455.1990.07.11 Осияние за милосттта и драгостта

Книга 14

11.VІІ.126(1990)г.

София-Изгрев

ОСИЯНИЕ

ЗА МИЛОСТТА И ДРАГОСТТА

Ако имаме друг извор на драгост и пристанем някому извън Съвършения и Неговото Ято, на тях им се налага пак и пак да изиграят на живо ролята на Голгота, за да проявим поне милост.

14,00-18,15ч.

Милостта никога не тръгва на път като княз със свита и дарове! Постигне ли ви беда, князът не може да ви спаси, понеже е много тромав и тежък. Утрото го заварва в леглото, вечерта го посреща с пиянства, а нощта - с безобразия... Милостта е като беден монах, само с извехтяла дреха на тялото си, който ходи по стръмни сокаци, пие вода от чисти из­вори и слуша песента на чучулигата. Милостта не търси никаква драгост, но получава драгост. А коле­лото на колесницата, облечена в злато, се търкаля непрестанно в надежда за драгост, а накрая се раз­бива в пропаст и тъми непрогледни.

Драгостта е свята и чиста само тогава, когато се роди от смиляване. Няма драгост, родена от плътско харесване и удоволствия на сатанинския вкус и порядък. Можете да обиколите всички звезди и планети, можете да пребродите всички времена и пространства, но драгост, родена от невъзможност за даване, вие нийде няма да срещнете. Вие можете да срещнете само сянката на драгостта, която се плъзга незаконно по канари и долища, но с появява­нето на далечни простори изчезва безследно, зави­наги. Драгост, укрита от самия себе си поради плътското удоволствие, се превръща в мъка.

 Ти, който укриваш от себе си възмож­ността да раздаваш щастие, а се поддаваш на сата­нинското чувство да получаваш сърдечни премáли, където и да идеш, знай: нещастен ще бъдеш! Робо­тите и техните подражатели, дори и да имат душа в гърдите си, непременно искат да получат драгост от онзи, от който им е драго, но не могат да разда­ват драгост на онзи, на когото не им е драго. Те не могат да раздават драгост от милост, понеже още нямат Божествено тяло, а роботите няма да имат изобщо.

Драгостта е най-прекрасната дъщеря на Радостта на Земята. Радостта произтича от Бога, понеже Бог е Любов. Драгостта е полъх от Вели­ката Разумна Природа, понеже Природата е способна на Обич. Да обичаш, значи да си майка, сестра, пре­изпълнена с милост и денонощно будна за воплите на своите братя, ранени на бойното поле на безлюби­ето. Да обичаш, значи да си същество, родено от Бога и Великата Разумна Природа – същество, преиз­пълнено с велика Любов и с Обич, което не се инте­ресува от своите вкусове и проблеми, а иска да бъде добре на тия, които са най-достойни, но най-изоста­вени. Куклите, създадени от Сатаната, макар и с изумително подобие на хора, съвършено не могат да надскочат програмата си и да отдадат себе си на някой, който не е също кукла. Затова тяхната дра­гост е временна, тя не се продължава повече от броени минути или години и реалността си отмъ­щава с безсмислие, трънени пътища и старческо рухване отрано.

Милостта никога не се проявява по отно­шение на богати. Богатите със шансове, богатите с хубост и младост милостта отминава най-безог­ледно, понеже те нямат нужда от милост. Те са по­паднали в тънката полоса на битието, където при­видностите имат превес над това, което е същ­ност. И за тия няколко мига те привличат глупци и роботи, родени да следват гласа на измамата. Един син поглед или една златна къдра, едно тънко кръс­тче или една нежна извивка хвърлят първолаците на живота в егоистичен транс и ги повеждат по пътя на печалния опит за много години, даже столетия.

Милостта не е компромис с личния вкус, по­неже личният вкус на първолаците е още в сата­нинско състояние. Личният вкус на получаването няма нищо общо с Божествената драгост, понеже да получиш от видимост е все едно да се напиеш със свежа вода само от езерен блясък. Истинската дра­гост, която е силна, нарастваща, светла и вечна, произтича от радостта, понеже, като самата си Майка, тя е творчество.

