четвъртък, 13 октомври 2011 г.

1079.1999.05.26 Реалният свят

Книга 31


26.V.135(1999)
Берковица
станция “Аналитик”

РЕАЛНИЯТ СВЯТ



В мига, когато бе дадено заглавието, веднага бе обяснено, че то важи и в двата смисъла на думата “свят".
           
Сън на една приятелка - 23 срещу 24 май:

"Намираме се с п. (Навсякъде в тия текстове “п” озна­чава “приемащият осиянията”) в един огромен магазин – нещо като хале, - отвсякъде е отворен, само има покрив. Не си спомням дали купувахме нещо. Виждам се до един палет, в който има много и различни видове пакетиран хляб. Посягам да взема един - и в този момент една жена, по-висока и по-възрастна от мен, но възрастта ù си личи само по погледа на очите, защото е много запазена, властно ми казва с твърд глас да ù подам един хляб. По­давам ù един бял хляб, а за нас вземам един черен, посипан с цели пшенични зърна. Тя поглежда нашия хляб, пос­тавя своя до него и казва:"Моят е по-истински, по-черен." Пог­леждам и виждам, че не е така – нейният наистина е обик­новен бял хляб, а нашият е от най-тъмните. Разликата е тъй оче­видна – все едно да застанат един до друг сканди­навец и не­гър!… Но решавам да не споря за това, колкото и да е ясна раз­ликата, и си взимам хляба с целите житни зрънца отгоре.
            В това време при мен идва п. и държи един ключ, но не обикновен, а огромен, каквито сме виждали само по филмите. Голям ключ за врата на замък, дворец или кре­пост. Той бе го­лям колкото хляба на дължина. П. ми по­даде ключа и каза: "Вземи и го пази!" Аз му отговорих: "Нека е у теб, аз нося хляба." Но той още два пъти насто­ятелно ме помоли и каза: "Хляба и аз мога да го нося, но ключът трябва да е у теб. Ти ще го пазиш!" Взе хляба и го сложи под мишница, аз стиснах ключа здраво в ръката си. П. ме хвана през рамо и тръгнахме по пътя…
            На следващият ден – 24 май, - без да знае за този мой сън, п. прочете и коментира откъс от книгата, ко­ято четеше тези дни – („Край река Пиедра седнах и запла­ках"),  в който се разказва как двамата главни герои – мъж и жена – получават един ключ за много красива къща в планината…
            Много и различни сънища на 24 срещу 25 май. Когато се събудих, нищо не си спомнях. Но в момента, в който започна да тече одеянието "Десетте Балкана", се сетих за съня, който описвам:
            П. стои на един прекрасен път и в далечината се виж­дат две сгради – само силуети, и затова не е много ясно къщи ли са, замъци ли, дворци ли… Те са две, но пъ­тят е само един, без разклонения. Наоколо е призрачно и прозрачно светло. Дочуват се всички шумове на живота – как се движат тревите, как ска­чат щурците; усеща се уханието на различните цветя и дър­вета, ромонът на реките, различните птичи песни, вятърът с милувката си, въздухът с деликатното си присъствие - но нищо от това не се вижда, само присъства невидимо. Много инте­ресно: не се вижда, защото дори не ти идва наум да се вгледаш и да го потърсиш. Като че ли всичко е в теб и ти си в него и се носите в тази призрачност: само тя, ти, пътят и двете неща – къщи или замъци...
            П. върви бавно, отнесено-замечтано, но и леко очак­ващо. Като че ли всяка стъпка е и въпросителна, и уди­вителна. Стъпките му имат различен звук. В съня си виждам и знам, че в отпечатъка на всяка стъпка, която той прави, пада по една не­гова мисъл. И в зависимост от мисълта е и разликата в звука на стъпките му. Разбирам, че този път мислите не искат да пътуват само във вре­мето, но и в пространството – и то чрез неговите стъпки… И той върви, а след него остава мело­дична диря от стъпки.
Изведнъж п. се спря, понеже почувства, че нещо не е съв­сем както трябва – т.е. не може да определи ден ли е или нощ. Дори и в най-мрачния и тъмен ден слънцето се усеща през об­лаците, а сега не може да каже усеща ли го или не… Но послед­ната му мисъл леко го побутна по дес­ния крак - и той пак про­дължи да върви, вече без да се опитва да намери точно сега отговор…
            Колкото повече се приближаваше към двете сгради, тол­кова повече се изненадваше, че те са две, а пътят е само един – без разклонения и отбивки. Вече стигна много близо до тях и когато погледна надясно, ме видя. Аз стоях до него мълчаливо. След мен нямаше следи. Аз просто бях тук и го чаках.
