583.1992.ХХХХ Емануил Сведенборг: За Божествената Любов

Книга 18

Емануил Сведенборг

ЗА БОЖЕСТВЕНАТА ЛЮБОВ

  Човек няма никаква представа за Любовта, въпреки че Любовта е душата и животът на мисълта. Мисъл без Любов увяхва и чезне като цвете, лишено от топлина – понеже Любовта стопля, оживява и одушевява мисълта. Помисли си внимателно и размисли: възможно ли е да се мисли, без да се изпитва любов? Ще откриеш, че това е невъзможно.

 Няма ангел, способен да възприеме Божествената Любов направо, понеже тя би го изгорила. В действителност, тя е по-силна от огъня на природното слънце и затова намалява мощта си чрез безброй кръговрати, докато не стигне – умерена и приспособена – до ангелите. Тези кръговрати се затулват от ефирен облак, за да не бъдат ангелите засегнати от нейната горещина.

 А тъй като Любовта, излизаща от Господа като от слънце, представлява сам Господ, и тази Любов е самият живот, то е очевидно, че самата Любов се превръща в човек и - следователно – съдържа, във формата на безкрайното, всичко и всяко нещо, което го има и в човека. С една дума, основният живот на всеки член, на всеки орган и всяка система – тоест, самият триумф на живота – се крие в това, че нищо в тях не е присъщо само на която и да е отделна част, без да е свързано с вички останали. А също и че по този начин във всяка отделна част е представен целият човек. Тайната е в това, че човекът преставлява най-великата сложност и най-великата простота на всички действия на Битието, каквито и да са те в чисто духовния свят или в природния; че всяко действие на Вселената представлява човек, но само такъв, който действа в обществото. Това се дължи на факта, че човекът е най-сложният синтез на всички действия до безкрайност.           

 От това следва, че всичко принадлежи на живота; и че ако тази форма на действието не бе безкрайна в Господа, то тя не би станала крайна форма в човека.

  В царството на небесните тайни ми бе показано, че като че ли всяко небе се подразделя на области, съответни на функциите на всички части, органи и системи в човешкия организъм; и че ангелите на небето знаят в коя от тези области живее всяко отделно общество. Например – кои общества са в областта на очите; кои – в областта на ушите, ноздрите, устата или езика; кои – в областта на детеродните органи. Всички общества, обитаващи споменатите области, съответстват напълно на действията на тези членове, органи и системи в човека. Именно заради това, в очите на Господа цялото небе изглежда като един-единствен Човек!

 За да бъде и адът в човешка форма, там всеки е принуден да се труди. Но тъй като намиращите се в ада изпълняват задълженията си не от любов, а от ламтеж за ядене, дрехи и предмети, макар и да са в човешка форма, поради този си вкус и избор те са хора-дяволи. Субективното изпитване на любов, само по себе си, не представлява нищо. То става нещо, само когато Любовта е в действие. Любовта към действието само като добро пожелание или на думи е кръгла нула. Само действието е истинската, същинска Любов; а чувството става нещо, единствено когато се превърне в постъпка.

  Има родове и видове чувства до безкрайност; същото важи и за действията. Това е очевидно и от човешкото тяло, и от ангелското небе, и от царството на животните и растенията. Във всяко от тях съществуват какви ли не родове чувства и действия, и техните видове и различия са неизчислими – понеже няма нито едно нещо, подобно на друго, а има гигантско разнообразие! И това разнообразие навсякъде се разпределя по родове и видове – по различия. И различията сами по себе си са безкрайни, понеже произтичат от безкрайността. Че това е така, всеки може да се убеди от човешките лица, сред които няма нито едно - от деня на Сътворението, - напълно подобно на друго; и не може да бъде еднакво с нито едно лице, сътворено във Вечността. Тъй и в човешкото тяло няма нито една, дори най-нищожна частица, еднаква с друга. Така че същото важи и за чувствата и техните прояви. Че това важи и за чувствата и проявленията им, е нещо тъй дълбоко забравено от хората, че те постоянно се питат: “Какво представлява чувството? Какво е любовта?” На тези въпроси може да отговори само Небето, където всички рожби на Божествената Любов, т.е. на живота, сами представляват любовни чувства. Там Божествената Любов, която е самият живот, се разграничава на две царства: в едното от тях цари любов към Господа, а в другото – любов към ближния. Любовта към Господа обгръща действията “a quo” (излизащи от Източника), а любовта към ближния обгръща действията “ad quem” (възвръщащи се към Източника).