Бог направи човека от кал, а не взе готов модел от Сатаната, който е най-добрият дизайнер на Трите Вселени. Преди Бог да създаде Адам от глина, Сатаната вече беше представил своя модел за чо­века, и ако някоя първолачка би могла да го види, още тогава би припаднала от вълнение пред неговата изумителна красота и мъжественост. Бог напълно одобри модела на Сатаната, понеже Сатаната то­гава още не беше пропаднал и фактически предста­вяше в завършен вид самата представа на Отца за съвършеното човешко творение. Даже Бог се зах­ласна за миг пред великолепието на своята мисъл, приела напълно завършен вид чрез ръцете на най-го­лемия майстор – Сатанаила. Обаче Бог се обърна настрана и започна да лепи Адама от глина... Бог не е Бог на мъртвите, а е Бог на живите – и Той предпо­чете да вложи живата Си искра в едно творение от предначална материя, отколкото в кукла, в която няма какво повече да сътвори. Хитростта и безум­ната гордост се проявиха у Сатанаила именно в този момент. Той не можа да понесе пренебрежени­ето на Господа, понеже не разбираше с какво него­вата кукла е по-долна от онова отвратително гли­нено създание, което бе започнало вече да диша. Са­таната вдъхна на своята кукла зловонно дихание и й предаде способността да се саморазмножава. Това бе кукла без капчица милост, макар и надарена с всички сетива и способности на съществата от Трите Вселени – кукла, която реши да оказва въз­действие. Тази кукла започна да набира свои поклон­ници и поклоннички, които се хипнотизират от кра­сотата и съвършенството, но нямат нищо общо с Отца си или са затлачили до безобразие Неговата искра в сърцето си. Те можеха да бъдат задвижвани само от изгледа и снагата на куклата, която бе при­ела напълно човешки вид и не можеше по нищо да се отличи от творенията на Бога, освен по студения си поглед и увереността на хищника.

Милостта идва от ясновселената, понеже, който има душа, той иска да се грижи за нещастни, самотни и безпомощни. Сатаните презират такива, понеже сатаните от женско естество обичат да се опрат на нещо "надеждно", а сатаните от мъжки про­изход създават именно тая илюзия.

Драгостта се ражда от Обич, понеже милостта е Обич по майчина линия, но по бащина тя е Творчес­тво. Да обичаш, значи да сътвориш от несъвърше­ното същество, което си обикнал, едно същество по-съвършено, понеже ти не си очаквал, а си искал да твориш като Отца си. И наистина, падналите по бойните полета, безобразни, премазани и опръскани с кръв, са обект не на сатанинските княгини и на слугините, влюбени в пажове, а на милосердните сестри на Духа, които се движат от милост и порив за творчество. Те прибират тия герои в къщурките си, измиват ги и ги намазват с балсами, преобличат ги в чисто бельо и кърпени дрехи и полагат натежа­лите им глави в скута си. От това подобие на човек, те един ден ще създадат велики герои, диамантени мъже на съвестта и победата, докато един ден тия мъже станат прозвище на съвършенството и Бо­жествената красота. Пажовете и принцовете, ми­зерните слуги в ливреи, които пробождат сърцата на слугините с поглед, в това време вече са мъртво пияни, поразени от срамни болести и станали кръгли нули по всички показатели и градиенти на Духа и Природата.

Затова праведните ще благуват, а грешните ще се натъкнат на собствените си хитрости. Понеже, да изоставиш човека по пътя само защото бил пра­шен и окъсан, не е нищо друго, освен пресметливост и хитрост, на която Небето отговаря с още по-хитър ход; обаче надхитреният остава хитрецът.

Радостта прави света топъл, милостта го об­вива с нежно внимание, а драгостта се излива от­после като плод на душата, която е зряла. У ра­достта има велико лъчение, а драгостта е приятна и сладка вибрация. Драгостта е последна, понеже сърцето осиява тялото, а в тялото Любовта слиза последна. Да усетиш радостта като трепет в ця­лото тяло – това е, на практика, Драгост. Дра­гостта е последният дар на Небето, когато скъ­пите на сърцето ти хора и неща най-после те обик­нат, както ти тях ги обичаш.

 Радостта е Божест­вена. Там нещата се разливат нашироко. Само Бог може да се радва, понеже обича всички. Скъпите ни неща и същества са под знака на драгостта, но Не­бето тях ни ги дава последни, едва когато сме проя­вили милост. Когато сте приели този закон не като верую, а като въздух, който диша сърцето, повече няма защо да се прераждате.

От върховете на радостта до вечните долини на драгостта се стига само по урвите на милосър­дието! Милостта е отвесната стена на сърцето, по която то се спуска без никакви партньори и средс­тва, с опасност да рухне в бездната. Ако ти се уп­лашиш за себе си по пътя надолу, твоята милост не ще те прилепи към скалèта спасително. Ако твоят вкус негодува по отвесите на милостта, той ще те хвърли непременно за плячка на ветровете, на ор­лите. Затова – стойте горе при радостта, ако още не искате да бъдете Человеци. Има неизчислими по брой същества, които са едно с Отца. С Отца и с Христа едновременно стават едно с Бога, а това значи милост, радост и драгост в триъгълник. Това значи край на страданията и начало на вечно бла­женство.

Едно от тези божествени същества – Елисавета Фьодорова Романова (1864-1918), внучка на кралица Виктория. Остава й само едно в еволюцията: осъзнаване на драгостта.

Драгостта от милосърдните дела и молитвите не е достатъчна.