            Гледахме двете сгради – лявата наистина беше за­мък с няколко островърхи кули, но бе построен на ширина, а не на ви­сочина. Беше направен от някакъв материал, който силно от­разяваше светлината. Всичко блестеше ослепително красиво, светлината се разлагаше при това отразяване във всички цветове и нюанси на дъгата, но просто беше невъзможно да се гледа с просто око. За­това ние присвихме силно очи, за да мо­жем да различим някакъв прозорец или врата, през който да се влиза в този замък, но нищо подобно не се виждаше. Само най-от­горе, на една от кулите, където обикновено се намира петел или някаква друга птица, изработена от метал, и която сме виждали на почти всички замъци, се виждаше една огромна, златна монета. Тя се въртеше във всички посоки и от нея па­даха непрекъснато много, много мъ­нички монети, които се виждаха, когато се доближиш до замъка…
            Другата сграда вдясно се оказа къща-дворец - с архи­тек­тура на дворец, но с топлината и очарованието на обикновена човешка къща. Покривът бе по-скоро като купол. Усещането, което имаш от тази къща-замък е за нещо, което си стои точно на мястото. Не се опитва нито да се показва, нито да се крие в призрачната мъгля­вина, нито да блести, нито да тъм­нее, нито да изчезва, нито да се появява…
            Когато го разгледахме внимателно, видяхме, че мно­гоб­ройните му прозорци имат невероятни завески – ресни от пшенични зрънца, залепени за нещо като връв или конец с улей­четата си, т.е. не са прободени, за да мине конеца през тях, а са залепени с улейчетата си. Всичките зрънца бяха живички и леко се полюшваха на тези нанизи. Отдалече прозорците бяха едно разлюляно, изправено вертикално житно поле. Носеше се неземна му­зика и аз си помислих, че може би пеят ангелите или това е музиката на сферите. А може би и музиката на житните зрънца е толкова прелестна, нежна и вълшебна, но досега ни­кой не я е чувал и затова не я е описал…
            Изведнъж ние вдигнахме поглед към небето и оне­мяхме… Там видяхме едновременно Слънцето и Луната в цялата им прелест. Изумлението ни беше огромно – и двете бяха в ес­тествената си големина, кръгли, све­тещи, прекрасни - в целия си блясък! Знаехме, че това просто не може да стане в дейст­вителност, но очите ни виждаха невероятната истина!
            П. разбра, че това е знак и че ние трябва да продъл­жим напред. Погледна и двете сгради, протегна двете си ръце една до друга напред - и изведнъж в тях се появиха два ключа. Те бяха много големи и лежаха върху двете му длани, сякаш не им разрешаваха да се разделят. Той дълго, дълго стоя така, с ключовете в протегнатите ръце, после погледна двете не­бесни светила и тръгна. Пътят все още беше един и той леко се изви по посока на свете­щия замък, сякаш отгатнал намере­нието на п. да тръгне към него. Дирята от мислите му вече не следваше стъп­ките. Мислите му не искаха вече да вървят в пространс­твото, а вървяха само във времето и видяха, че п. иска да отиде при блестящия замък. Слънцето и Луната све­теха още по-ярко и замъкът грееше още по-ослепително и кра­сиво. Монетата отгоре се въртеше и пръскаше малки мо­нети като слънчеви лъчи.
            Аз стоях там, където се бях появила, и наблюдавах.
            П. направи няколко крачки напред към замъка, но из­вед­нъж се спря и започна да върви назад, обаче без да се обърне. Само краката му се движеха обратно и стъпваха точно в пре­дишните си стъпки. Когато спря, погледна протегнатите си ръце и онемя – от мига, когато започна да се връща назад, клю­чът от замъка, който лежеше върху дланите му, се превърна в златистожълт пясък, които се процеждаше през пръстите му. И всяка песъ­чинка, преди да падне, написваше нещо върху дланта му. Аз също гледах това пясъчно писмо но нищо не раз­брах от него. Накрая п. се засмя разбиращо и бавно почна да сваля ръцете си, като остави втория ключ – от къщата-замък - настрана, а той, ключът, просто застана във въздуха. Този път аз ахнах от изненада. Това беше съ­щият ключ от предиш­ния ми сън – огромен и необикно­вен!
            А когато вдигнахме очи, и двамата се изненадахме, за­щото, без да сме направили и крачка, се намирахме пред къ­щата-дворец сред огромно поле от засята пшеница. Ключът се понесе във въздуха и се закачи сам над рам­ката, където би трябвало да се намира вратата на тази странна, приказна сграда - но врата нямаше, а имаше само ресни от пшенични зърна, които погалиха главите ни, ко­гато влязохме вътре…
            На другата сутрин след този сън, на 25 май, преди да дойде одеянието и да си спомня този сън, препрочи­тайки напо­соки книгата "Край река Пиедра седнах и запла­ках", аз също по­паднах на епизода с ключа от планинската къща...
           
