни и облаците! Всичко живо се привлича от него, понеже той е Вакуум. Липсата на самочувствие и самомнение е особен Божест­вен Вакуум, към който се стича всичко. Под "всичко" обаче не разби­раме хо­рата без душа. Хората без душа или с особено задръстена душа се стичат не към Океана, а в отходните води, в кана­лите. Те обичат ясните и канализирани неща, за да знаят какво точно да мислят и какво да правят, кого да укоряват. Отходните води и ка­нали също се стичат към Океана и се мъчат да Го замърсят, но не могат. Замърсяват донякъде само плитчините и крайбрежията, където обитават плит­ките души. Те обичат да джапат из религи­ята и философи­ята и да вдигат шум. Особено се впечатляват от канални води, които стават център на внимание и определят тàкса. Това са всички лъжеучители и лъжепророци, подобни на бого­вете-имитанти. Те плагиатстват терминология, идеи и ме­тоди и дори поведение от вечно белите върхове. Същевре­менно се стремят да ги очернят и да се инсталират пред тях, близко до очите на хората. Като се правят на големи, те разчитат на зри­телната измама и така затулват седем­хилядниците и осемхилядниците. В печални епохи, каналджи­ите и дигите край каналите стават толкова "велики" и тол­кова много, че затулват целия хори­зонт и почват да внуша­ват на хората, че няма хоризонт. Те са­мите стават хори­зонт – и за простите това е така. Измислят стотици, хи­ляди дезодоранти, за да не мирише словото и делото им – нали са, все пак, канали?...

Учителят обаче ще дойде тихо до тебе, ще ти се ус­михне, и ще си замине. Ще си замине, без да заминава никъде – той е вече завинаги с теб. Зелените учители са преподава­тели – те са горди с познанието си. Тях ги харесват ония, ко­ито сме нарекли "мръв­кари" - обичат повече от всичко придо­бивките, постиженията, поз­нанието. Те анализират и тру­пат познание, както лакомият глозга и трупа кокали по ма­сата.

Учителят е Учител, понеже не е преподавател. И Той може да подхвърля мръвки, но... вегетариански. Като пусне няколко мръвки от уникално познание в една Своя беседа, Той гледа кои са хищници, мръвкари. Те искат точно, конкретно познание, което може да се употреби. Подхвърля мръвките, макар и те да са чиста научна истина, само и само да види кой ще се нахвърли. Като граб­нат мръвка или кокал, всеки се разбягва да си го яде сам, и с ръм­жене не го дава на друг, за да се угои духовно и да почне да прави впечатление. А с останалите, истинските хора, Учителят почва да си играе, понеже е Приятел, Веселяк, Баща. Той много обича да си играе, но след като изгони мръвкарите. Другият Му начин да ги изпъди е да не пуска мръвки. Супата Му става съвсем постна. Даже почва да ръси глупости и алогизми и да ниже едни такива ра­боти, че да почнеш да се оглеждаш. Почва да се хихика с де­цата и да си играе с тях на прескочи-кобила. Тогава тежка­рите рязко се обръ­щат и се разотиват на всички страни - с едри крачки. Те предпо­читат да идат при някой Преподавател с ясна система. Стилът и поведението на Учителя за тях са недоразумение, мешавица. Зе­леният учител, Преподавате­лят, понеже борави с максимум 4-5 вида логика, им изглежда солиден, сериозен, авторитетен. Той е надут и гледа много сериозно. Понякога се усмихва – но контроли­рано, изискано, отвисоко. Никога няма да се разхихика като магаре – като Моцарт на Питър Шафър. Съжденията и фактите му се забиват като пирони в центъра на логическата мишена - мръвка­рите примират от възторг. Те искат точно и работещо познание, не любов и хи­хикане... Не дай си Боже да им намигнеш, да издадеш някакъв нестандартен звук... Моментално те класифицират и те пращат към архив, но и ти правиш същото с тях. Не са нале­пени повече по тебе... Можеш да си играеш свободно с децата по вселе­ната и да си правите космически пикници и лу­дории.

