964.1997.01.23 Осияние за яровселената

Книга 27


23.І.133(1997)

Бургас - Изгрев

ОСИЯНИЕ ЗА ЯРОВСЕЛЕНАТА

- Може ли да се каже нещо за Сириус в мига на астрологическия съвпад на Слънцето с Уран (в 15,54ч утре)?

Ярило-Слънчице!

- Фонът на опита е разкошен: Истината и Любовта се радват в момента на Мъдростта, а Природата се жени за тях, тръгва насреща! Опозицията на Луната при такова положение не е нещастие, но истинско щастие: тя ще пречисти и прочисти всичко, което не е в съгласие или е в относително съгласие с Любовта, Мъдростта и Истината.

Ето какво още излезе в интернет при името “Ярùло”.

Аз не съм онзи, който се раздира от опозициите, а съм Този, Който ги превръща в Проявено Битие. Ето защо казвам: новолунието е зачеване, а пълнолунието - раждане. Наистина, децата се раждат с вик и болка в много кръв и с много сълзи, но с това светите ви майки и вие взимате участие във Всемирната Драма на съвременното човечество. Болките са неизбежни, понеже приятелството още не е станало въздух за вас. Днес се учим на азбуката на приятелството и още не сме казали и "а". И най-малкото неприятно чувство при насъбирането на повече хора или по отношение на някой човек страхотно много замърсява кръвта на целия човешки род и затова се налага неговите по-напреднали представителки да леят кръв периодично. Не само ревността, но и замърсяването на сърцето с неприязън към приятелството втвърдява, съсирва кръвта, и затова се налага този авариен вариант, наложен от Природата.

За съжаление, приятелството, като Уранова и Сириусова есенция, от времето на грехопадението е под плътния контрол на враговете ви. Приятел не значи "приятен", както си мислите, но на първо място приятел значи "приет Ел". Когато приемем на гости Божественото, заедно с човешкото, което носи едно същество, ние ставаме приятели. "Неприятел" значи "неприет Бог", "неприето Божествено". И тъй като Бог е Любов, приятел значи "приета Любов", а неприятел - "неприета Любов".

 

Причините за неприемането на Любовта са много древни и вината не е у вас. Това е драма и трагедия, преигравана и до днес от божествата илухими - по-точно, от пропадналите сред тях.

Най-чистите, най-девствените илухими, непреминали през Всемирното грехопадение, имат ръце, които са също и крила. И те са с уши, за разлика от падналите илухими, които се превърнаха физически в змии - напълно глухи за Универсалната Вселена, за Учителя и приятелството.

И това излезе при името “Ярило” в google.

“Приет Ел”, прието приятелство, приета любов

пред лицето на Слънцето!

 Въпреки че змиите са отделен клас, те съществуват и действат, в плюс и минус, и във всяко отделно гръбначно същество. Малкият мозък е главата им, а гръбначният стълб и симпатичната нервна система - тялото им. Учените са били боговдъхновени, абсолютно прави, когато са назовали тази система “симпатична”: тя е средище на симпатиите и антипатиите, първа столица на любовта към сродната душа и сродните души. В девствен вид, тя не е глуха за отклик към несимпатични или неотклик към симпатични, ако главният мозък поиска това. Любовта като стремеж, Любовта като чувство и Любовта като сила живеят в предишната столица на духа – слънчевия възел. Обаче Любовта като принцип, като милост и като абсурд се проявява само във висшите центрове на главния мозък - онова, което се нарича “последно Божие творение”. Искрата Божия се намира в сърцето на човека, но тя се подпалва от съвестта, намираща се в центъра на мозъка.

На думата “Ярило” излезе и това... Прилича на 3D, но нямаме друго изображение на огнените игри на хората, символизиращи подпалването на любовта и монадата, преди още да са били облечени в дрехи и забрани от сатанинските религии.

 Все още има много монади, които са в потенциално състояние - незапалени, сухи, и даже мокри. Ясновидецът не може да открие това, понеже ясновидството е дар от ясновселената. Провидецът обаче се надига на пръсти и излиза с една глава над ясновселената, понеже чувства с всичките фибри на съвестта си, че принципите и милостта без абсурда са само още гориво, натрупано по складовете – незапалена, непламнала още с целия си ярък блясък и разкош Божествена Любов. Ето защо, ние наричаме Вселената на мира и симпатиите "ясновселена", а Вселената на радостта и творчеството - "ярковселена". "Тотвселена” е неин синоним, но "ярковселена" изразява цялата ú ядрена същност. “Гневът Божий”, “яростта на Отца” не е нищо друго, освен "огън поя-ждащ" - направилно възприето последствие от неприетата, непосрещнатата Любов.