          Ето и отговорът на Елма:

10,16ч.
            - Когато някъде изпълнят волята Божия и някой обикне Третия, раят сам идва, където се намираме. Значи, който върви към рая, още не е намерил себе си и Другия. Когато си допуснал Третия и си намерил себе си, откриваш Другия. Тогава, дори и да вървиш, вървиш на едно място, а Земята се върти под тебе, докато нозете ти докарат рая!
           Ето защо, когато ви препоръчвам екскурзии, това е триизмерният начин да попаднете в точка, където сънищата стават реалност и Небето се отваря. Спрете ли на такова място, обикнете ли себе си и Третия, Любовта ви изпраща Втория и той ви се разкрива с цялата си вътрешна красота и съ­вършенство.
           Няма да тълкувам съня на П-а, понеже не е сън. Вие за миг попаднахте в рая, където нещата се жи­веят, а не се тълкуват. Да допуснеш Третия, значи да обикнеш ближния така, че да видиш най-съкрове­ната му същина. Когато почнете да се сънувате по този начин, знайте, че се събуждате от сън и започ­вате да живеете. Който не може да обикне Третия и да допусне, че и той може да бъде щастлив с Първия, той няма щастието да се събуди в Реалния Свят, който е свят на приказките, на съвършената кра­сота и съвест.
          Съвършената красота сте виждали неведнъж в сънищата си и понякога наяве, но съвършената съ­вест още не докосва съзнанието на хората. Само в упражненията по трима, по шестима, по дванайсет и повече вие имате шансове да надникнете в света на съвършената съвест, където всеки обича и люби всеки и плодовете на сърцето са плодове за всички.
          Снощи някой каза, че ако на другата сутрин няма нито едно облаче на небето, той ще тръгне сам към върховете без пари и храна и ще изпълни Христовата заповед: "Не се грижете за утрешния ден!" По този начин той щеше да попадне в пустия свят на природната свежест и красота, отдалеча­вайки с нозете си рая на Присъствието. Когато сте намерили онези, които ви сънуват и не искат да се разделят с вас, но се радват и на други, които са ви разпознали и ви сънуват, знайте, че не вие бъхтете Земята пространствено, за да се движите по нея, но тя самата се завърта и завърта цялото Небе около вас, понеже сте се пробудили! Тогава Другият става Бог в очите ви и няма никакви недостатъци. Физи­ческата му обвивка и нейните пороци и недостатъци стават напълно невидими за вас, понеже сте живели с Бога и не пречите на другите да живеят с Него; не само не пречите, но ги любите и обичате по същия начин.
          Искам да въртите Земята и Вселената около себе си, а не тя да ви върти! Искам по-често да слушате съвестта си и да ставате едно с нея, за да се пробуждате от съня на прозата, който е напълно нереален, и да се върнете във вашия свят на въл­шебните приказки, където завеските са от пшеница, а в стъпките ви падат мисли…
          Предупреждавам ви: не се събирайте в безсмърт­ната си точка пред незрели същества и вещества – не им се представяйте в младежката си форма и с духовните си, блестящи доспехи, докато още не могат да благоговеят. Зелените същества и вещества се влюбват в зелени форми, но не знаят, че повечето младости в ефимерния свят са еднод­невки. Ако вие се съберете пред някого, който обича зеленото, а не зрялото, той ще върви с вас само до­като сте зелени; но сам той няма да узрее, понеже още няма съвест. Мъдреците предпочитат да се преправят на старци и просяци, за да видят кой съ­зерцава същността и кой – егоизма си. Вълчият его­изъм на сърцата без съвест си търси лика-прилика, докато сърцето и дрешката им са още зелени. Те не сънуват слънца и луни на небето, вълшебни хлябове и ключове, приказни замъци и музика от стъпки и от жито. Те искат да се докосват само до земни форми и да ги гледат с физическите си очи.
           Прочее, свършихте една хубава работа за Веч­ността. На път или в стаята, край морето или на върха, в калта или сред цветята, в болницата или в деветия кръг на ада всеки от вас може да засънува Втория и да пробуди съвестта си, ако разбере, че Третият е сам той и че царството на приказките е вътре в нас.
          Който кани съвършенството под скъсаната му дреха и разпознава прекрасният ат под съдрания чул, неизбежно попада в Реалния Свят – светът на при­казките!

 АЛ, АОЛ, АЛОЛ!

 Щастието цари навсякъде!
10,58ч.



Веднага след тази екскурзия бе обявен краят на войната в Югославия. Къде има вход за Космичното Правителство в планината около Берковица и какво управлява този център на Балканите – това си остава в сферата на Вълшебните Приказки и на вярата или фантазията на тия, които ги обичат и живеят... Важното е, че един такъв сън и небесни и земни разходки на хора, които се разпознават, могат да спрат и атомна война...

Няма коментари:

Публикуване на коментар