299.1987.02.15 Искра или сажда

Книга 10

15-16.ІІ.123(1987)г.

София-Изгрев

ИСКРА ИЛИ САЖДА?

(Продължават "назиданията" на Елма,

 типични за Седма нумерологична вибрация)

           

            Късно вечерта на 14 февруари, Източникът анализира бившия обор и двора около него срещу “Старата къща” и казва: “Отдавна са взети” (става дума за слух относно заровени пари от дядото, жълтици).

            После изгърмяват две електрически крушки и се счупва едно зелено шише за вода (т.е. – "Отивате си вече"...), слага се нова крушка и се започва с опаковането на багажа. При подреждането на записаните с четени на два пъти (поради липса на презаписна техника) текстове на 39 ролки и 62 касети, в кашона остава място и за незаписани, празни ролки. Холизаторът вече е отделил дефектните и подрежда в кашона останалите незаписани.

            На 15 февруари двама души представляват страна картина в 5 часа сутринта (пак за да не видели съседите...): жена мъкне четири тежки торби, в които има и развален магнетофон и развален касетофон, а мъжът, с дебело хамалско въже през рамо – две свръхтежки торби и още една пълна чанта... На почивки, багажът се отнася до автогарата - с последни усилия. Заболява силно кракът на две места, обажда се и сърцето, вие се глава от глад (започнал е житният режим на сурово жито). Товарът е свръх силите и поради трите месеца неизлизане от стаята навън, от съображения за пълна конспиративност; до тоалетната се е ходило само нощем, а при една от “процедурите” денем в съседното помещение, където се е готвел и обедът, Източникът повелява да се хвърли това ядене и виновните остават гладни: духовете от едната "дейност", при такава близост, влизали в тенджерата при другата дейност (готвенето), дори през тенджерата и похлупака…

15.02.1987 г.

            Изпълнявайки заповедта на Източника: “На 15 пътувате, на 16 се разделяте”, на 15 февруари сутринта двамата са вече на автогара София и чакат повече от час – тролейбусите са претъпкани, за такси чакат десетки такива като тях, с багаж... Най-после холизаторът се сеща за четирите “вълшебни думи”, изрича ги - и начаса един шофьор на такси, с безкрайна услужливост, се наема сам да натовари багажа им и да ги закара докъдето трябва, та с всичките му криволици по улиците и задни ходове, за да дойде до самия вход, да им е най-лесно… Холизаторът, от свръхпреумора, е забравил една синя чанта с опасен багаж на автогарата (опасен не за Делото, но, все пак, опасен за домакинята) - и последната се връща и я намира на спирката непокътната. Това обаче е също урок, а не само разсеяност, но Източникът още не го е изяснявал.

На 16 февруари холизаторът си е вкъщи, в столицата, и се събужда с болки по цялото тяло, в краката и сърцето; и, въпреки валпургиевите нощи с несменяемата сръбска кръчмарска музика отгоре и отдолу, постоянните тропания, викове и крясъци отвсякъде, се събужда с блажено чувство, че в просъница Източникът му е говорил нещо много вълнуващо в душата – нещо за ясновселената...

От една страна, духът гори от жажда за продължаване на Работата, а от друга – “На 16-ти се разделяте”… Какво е това: временна почивка - или нов урок? Къде да се отиде, след като никъде другаде няма условия освен у “Z”? Пак ли трябва да се пренася всичко другаде?

И каква беше тази сладка приказка призори в сърцето: следствие от потресението снощи от филма “Соларис” - или поредното отваряне на “крана”?

Ето отговорът на Елма:

16.02.1987 г.

9,05 ч.

          Целият ден днес почиваш, но утре отиваш при “Зед”. Работата се продължава, но щом намериш ново убежище, се прехвърляш там. Приключва се, по този начин, с този “Дом на “Словото” –с “умното” му дирижиране не от домакин-ученик, а от ненормални и хитри смукачи, поразили безнадеждно психиката на домакина. Отвореният цип на панталона й бе "похлупакът" на последния миг, но и рефрен постоянен на тези три месеца… Нещата под възглавницата й вчера, които те покосиха отново на легло, нямат друго име освен “гадост”! Но сега, каквато и да е обстановката, се продължава работата. Има обаче нещо по-прилично, което ти подготвям. Преместù се там, при първа възможност.