От време на време Учителят също се прави на серио­зен, но само за да излови мръвкарите. И Той може да забива логични и фактологични пирони и да строи цели замъци от стройно и точно познание, докато види кой Му се хваща... Като Му се хване някой и почне да се надува, че знае; като почне да Го цитира уверено, точно и важно, Господ се радва, че го е подмамил... Тогава се снишава - и го наближава изот­зад... Децата виждат това и се хихикат, но Учите­лят им маха с пръст – ще развалят атракцията... Те знаят, че всичко се снима на живо от космоса и затова утихват - после ще из­бухнат в смях... Те умират да видят такава случка с някой по­ре­ден папагал на цитати, който е взел познанието и пъче­нето насе­риозно. Като му мине Учителят изодзад, издебва момента когато важният е най-умен и сериозен и се е олял от факти и логика... То­гава му прасва един шамар. Или му прави с два пръста "запалка" отзад, или му сваля гащите пред всички...

Така че Преподавателите са важни, но те не обичат да си играят с децата. Гледат публиката със студени очи и постепенно се надуват. Излагат познания и аргументи с точни удари на тес­лата. Логиката им е кристална, паметта и начетеността им – да ти падне шапката. Владеят паузите и силогизмите до 12 степен по Рихтер, хората изпопадват по земята. От тази ниска позиция, някои почват да взимат го­ворителите за Учители. Те не знаят какво е Учител и какво е грамофон. Грамофонът не може да допусне гаф. Не може да сбърка на­рочно - с педагогическа цел. Може да си е взел из­пита с шестица, но е забравил материята мо­ментално. Забравил е, че Учителят може да играе ролята на разсеян, глупак или смешник не само с възпитателна, но и с образователна цел – това им е изфирясало от главата. Че Учителят може да каже нещо невярно, за да провери дали някой спи – това е извън обхвата на снобизма им. Че педагогът нарочно не довършва мисълта си, понеже не използва нитове и тройни гайки – това папага­лът и су­харът са го чели за изпит, но машинално. Че Учите­лят може да се изплези като Айнщайн или да зареве като ма­гаре, това също ги стряска. Ораторът-диригент, когато обайва публиката с думи и жестове, няма да направи нито един погрешен ход. Той си извива безименния и кутрето много грациозно - като балерина. Ако му вържеш ръцете като го­вори – ще умре. Учтив и вежлив е, суетен и внимателен до не­бесата, изтупан като от моден журнал; но със стъклен поглед, когато хвалят някой друг.

Тук ние обърнахме твърде много внимание на първен­ците и позьорите. А нас ни интересуват неизвестните и съмнителните, за които вървят клюки. Най-много ни привли­чат унижените, оскър­бените, грешните, понеже Христос се навърта точно там. Никой досега не Го е намерил на Небето или по сцените. Казано е "Отче наш, Който Си на небесата"; но Синът му е при оплютите. Клеве­тите и клюките са сигур­ният компас, по който откриваме злат­ните жили. Те са скрити дълбоко под земята и излизат отгоре само там, къ­дето не ги гледат. И Учителят е ходил при фризьор и сти­лист, но за да изучава туземното човечество. И Той понякога из­лиза на сцената и дори в планината като от модна къща, но причи­ната е съвсем друга. Налага Му се да приобщи и някои от най-глу­павите, за които тия неща имат значение.

Това са, общо взето, преживяванията и размислите от тази сутрин - не знам защо въобще беше нужно да се запис­ват. Можеше да се съкрати голяма част от тях, в очакване бъбренето да спре и да видим дали ще ни каже нещо по-свежо Този, Който умее да го­вори...

Днес по обед се оформи една нова тема – дали Той би искал сега да поговори за нея? Не е ли много важно да знаем нещо от­носно представите за живота? Дойде идеята, че Примарните Дирекции в астрологията са Предопределени­ето, прогресиите – Представите за Живота, а транзитите – Проверката. Поведени­ето ни при конкретните ситуации и ви­дът ни на старини са порт­ретът на това, доколко сме разб­рали какво е истинското ни Пре­допределение и Предназначе­ние. В каква степен представите ни за живота са ни откло­нили или не са ни отклонили от Истинския Жи­вот.