Тъй като Любовта търси вместилища, за да ги оплоди и произведé Битие, абсурдът ú покрùва и прониква всички отвори, сърца, същества и същности, всички празнини, вакууми и абсолютни пространства с отпушени входове и изходи. Отворените монади приемат космическия огън, отдават му се - и зачеват. В тях се появява съвест, милост и абсурд – плодовете на Духа. А в онези същества, същности и пространства, които се затварят поради страх от промени и неизвестности, Космическият Огън не иска и не може да проникне, както светлината не прониква в плътното тяло и то хвърля сянка. Разликата между светлината и "яростта" е в това, че токът изпепелява системите, които не могат да го превърнат в работа. Вие сте, повечето, същества с монади, но плътоците, от 8000 години насам (200 милиона земни), ви поставят изолатори и гръмоотводи, защото си мислят, че ще бъдете изпепелени като тях. Най-коварните обаче знаят, че силата, която отклоняват по този начин, не може да унищожи самата монада, но изпича, изпържва или овъглява обвивката ú. Печенето, пърженето, задушаването, овъгляването на месото и останалите природни продукти се практикува нашироко и в ада, тъй като човешкото астрално и ментално месо са най-желания деликатес по адските трапези.

Сега няма да си приказваме за ада, тъй като днес е велик, неповторим ден. (Днес наистина е най-яркият зимен ден от всички досега през тази година, и след него последваха все такива дни - б.х.) Това, че се събрахте тук по вътрешен избор и свободен импулс в сърцето, оправдава думите на Иисуса Христа, че приятелството е онова, което е по-скъпо и от живота. Животът произтича от живовселената - от хипервселената, вселената на Христа или Елма, Господарят на Проявеното Битие. Ала над живота сияят и "ярят" (пламтят ярко) още две същности, принадлежащи на Учителя и на Отца: това са приятелството и създателството. Понеже сте помазаници на Отца, вие сте все още под закрилата на своя племенен Бог - великия Бог Ярúла. Под "племенен" не се подразбира само земно понятие - племето на Отца е тотвселенско племе, живеещо в протоните на цялата ядрена вселена! То живее най-вече в сърцата на съществата с искра Божия и се проявява като непрестанна и горяща жажда за сътворяване.

Ярило

Който се опита да я ограничи по някакъв начин, съветва сърцето си да умре, а това е напълно невъзможно: сърцето не е от смъртна материя и то се пръсва, ако не може да дарява любов.

В сърцето се крие искрата Божия, а в костите – нейните кристални зародиши. Ето защо, в съдния ден костите на праведните ще покълнат и над земята ще се покажат растения-хора. Скоро ще видите с очите си невероятно зрелище по цялата Земя - ниви от хора, подаващи се най-много от гробищата… Ще отидете да разпознаете близки и познати, роднини и бивши сродни души, с които сте били свързани през вековете. Всички те обаче ще се люлеят над симпатичния си корен и няма да могат да се откъснат и да проходят, да полетят. Ще проходят само онези, незнайните, които не са заровени в роднински гробища. А ще полетят онези, които са добили "тяло на приятелството" - приелите любовта и приетите от любовта без резерви - без никакво съпротивление срещу сътворението. Това са учениците на Учителя, развили своето универсално тяло - тялото на обменената любов с всички.

“А ето го и Ярило!” – момичето го посреща.

 Значи, Христос е Човекът на Проявената Божия Любов - и затова от тази Любов се ражда животът; обаче Учителят е Човекът на Обменената Божия Любов с всяко същество с монада, при което Бог ни праща. Следователно, не ни ли праща Бог и не е ли съществото с монада, ние не сме ученици на Учителя и оставаме под протекцията на Христовия Дух, Който ни съветва да търпим, да се жертваме, да страдаме. Засега Христос е още на кръста, гвоздеите са от нагорещено до червено желязо и се усеща миризмата на свещената Му плът. Рим все още забива и държи забити милиони подобни гвоздеи в срединáта на душата ви, представена от вашите длани. Това са повелите на сатанинската вярност и сатанинската ревност, закодирани в писанията на сатанистите, представяни за свещени писания. Иисус търпи тия адски клинци и до днес, за да пречиства със скръбта и терзанията Си атмосферата на опожарените светове, облъхнати от неприетата Божия Любов.