          Пропуснах тази сутрин отново ромон от Словото, наистина, в сърцето ти. Приказното състояние на ясновселената наистина слави мира с блаженство в духа и душата, прочистени от лично тълкуване. Познай ново сияние за Нея, Която отключи сърцето ти сладко, рано тази сутрин. Имай Словото за канара, а ромонът на Пралайя – за величествено протичане на мира и покоя в подножието на Господньото Живо Говорене. И когато се научите да отдавате дан и на Нея, Прекрасната, пламъците от кованото словно злато не ще ослепят очите на духа ви, а ще потъват, когато почивате. Приеми този огнен дар, болно Мое създание – сън ти пращам Аз начаса – пък дори и в тази най-свежа утрин (точно в този миг, слънце огрява ненадейно стаята!). Приспивам те, за да продължи ромонът небесен от недрата на нашата Майка – да продължи Тя своята начената приказка, понеже само в съня си оазисни серафими могат да сънуват същността на Проявеното Битие – абсурда, проявен милостиво, и милостта, доведена до абсурд…

            В момента детето “Гамма” влиза в стаята и подрежда на бюрото своята поредна продукция от създания, гледани по телевизията: този път динозаври, плезиозаври, тиранозаври и пр., и неизменния Вейдър с меча – всички от разноцветни пластелини и с безспорен стилистичен дар. Поглеждам отново: ето, има и бронтозавър, и една истинска годзила, всякакви змейове и чудовища; двама пък са се кюснали, досущ като овни…

          - Пратих преосвещеното Си създание да проилюстрира с тези страшни животни сенките на илухимите! Всяко отблъскване на Ръката Божия, протегната с глад или молба за милостиня, поражда чудовище някъде в Трите Вселени. Принудени да влязат в телата на кротките птици, на тревопасните, на “праведните”, на “примерните”, пропадналите илуихми трябва да станат жертва на своите астрални сенки – прогонените от тях алохими.

          Когато отблъскваш любов – наплодяваш с вампири пространството. Отблъснеш ли Мъдрост Божествена – пораждаш отвратителни вещици и магьосници. А отхвърлиш ли Истина – сам Бог създава допотопни чудовища по планетите, хищници, отровни и мръсни влечуги и насекоми, микроби.

          Та разбери сам, человече, ангеле, илуихме: по това, което те гони, проумей кой дар на Бога си блъснал в калта и вонята на самомнението си. Вампирите носят всички мъки и терзания на сърцето; вещиците и магьосниците – противоречията, съмненията в ума, тънкото и дебелото подозрение и смрадливото сметкаджийство, подсигуряване; докато паразити и хищници, бацили, престъпници, властници и домашни тирани се стремят да направят душата ви страхлива, езика ви – лъжлив или гнусен, а нервите и тялото ви – плячка за себе си.

          С това искам да кажа: прогоните ли Бога от сърцето си, изпадате в ръцете на враговете ви, родени от самите вас: ехидната е родила ехидството, змията – змийчета и змийства всякакви, а плъхкинята – плъхски чувства и болести… По лицата ви лазят черни мисли като хлебарки; кърлежи от плътна привързаност са се впили в егото ви; срамни насекоми на страха ви прогнил от околните пъплят по кожата ви към очите, понеже се стремят да поразят органа на Истината – да попаднат направо в мозъка! Тогава страхът от Любовта, общуването с носителите на астрални въшки се превръща в “стечение на обстоятелствата” във “вътрешно убеждение” и - накрая - в химерен вкус... Под “химерен вкус” разбирам ново проникване на астралните дамски буби от сферата на общественото внушение в подсъзнанието ви, което парира космическия спомен за сродната душа и поразява сърцето с илюзията за щастие с избраници-пъклоиди.