Едни си представят, че всичко, което изпитват или правят с тялото си е техният истински живот, а други си мислят че жи­веят, само когато раздвижват нещата и хората около себе си. Трети са уверени, че може да ядат и пият каквото им падне, да пе­челят и да притежават, да имат "база", да имат имоти и родови имения и накрая да отидат в рая, за да консумират сладък живот и там. Други представят, че без близки и познати няма живот и че скачането на сетивата и дребните мисли като клип по света са всичко, което им трябва. За четвърти или пети животът е безпо­койството за близ­ките или за църквата и тъпкането на техните гуши; вярата в латерните на прабабите и прадядовците им и предаността към техните завети; късият радиус на каишката и дългият път до скъсването със страха и стереотипите. Те се от­ли­чават с това, че при всички случаи се чувстват длъжни да отго­варят съвестно на въпро­сите "Къде беше" и "С кого беше", но някои сами умеят да ги задават от упор и затова отиват директно в ада. Мнозина пък си мислят, че живеят, когато са в центъра на внима­нието на смъртни хора. Някои си представят, че живеят, когато служат и се тру­дят до изгърбване или пък се опазват като вра­тари на олим­пийски отбор от грешки и грехове. Такива изгарят юргана за­ради бълхата без да им мигне окото и могат да те нап­равят на нищо, ако не си събуеш обувките отвън. Срещаме и птици в дъл­бока и пълна хипноза - представят си, че животът им зависи само от един човек или от строго определени смъртни парт­ньори - и от мерките и теглилките, с които постоянно оце­няват и мерят света. Съществуват и нахъсани, които не могат без трилъри, ек­шъни, скорости и шокове и си представят, че "силно да любя и мразя" е лайтмотивът на вселената. За една много разпростра­нена порода живот е представата, че "навън" е по-хубаво, и съот­ветно всички действия, с които да излязат по-скоро "навън". За други животът е вдигане на гра­дове и къщи, на ръкотворни пате­рици на духа; изкачването по стълбите на смъртните и признани­ето от страна на смър­тни. За едни неспокойни психики предста­вата за живот не е Синята Птица, но вечното препускане по околни пътища, по лектори, курсове, об­щества и кумири. Всичко това им е крайно необходимо не за друго, а за да могат и те ско­ропостижно да почнат да нали­ват ум на по-глупавите и да ги съветват не само по духовните въпроси, но и как да печелят и къде да си дават парите. А за една особена серия милозливи особи жи­во­тът е представата, че ако не са те, Господ ще си остане сънен и кьорав и всички котета и ку­чета ще умрат до едно. Че са аб­солютно незаменими и необ­ходими с нескончаемите си услужливости, мъченичества, са­можертви и разтегател­ности.

Както виждате, изредих дванадесетте зодии...

Не знам точно към коя зодия пък са тия, които не могат да спрат да пишат и да описват – и си представят, че това е живот... Сигурно към третата?... Ето – вече 13-а или 2013-а машинописна страница "живот"... (Точна справка – 10782-а...) Знаят от опит, че животът бликва моментално, когато престанат да пишат – и пак ги хваща тази наркомания...

27.VIII.2008 г. - 7,26 ч.

- Представите за живота са вход към живота и изход от него. Когато нямаш представа за живота, ти си нещастен. По-добре лошо да си представяш живота, неверно, напълно измислено, отколкото да лежиш като пън. Нито за миг не корете някого, че неговата представа за живота е различна от ва­шата – това е тежък грях!

Опитът – това е последното, което го няма дори Отец. Неговата половина Пралайя си фанта­зира, Той дава импулсите за Нейните фантазии, но само Синът прави рекапитулации. Ето защо всички фантазии за живота, всички представи, са плод на Великата Майка, която от милост си прави филм­чета във въображението. Който е роден от Приро­дата, не може да не си прави филмчета. Те не са филмите на Сина - на проверената продукция. Те са само представи, сценарии.

Мировата Душа не е само фантазьор – тя пази и филмотеката на премина­лите животи, носи паметта на всички илюзии и грешки, но е длъжна да "бълва" нови измислици. Пло­дът на обичта ù към Отца е измислицата. Не Тот измисля предварително живота, а Майката Божия. Бащата само вкарва огън в жилите ù, за да може тя да измисля. От една страна измисля, от друга – за­почва да изчислява измислиците. Като изчисли една измислица, прави модел и го вкарва в мозъка на лун­ните същества, за да види кой какво ще хареса. При това им внушава, че измислиците ù ще донесат обич, живот, щастие. Особено когато ù повярват и пре­върнат измислицата ù в нещо видимо, "реално", осе­заемо, лунните същества си представят, че вече живеят. Те всъщност сънуват, както сънува самата Тя, но си внушават, внушават и на другите, дори се мъчат да внушат и на Бога, че това е живот.