Приемащите и обменящите любовта със всяка срещната на пътя душа, която пламти с огън небесен, извършват най-святото богослужение и кадят благоуханния тамян на приятелството! Думата "тамян" и божествена дума, съвършен израз на алохимната и елохимната любов, и се проявява като благоухание, издавано от всеки, който приема и обменя Любовта като Приятелство. Тази дума е напълно Божествена, ето защо не трябва да се чете в обратен порядък. Обратно я четат само сатаните и неприятелите на Отца и Учителя, когато ги попитат имат ли в сърцето си любов към всички. Отговорът може да провали дори всяко дете на Бога, ако се осмели да произнесе тази дума обратно. (Става дума за “тамян” – “нямат”. Тоест, смъртните нямат любов към всички – б.п.)

И тази снимка от интернет е със заглавие “Ярило”.

При Божествените думи, импулси и действия, няма обратни процеси. Който се обърне назад да види дали го следват, дали му се възхищават, дали одобряват приятелството му с Бога и с всички, които Бог обича и люби, той се превръща в стълб от сол. Това не е солта на живота, а обезсолялата сол, която не става повече за нищо, освен за паметник на сатанинското непослушание. Самата [дума] "сол" в адското петолиние и адския език означава сам да решаваш кого ще обичаш и кого няма да обичаш. (Това поначало е свещено право на всяко същество с искра Божия, но когато тя е замъждяла, обикновено изборът е погрешен - б.х.) Като реши някой сам да си позволява това или онова, сам да ползва благата на Природата и на съществата в по-голям и сладък размер, отколкото е определено за него, той се превръща в позорен стълб на самолюбието и самодейността. Затова, единствената му съдба накрая е пълната и горчива самота.

Ярило

Самотата е Божествена, но самотията - не. Самотията произтича от адското прочитане на тази дума в живота на окаяните. Когато обичат, те казват: "Аз мога да обичам само тия - ония не мога да обичам...". Самота, в Божествен смисъл, означава, че приятелят на Отца и Учителя, приятелят на Любовта като създателство и обмяна, обича в даден миг само онази душа, при която Бог го праща (самота = само тя!). В следващия миг приятелят ще отиде на гости при друго същество с монада, при което Създателят го праща да създава; или Учителят - да се обмени с него. Значи, създаването на нови същества и творения е порив на "ярковселената", позната в съвършен вид като "яровселена", а приятелството означава обмяна, при която може и да не се роди съще-ство или творение. (Това е също свещено, понеже се отказваш от раждането на продукт на любовта, за да се съсредоточиш изцяло в щастието, което отдаваш на другия. Майчинството с раждане на дете е свещено, но то изисква цялото или доминантното внимание на майката именно към рожбата. Докато майчинството като приятелство запазва целия дебит на любовта само в обмяната – само към човека, с когото се обменяш. Ставаш негова майка, а не на трето същество. И двете положения са Божествени, и двете са свещени. Днес обаче са особено необходими съратнички на Барикадата. Такива жрици на любовта са слънце и въздух за Отците, Гениите и Борците за Свобода - особено в адските светове, където детето и майката са заложници. Има много редки случаи, когато двата вида майчинство се съчетават – майката е еднакво силна и вкъщи, и на барикадата. Не лишава от любов нито децата си, нито любимия, нито тези, при които Бог я праща. Тук обаче говорим вече за елохимна любов - б.х.)

От обора на Христа излизат агнета, но от ярилото на Отца се сътворяват ярета. Ето защо, принасящите в жертва яре, коза или козел, през всички векове искат да кажат: "Аз препъвам спонтанността на Отца в сърцето си и изяждам пастърмата на плътта, която съм усвоил само за себе си!". Противниците на яровселената се хранят с ярешко, с козе сирене, мляко и месо, и обичат козяци в сърцето и къщата си. Но това са тайни на висшата черна и бяла магия.