 Както в ада всичко е противоположно на Небето, тъй е поляризирана и любовта. Адската любов, която е самата смърт, също се разделя на две царства: едно, в което царува любовта към себе си; и друго, в което цари любовта към света. Любовта към себе си обгръща лошите действия “a quo” (излизащи от източника, т.е. от любовта към себе си), а любовта към света обгръща действията “ad quem” (връщащи се в източника, т.е. света). Действията, извършвани от любов към себе си, са действия изключително в собствена полза, тъй като всяка любов прави кръговрат към този, от когото е излязла. Тази дяволска любов също се дели на области, и тези области се подразделят на още по-малки.

 От тези съображения става ясно, че да се обича Господа, това означава да се вършат дела “a quo” (излизащи от Източника); и че да се обича истински ближния – това означава да се вършат дела “ad quem” (връщащи се към Източника); и че “propter quem” (за кого) – това значи да се живее и да се правят неща и за ближния, и за Делото, и за Господа. По този начин Любовта се възвръща към Онзи, от Когото изтича; и всяка любов “a quo”, чрез любовта “ad quem”, се връща към любовта “a quo”. Именно това възвръщане представлява нейната ВЗАИМНОСТ - и тогава Любовта циркулира постоянно: не субективно и теоретически, а изключително на дело. Понеже да обичаш, значи да правиш! И наистина, когато любовта не се превръща в дело, тя не може да бъде Любов, тъй като делото (или действието) е проява на нейната цел и е самото онова, в което тя се осъществява.

  В духовния свят човек не е лице, но действие, понеже духовният живот няма представа за лице, материя, време и пространство. Затова всеки ангел вижда другия ангел на небето като човек, но мисли за него като за действие. Даже и лицето на ангела съответства на действието, чрез което той се осъществява – и само любовта към действието и самото действие оживяват лицето му. От тези обяснения може да се разбере, че всяко добро дело, само по себе си, е човек. Има две начала на всички видове любов и чувства. Едното иде от Небесното Слънце, което е най-чиста Любов, а другото – от Слънцето на света, което е най-чист огън. Онези, които извличат Любов от Небесното Слънце, са духовни и живи и Господ ги въздига над себичността; но извличащите огън само от светското слънце са винаги само природни и мъртви. Те сами потъват в себичността и търсят слава, признания и печалби. Даже когато някои от тях признават Бога, то е само на думи, а не от сърце.

 Затова Словото ги нарича “поклонници на Слънцето, Луната и небесните воинства”. В духовния свят те външно приличат на хора, но на Небето са чудовища. Те си мислят, че живеят, но за ангелите това е смърт! Сред тях има мнозина, които са признати учени в света. Това което ме удиви особено много, е че те се мислят за умни, приписвайки всичко на природата и предвидимостта, а хората край себе си считат за прости.

 Всеки човек е едно чувство – и съществуват толкова видове чувства, колкото хора са се родили и ще се родят през вечността. Преди всичко, това може да бъде установено по разнообразието на ангелите на небето и на адските духове, които до един представляват чувства. Ако всеки човек е чувство, това се дължи на обстоятелството, че животът е любов, а продължението и разклоненията на Любовта се наричат “чувства”. Затова чувствата не са нищо друго, освен любов – но любов, подчинена на Универсалната Любов, като на господар или вожд. Тъй като самият живот е Любов, то и всичко и всяка от неговите същности представлява чувство. Затова и самият човек е чувство. Мнозина в света се учудват на това. Бе ми дадено да чуя лично какво говорят почти всички, преминаващи от природния в духовния свят. Не срещнах нито един, който да знае какво означава “чувство”... А когато им казвах, че чувството е проявената Любов или Любовта в действие, те ме питаха какво е пък това “Любов”... Казваха, че любовта си съществувала естествено в нещата и че те по разбират що е “мисъл”, отколкото “чувство”. Говореха още, че познават чувството от любовта преди брака или от майчината любов към детето, а донякъде и от тази на бащите, когато целуват жените или децата си. Други, вместо за жени, говореха за любовници. Тогава ангелите им отговаряха, че любовта е любов само тогава, когато извира като чувство от самата жажда за живот и за раздаване на живот.

  Затова им казваха още, че както не може да има говор без звук, така и няма мисъл без чувство. Така те проумяваха, че човекът е чувство и нищо повече. По-късно разбираха, че цялото Небе и целият ад са разделени на области и общества именнно според различията на своите родови и специфични чувства, а не на мислите; и че сам Господ изпитва чувства.

 От всичко това следва, че промените и разновидностите на чувствата са безкрайни и че те са толкова, колкото и хората, които са се родили досега и ще се родят до края на Вечността.

  Исконната, истинската духовност, следователно, разкрива именно и на първо място ЧУВСТВОТО – и всяко нещо, свързано с него. По своето най-дълбоко естество, духовността е самата Божествена Любов и Божествената Мъдрост; а по външна видимост и израз – небесна топлина и небесна светлина. Тази топлина и светлина разкриват всички ЧУВСТВО-ДЕЙСТВИЯ, както топлината на природното слънце прави осезаеми земните неща по мирис и вкус и светлината му ги облича в багри и сенки. И ако вечният живот е достъпен на човека поради любовта му към действието, то е само защото чувството Любов е самият човек; поради това именно се казва, че каквито са чувствата на един човек, такъв е и самият той.