Представите за живота не са живот, но под­държат дишането на душата. Душата на космичес­ките бебета е в анабиоза, но сънищата ù поддържат дишането. Всички вие сте дълбоко спящи – в реалния свят сте в кувиози, на системи. Почти няма човешко същество, което да не е още пашкул. В третото из­мерение обаче сънищата на пашкулите се превръ­щат в сгради, дрехи, автомобили... Превръщат се в обични и любими образи на вашата фантазия, обле­чени във видима плът. Майка ви и Баща ви са ви поз­волили да си играете, да си правите купчинки пясък с кофичките си и да строите дворци по плажа. Въл­нùте на Живота ги смаляват и сравняват с брега, но децата неуморно си правят нови дворци и къщички. Те бръмкат с уста и душа, "летят" с разперени ръце и правят завои, представяйки си, че са самолети. Пуфкат и пафкат като влакове, дават газ по стръмнините, тракат като картечници и избух­ват като бомби. Понякога се мърдат насън даже в ясновселената, трепкат с бялото на очите си – "преживяват"... Водят много сериозни разговори на­сън, свикват конгреси и симпозиуми, стават имена и фактори, управляват хора и държави. "Печелят", "помагат", "уреждат се в живота" – и напълно си вяр­ват, че дървеното влакче от няколко вързани клечки е живот, реалност.

 Да обясниш на детето, че това са глупости, значи да спреш развитието му, да го разплачеш. Да му вземеш шарената пръчка и сладоледа, понеже са опасни за стомахчето му – това наистина е спаси­телно, но не за душата. На този етап, душата на хората, ангелите и половината богове се храни от илюзии, измислици. Бог се смее от сърце, а Пралайя се заема насериозно да им пуска отгоре книжни хвър­чила и самолетчета, за да има с какво да се занима­ват. Прави им къщички по двама във фантазиите им; внушава им, че са семейства; пуска им най-различни религиозни и научни мухи; прожектира им мечти за лично щастие или "спасение" на душата. На олим­пийците турга медали - и цялата вселена умира от смях, когато те плачат от радост... На старците от академиите преиздава съчиненията, за да им е драго; на вдовиците прави паметници; на влюбените – щастливи гнезда. Слага съчки под казаните на тъж­ните, за да врат още по-силно; прави всичко въз­можно и невъзможно всеки с всичка сила да си предс­тавя че живее или че иска да почне да живее, като подражава. За всичката тази дейност Небето я наг­раждава с безсмъртни лаври, понеже измисля Бити­ето като детска градина, като лотария, пълна с на­дежди и въжделения. В едни населява само един об­раз, по когото въздишат или комуто си мислят, че са "верни"; други кара да скачат като котките по све­тулки и слънчеви зайчета, с надеждата да ги уловят. Майка им знае, че те са пашкули, яйца, какавиди, но нейното изобретение са мечтите и фантазиите, за да може да имат кръвообращение.

Пред лицето на живите, всички тия сънища на пашкулите са като игра на сенки върху чаршафа, като мърдането на образите по екрана. При всичко това, мнозина си представят, че могат да внушат на Рамбо върху екрана да се качи на кръста и да даде на лошия да пролее кръвта му; отгоре на всичко - да прости на лошия. Представите на просветителите и приятелите са също фантазии – можеш ли да мръднеш един образ върху екрана само на един мили­ме­тър? Как можеш да мръднеш един човек, който съ­нува? Всеки се мърда или не се мърда така, както диктува фантазията му. Ти не можеш да накараш ня­кого да те обича, да дойде при тебе, след като Илю­зията е пуснала в него друго филмче и той хвърчи по релси. Той спи и си представя, че върви към някаква гара. Представя си, че на тази гара го очакват с бу­кети и сироп. Живо рисува в сърцето си сценарии за години; и даже... "докато смъртта ни раздели"... С ва­гони и машинисти, спрели случайно на тази гара.

И във всичката тая дейност на сърцето и ду­шата даже Бог няма право да се бърка, понеже това е Градината на Надеждите. В тази градина Люби­мата на Бога постоянно пуска семена от илюзии, за могат да се мърдат фантазиите на съществата. Щом види, че едно бебе е посиняло и не мърда, Тя знае: то е престанало да диша, да фантазира. Прес­танало е в долния свят да се облича и съблича пред кого ли не, да щъка насам-натам с нови играчки или идеи, да мисли че живее, че твори, че прави добро или впечатление.

Представите на съществата, облечени в тела от месо и кости, са един гигантски мравуняк по пла­нетите, където денонощно се мъкнат клечки, вла­чат се бръмбари, водят се битки за някое сухо лайно, рият се тунели и се снасят яйца. Важното е всички да си мислят, че правят нещо. Именно в това интен­зивно, ослепително бляскане на мозъците се крие източникът на дишането, за да може бебето да оце­лее.