          По същия начин мога да ви обясня психическото съответствие на всяко животно, всеки звяр, върколак или вид паразит и микроба, породени от ония, които отблъскват Бога. А Бог са явява кардинално само 18 пъти в едно прераждане: 10 пъти като шанс за посрещане на Любовта, 5 пъти - като шанс за приемане на Мъдростта, и 3 пъти - като шанс за приемане на Истината. Ако отблъснете Бога 18 пъти в едно прераждане, вие се обезчестявате и започвате да смърдите така отвратително, ЧЕ СЕ ПОСТАВЯ ВЪПРОСЪТ ЗА ПРОВЕРКА НА МОНАДАТА ВИ.

          Тази основна проверка – това най-болезнено разглобяване на 12-те ви обвивки до съставните им “болтчета” и частици, се нарича “12-ти кръг на ада” и се инспектирали но от Първия Елохим на “Ремонтното Битие”. Намотаните върху монадата ви и сгрешени вериги от молекули, илюзии и безсърдечия се размотават от най-опитни “бобинари”, преминали през всички училища и спец-курсове по размотаване на ясновселенски плетеници и объркани лични конци… - и понякога се разплитат с векове и хилядолетия! По-младите духове са се оплели по-малко, затова се прераждат по-често: алгоритмите на техните грехове и оплитания са типологизирани отдавна от Програмното Отделение на Ремонтния Отдел и [затова] премотаването става почти автоматично; срезовете и отделянето на шкартото – завидно качествено. Остава само онова около монадата, което е живо, непъклено, нераково – чистите нишки от филма на живота, когато не сме отблъсквали ръката на Любовта, бисера на Мъдростта или свежия, син вятър на Истината. “РНК” на прераждането – или, по-точно, ония вериги от нея, които са сгрешени математически, естетически или етически, се отстраняват прецизно чрез Ножиците на Битието, но не се изгарят веднага: първо се подават на Черните Монтажници. Те монтират филма на вашите грехове, грешки и престъпления само от тия отрязъци, които ще бъдат изгорени в "геенната огнена”- т.е. в пещите за генно претопяване под кората на всяка жива планета. Щом завърши разплитането по най-прецизен начин и се получи монтажът на черния и белия ви филм вие сте готови за "последно рендосване”.

Това е Космическият Съд. Описвал съм ви вече как става това: “Дяволът” пуска черния филм на живота ви; после Христос пуска белия филм на живота ви, а накрая Съдията – Бог - пуска отново целия филм на живота ви, след като вече го е прожектирал веднъж в съзнанието ви, секунди преди да изпуснете последния си дъх. Първия път Бог говори на душата ви, а последния път – на духа ви.

          Последният път е най-решаващ, понеже нито черният, нито белият филм са достатъчни да се снеме най-последната черупка около монадата - костеливата черупка на безсрамието. Има монади и “сажди” с толкова твърда черупка, че никакъв черен филм не може да ги разубеди от правотата на тяхната линия: те затварят очи, не гледат; но даже и при психошоковете за отваряне на очите, те проследяват черния си филм с изражение на безумна гордост и с несъкрушимото убеждение, че всичко това не се прави от Съда на Бога, а че е “представление на вражеския лагер”, целящо да сломи личността им и да ги нагара “да се предадат”. Един фанатичен католик, протестантин или православен, а и много “шарени” или черни окултистки и мистици се “предават” по-трудно дори от професионалните касапи и детективи – оказва се, че последните се засрамват по-лесно, отколкото идеологическите престъпници.

           Но когато сам Бог пусне, за втори и последен път, целия филм на живота им – без никакви орязвания, – се случва последното чудо: разпуква се и най-твърдата черупка! Безсрамието, наречено самомнение, има тази слабост, да се пропуква при осъзнаване на нещата такива, каквито са – т.е. в тяхната причинно-следствена връзка.