  Духовната любов не се добива само с вяра без милосърдие, понеже такава вяра е само външна, тоест, недействителна. Щом е без милосърдие, тя е и без чувството любов, което е самият човек. Ето защо, след смъртта тя се стапя като дим.

  Човешката воля е самото любовно чувство! Казват “приемник на Любовта”, понеже Любовта не може да бъде дарена на човека извън волята му да бъде приемател. Без воля от наша страна, любовта не може да дойде – тя би си обърнала гърба и би се престорила, че я няма. Оттук следва, че волята е приемателят на Любовта. Че волята е всичко в човека и че се съдържа във всички негови части, и че тя е самият човек; както и че Любовта в цялата ù сложност е самият човек, ще бъде изяснено сега. Това, че волята е човешката любов, облечена във форма, се вижда ясно от факта, че всяко удоволствие, приятност, прелест, щастие или блаженство, произтичащи от Любовта, също се усещат и осъзнават. Че принадлежат на волята – това е очевидно – понеже всяко удоволствие, приятност, прелест, щастие и блаженство човек преди всичко ги пожелава; и даже, говорейки за тях, той е способен ДА ИЗРАЗИ това свое желание. Относно всяко нещо признава, че го желае, защото то е чисто и произлиза от неговата Любов. Той силно иска това, което желае; иска нещото, към което се домогва, понеже го обича; иска това, за което копнее, понеже го обича; иска го и се стреми към него, защото Любовта го подтиква натам! От всичко това следва, че волята и любовта – или волята и чувството в човека – са едно и също нещо.

  Мнозина поддържат, че мисълта е същината на човека; или че човекът е човек, защото мисли. В действителност, всичките му мисли са чувства: отнеми от мисълта чувството – и ще се превърнеш в пън!

  В Словото Божие думата “обичам” означава “действам”. Защото да обичаш, значи да желаеш, а да желаеш, значи да действаш. Че любовта е желание, това бе току-що доказано; но че желанието е действие, ще бъде потвърдено тук. Волята, сама по себе си, не е Любов – тя е само нейният приемател. И то такъв приемател, че не само я приема, но и възприема всичките ù състояния, облича се във всичките ù форми. Понеже всичко в човешкото съществуване показва, че човек не е самият живот, но приемник на живота. Тъй като волята и действието са едно и също нещо и волята представлява усилието на Любовта, то е обяснимо защо в Словото Божие “любов” не е нищо друго, освен “извършване”. Ето защо, да обичаме Господа и ближния, означава активно да правим всичко за ближния от любов – поради любовта, която изтича от Господа.

  Любовта произвежда топлина! Това е, понеже Любовта е самият живот и най-мощната сила на всичко живо във Всемира! Началото на всички усилия, на всички сили, на всички дейности и всички движения извира единствено от Божествената Любов, която е сам Годпод, и която, пред ангелите на небето, се явява във вид на Слънце.

  Че топлината е акт на Любовта, може да се убедим от много неща. Например човекът даже посред зима изпитва вътрешна горещина, когато помисли за любимия си. Слънчевата топлина няма нищо общо с тази горещина: колкото по се засилва любовта му, толкова по-силно той почва да кипи, да гори, да се възпламенява! А отслабне ли обичта му, той повяхва, става му студено и се чувства отпаднал. Същото е и с животните и небесните птици: на тях понякога им е по-горещо през зимата, отколкото лятно време, защото сърцето им трепти, кръвта кипи, всичките им фибри са нагряти до бяло и всичко, що има сърце и дух, почва да изпълнява повелята на Природата. И тяхната топлина не е от слънцето, но от живота на душата им, КОЯТО Е ВСЪЩНОСТ ЧУВСТВО! Любовта произвежда топлина, понеже тя е животът на всички живи сили във Вселената. А този живот не може да влезе в приемащите субстанции, освен чрез действието, наречено “топлина”. Господ, още при създаването на Вселената, е приготвил за всички същества – от първите до най-последните – най-разнообразни среди, чрез които Той произвежда безброй действия. А средата, която е най-универсална и подходяща за съчетаването, е топлината – само в нея може да оживее естеството на активната Любов.

  И тъй като топлината съществува поради любовта към ближния, то затова има съответствие межу любовта и топлината, понеже съществува съответствие между причината и нейното следствие или проявление.

Божествената Любов, която е самият живот, както прави и Създателят ù, Господ, няма в недрата си друга цел, освен да създава свои образи и подобия, които са всъщност хората.