Един ден вие ще се пробудите, ще станете, ще заплачете за Майка си и Баща си; но сега е още рано. Сега по-важно за вас от всичко е сънуването, за да набирате опит. Градината на Илюзиите е единстве­ното място, където може да се види коя семка какво ражда. В душите и телата ви снасят яйца много съ­щества. Вие сте опитно поле, развъдник за фанта­зии. Трябва да излюпите всички яйца на всички фан­тазьори, въобразявайки си, че вие ги фантазирате, вие ги живеете. Дори и фантазиите за най-уреденото битие, което върви като по часовник; даже измислиците, че сте много полезни на близките си и на света, са вече отдавна измислени от някого и вие се мърдате по екрана, понеже светът ви про­жектира. Но тъй като не сте гледали този филм, на вас ви е интересно. Небето и адът разчитат именно на това. Знаят, че като се мърдате по екрана, зае­майки позите на героите, вашата кръв ще се движи.

Преди всяко раждане на Земята, макар и горе да сте още бебета, на вас са ви представили 60 мили­арда филма. Половината от всеки отделен сюжет е истина, половината – илюзия. Всеки от вас си избира само един филм, който му харесва най-много. Едни си избират от него истината, други – илюзията. Трети се вълнуват от съчетанието между двете. Така или иначе, всяко спящо бебе горе във висините, долу вече е почнало да се мърда като човек или ангел, точно според сценария на избрания филм. То трябва да се вживее във всички истини и илюзии – 120 мили­арда на брой! При това – само в 777 прераждания. Не е трудно да изчислите по колко кадъра ви се падат за опитване на една чужда истина или илюзия. Като преминете всички до една, вие вече ще имате усет кой е вашият собствен сценарий. Той е само един. Вие сте си го съчинили още при създаването на Би­тието, когато сте го раждали заедно с Бога.

Всъщност, всеки от нас е сам Бог, който е съ­чинил уникален сценарий измежду милиардите други. 60 милиарда са само за тази планета, на която сега си представяте, че живеете. Едни се вживявят в ро­лята на идеалния съпруг или идеалната съпруга от нечий чужд сценарий; други – на идеалния или спра­ведливия политик; трети – на наркодилъра, нарко­мана, мотоциклетиста или въдичаря. Грамадно коли­чество живи души, преизпълнени с чувство за дълг и любов, играят ролята на родители, но от чужди сце­нарии. Те си дават живота и здравето за същества, които също ще умрат.

Всички, които играят роли по чужди пиеси и не правят нищо ново, понеже милиарди актьори са иг­рали същата роля и преди тях, умират. Докато са на екрана обаче и още не са изгледали и изиграли филма докрая, те не знаят, че ще умрат. Принципно знаят, защото са им внушили, че има смърт. Зариването в гроба на някого е тъй правдоподобно, че няма как зрителите да не плачат. Така че по чужд сценарий, прожектиран на екраните по абсолютно еднакъв на­чин от безброй човешки души досега, изходът е ви­наги един и същ. Ние си мислим, че това сме самите ние и че трябва "да изпълним дълга си" или да напра­вим щуротиите си до последната буква на сценария.

Има космически бебета, които на Земята са театрални артисти, не филмови. Те са по-напред в еволюцията. Те имат определена свобода да играят ролите си творчески – затова именно са на сцената, а не на екрана. Светлините и сенките на ек­рана са абсолютно зависими от лъча на прожектора и от лентата и не могат да правят нищо друго, ос­вен да ходят лятно време на море с околните сенки от кадъра и да пият и ядат късно вечер, да гледат телевизия, да обсъждат кройки и мачове. Актьорите на сцената имат много по-голяма свобода – пак ще ядат и пият след залез слънце каквото им падне, но могат да си изберат друга смъртоносна напитка или порция. Пак ще бъдат верни, ще ревнуват или ще хойкат по сценариите на туземното население, но могат да си изберат друг партньор на сцената. Кол­кото и да са различни физиономиите и интонациите около тях, в края на краищата и те изпълняват сценките на драматурга, който е написал във всяка своя пиеса накрая: "...докато смъртта ни раздели".