          При някои особено тщеславни духове се пуска първо белият филм на живота им. И понеже се виждат отново на сцената, те започват да се надуват така “прелестно” като пуяци (и да издават пуячи пуйкания, без обаче сами да се чуват...), дежурните алохими така искрено им ръкопляскат, роднините им по манталитет тъй възторжено изразяват възхищението си, че отворената Бяла Книга на живота им се превръща в поредния юбилей на юбиляра, чакал тези празници и на земята със същата буря от гъделичкания, с която преживява и последния си “юбилей” на небето … (всъщност, в преддверието на Ремонтното Битие). Всичко добре, ама и този, последният, се заснема в натура от акашовото поле, но там вече се свалят поляризационните филтри и пуйката вижда себе си как изглежда астрално, изпотява се изведнъж неочаквано, па го удря на плач – откъдето пък се понася натурален магарешки рев… Това вече накарва публиката да се разсмее открито и овациите да преминат във викове и освирквания, а обърканите почитатели на пуйката-магаре да въртят очи и глави в недоумение: какво стана с техния кумир, чиито икони и портретчета са купували на смешна цена на земята или самият кумир им ги е подарявал с автограф, та са им висели по стените и вратовете; чиито книги, платна или филми, концерти, речи са се разпространявали в най-големи тиражи?

          По-умните жертви се осъзнават, значи, още след тази операция. Ала останат ли да мигат, неразбиращи нищо, Черният Обвинител пуска черния филм на живота им. Както казах, след тези два филма се разпукват и най-костеливите орехи. Останат ли обаче здрави, диагнозата е ясна: горделивец или имитант!

          Срам в такива няма и не може да има. Възгорделият се прибягва най-често до последната мярка, защото е приел още на земята черно посвещение от Черната Вселена на Имитантите, за да се въоръжи с политическо или магическо могъщество и идейно безсрамие. Това са последните му оръжия за защита на сатанинската гордост и самомнение: "Ето, аз върша неща, които имат реално въздействие; следователно, аз имам сила и власт предостатъчно, та няма резон тепърва да се разкайвам пред някакви си несъществуващи други сили и школи. Ако съществуват – нека се появят, та да се сразим!”

          Това петляркане на пуберитетното културистче, значи, не издава само личната милитаристична калпавост на духа, но, преди всичко, магичната. Приятелите, които тръгнаха по този път, се разпознават по особения израз на лицето, по особения ступор на лицевите мускули, не познаващ благостта; по фелдфебелското или ефрейторско врязване в живота на другите, по фюрерското самочувствие и неразбиваемостта на съвестта – нещо като “генералисимус на безсрамието”…

          След, обаче, разплитането и демонтирането на дванадесетте им тела, такива негодници остават почти без бял филм – понякога няма и сантиметър добро в молекулите на личността им.

          Остава последното – “разтрошаването на ореха”. Срамът не действа на такива – те са толкова велики пред себе си, че просто няма от кого да ги е срам: всички останали са “нищожества”. Тогава Бог извиква най-страшния, йерархично по-висшия инструктор на пъкленото изчадие. Пъкълът, или поразените от него, се отличават по това: срам те нямат, но страхът им е известен. Данте описва в “Ада” си и такива горделивци, а Доре нарисува гениално едного от тях - и в катрана, той си остава на “особено мнение”; лицето му вони на гордост от милиони километри! Но алохимът, който се е представял за началник или вдъхновител на зачисления му възпитаник, се явява начаса и нито нанася магически удар, нито употребява Сатурновия лъч от пръста на правдата;  той само прошепва нещо в ухото на гордия. Какво точно нашепва – това никой не знае, освен Бог. Обаче, миг след това, “орехът” на егото се обвива от изобилна мръсносива мъгла – напипал е инструкторът страха на даденото същество – и след разсейването на мъглата, черупката е разчупена! Вътре или свети, едва видимо, замъждяла монада, т.е. искра Божия, или се забива в очите на всички раково образувание на Морето от Азове – монада, изядена от “сажда”…

          Процедирането с такива не е обект на настоящото назидание.

            Под горния текст е написано мястото или е съобщена общността, където е протекло назиданието: “Орфически Окултен Клас”.