И така, щом като си представят, че има смърт и раздяла, сенките на екрана и куклите над паравана наистина ще изиграят много правдоподобно смърт или раздяла. Те не подозират, че в половината от сценария, където има Истина, смърт и раздяла са невъзможни. Тези неща са възможни и необходими само в илюзорната част на сценария, където играем роли с партньори от чужд сценарий. Сценките по двамка са великолепни образци на 59 999 999 999 опита да се живее с човек от друг сценарий; при това – повдигнати на факториал... Имате ли днес компю­тър, който няма да ви каже "Ееее", като му поста­вите такава задача?... (Всеки знае, че като накарате един калкулатор да изчисли по-голямо число от възможностите му, изкарва на екрана "Е"...- б.п.)

Вече отдавна знаете за Божествения Театър – излизате на сцената и импровизирате. Може да е по сценарий на някой Божествен гений, може и без сце­нарий. Може и по адски модел – както е по телевизи­ята, дето чужди хора се опитват да живеят заедно в един телевизионен апартамент. То и в самия живот е така, но хората не знаят. Рано или късно, най-ло­шите или най-добрите ги елиминират и те си оти­ват. Дали са загубили или спечелили – това само Бог знае.

Значи, Сам Бог се е пуснал по света в един един­ствен екземпляр, различен от всички останали, който сте самият вие. По някакви дълбоки причини, Той ви е позволил да си представяте, че не сте сам Бог - че сте човек или нещо друго, отделно от Него. Позволил ви е да се вживявате в ролите на хора, ко­ито търсят Бога някъде вън от себе си или отричат Бога. Разрешил ви е да си представяте, че можете да откриете любовта в хора и неща, които не са сам Бог или не са Бог от вашия сценарий. Дал ви е пълна свобода да експериментирате, за да опитвате на живо дали боли или не, когато се мъчите да разиг­равате роли и сценки по чужди сценарии, с чужди съ­щества, вещества и хора. Но Той иска да намери Себе Си във всеки отделен сценарий, който е създал заедно с всяко същество поотделно – или да импро­визира без сценарий.

Илюзията, че сме нещо отделно от Него и не сме сам Той; представите, че душите от нашия сце­нарий не са самите ние или сам Той, са едни от най-прекрасните, най-тайнствените, най-сладките заб­луждения на света. Сам Той се наслаждава на илюзи­ята, която е допуснал, за да може да изпитва чрез частите си насладите на Битието. Насладата да се приближаваш към Живота, усещайки привличането към някого, още не е самият Живот. Но тази живот­ворна наслада със сигурност води към Будността и Живота. Излизането от Живота с нозете напред, когато сте се парирали от някой поглед и някой силен удар на сърцето, също е допуснато от Бога. Той ви сочи могилите и костите като урок, че това не трябва да се прави.

Това осияние посветих на Представите за Жи­вота - на сценките, които Майка ни сее в умовете и сърцата ни, за да видим от коя какво ще стане. Тя така си представя Събуждането, обикването на Живота. Нейната педагогика е такава.

Преди две хиляди години по вашия календар, аз помолих Татко и аз да опитам нещо, ако Мама не ми се скара... Помолих Го да ми даде собствена градина, където Мама да не ми се меси и да не Го подкоко­росва да въвежда децата си в изкушение... И Той се съгласи. Мама дигна вежди, погледна за справка към Братовчеда от Луковата Градина, но нищо не каза. Сега аз се опитвам да ви внуша направо да живе­ете, а да не си въобразявате, че живеете. Да не си представяте разни съмнителни хора и неща, че мо­гат да ви направят щастливи. Да намерите хората и сценките от вашия сценарий, от сценария и им­пулса на Бога във вашето сърце. Така ще влезете в живота направо, а не с много репетиции и прекъс­вания от Режисьора.

Тогава и аз, и вие, и Татко ни ще почнем много по-често да влизаме и по чуждите сцени - но само като суфльори, подстрекатели. Ще учим закъсалите да бягат от чуждите сценарии и актьори, да търсят своите. Ще играем и ние с тях понякога, но само ако не искат да ни хванат. Една минута с нас ще им спести 59 999 999 999 тежки представления, повдиг­нати на факториал...

Отново прословутата статуя "Христос от бездната" на дъното на Средиземно море при San Fruttuoso между Camogli и Portofino – италианската Ривиера. Спусната е под водата на 22 август 1954 г. на около 17 м. дълбочина, висока е 2.5 м. Авторът ù е Guido Galletti, по идея на италианския гмурец Duilio Marcante. Изразява призива на Иисус за мир. За реставриране е била изкарана през 2003 г. и после пак потопена и монтирана на 17 юли 2004.