Учителят се представя от друго невинно животно, докато е още невръстно. Кое е то – остава за домашно… То е дошло директно от Сириус на Земята и по всички други звезди и планети е представител на неудържимото приятелство и Любов към всички. Който дресира това свещено същество, което е главното същество и тотем в Универсалната Вселена, и го прави привързано само към един двор и подозрително отблъсква всички останали, такъв престъпник се ползва с най-страшната "привилегия" на грешниците в ада - няма собствено островче поизстинала земя. Той плува и се пържи във вечния огън. Който държи на синджир някого или собственото си нещастно сърце и не позволява - то или сърцето на "ближния" - да близне с игрива и прелестна любов всеки срещнат по пътя, той също няма заработен къс спасителна земя под себе си в огненото море, понеже тази земя се нарича "съвест".

И така, чухте поредната и единствена за тази година лекция през сърцето на Хис или Термона, т.е. Сириус, предназначена за приятелите. Неприятелите - неприемащите и необменящите Любовта както Учителят ги моли - са свободни да продължат със своите трудни експерименти да излязат от ада през океана на Божията ярост.

Рьорих, 1908г.: Долината Ярùло

Яр, Ярáн, Ярúло!

В Божествения яр на спонтанността и тихия вир на послушанието се къпят душите на блажените. Ярусите на духá им порят просторите на Отца и Учителя!

 12,46ч

На руски "ярус" не значи платно на кораб, а значи етаж, ред, слой, ниво в зрителна зала, даже и землянка, мазе и погреб, подземен коридор; а платно е "парус". Затова образът, използван тук от Елма, е труден за тълкуване: как може един етаж или ниво да пори просторите на духа като кораб? Възможно е, при по-дълбоко философско и символогично осмисляне, да си представим "ярус" като клас, йерархия, братство, съюз, комуна, тандем и пр. – все обособени равнища от общности. Всяко от тях наистина може да бъде платното на кораб, летящ през океана на живота. Според някои учени, "ярус" означава "дъга" и "свод" – а и те са извити като платното и имат логична симвология (дъгата е израз на завета на Бога с човека и закрилата му от Него – с това може да се плува бързо и надеждно...) Инак е изключено такъв Източник да се е подвел поради близкото звучене на думите – Той знае всички езици, понеже е техният Създател. Значи, трябва да търсим дълбокото значение на това, което иска да ни каже – или да преосмислим или намерим истинската етимология на "ярус". Че тя е проблемна и въпрос на спорове сред учените, личи от данните, с които разполагаме от уикипедията в интернет (и това е само информация по Фасмер):

Ярùло

Ярус: Этимология

Происходит от др.-сканд. jarðhús «жилище в земле, подвал, погреб, подземный ход» (сторонники этой версии — Миккола, Томсен, Бернекер, Пед-ерсен, Ванстрат). Последнее диал. знач., по мнению Микколы, происходит из саам., против чего выступает Калима, но Миккола не указывает источника. Все остальные этимологии сомнительны, напр. из лат. аrсus «дуга, свод», вопреки Миклошичу. Калима предполагает исконнослав. происхождение — с приставкой -jа от *rǫdsъ, которое он относит к словам орудие, ряд. Использованы данные словаря М. Фасмера; см. Список литературы.

.

Ето още значения от друг сайт – за размисъл:

Ярус — ряд, строй, порядок в длину, по уровню; пласт, слой; каждый из рядов, лежащих один на или над другим[1]. (това води пак към йерархията – б.х.)

 * Ярус в архитектуре — элемент горизонтального членения, повторяющаяся часть сооружения; ярусы располагаются друг над другом.

 * Ярус в театре — идущий вдоль задней и боковых стен зрительного зала балкон с местами для зрителей.

 * Ярус в геологии — подразделение общей стратиграфической шкалы, объединяющее отложения, образовавшиеся в течение одного геологического века и отвечающие определенному этапу геологического развития.

 * Ярус в геоботанике — элемент вертикальной структуры фитоценоза.

            Тук е дадено и значението на думата в риболова, но можем да минем и без това...

Ето какво се падна от беседите след завършване на осиянието::

"Всеки първичен импулс, който действа в човешката душа, има определена посока и движение. Щом е така, никога не поставяй препятствие на тази посока и на това движение." (Том "Божествените условия", стр. 98, беседа "Творческа линия" от 5.Х.28 г.) (В осиянието се говори за Творец, Творчество, Създателство...)

"Вслушвайте се в своята интуиция, в говора на душата си - тя сама ще ви открие Истината. Ако се излъжете, ще знаете, че умът ви е проговорил. Душата никога не се лъже! Когато тя говори, слушайте я и изпълнявайте това, което ви казва." (пак там, стр. 181, беседа "Учене и прилагане" от 14.ХІІ.1928 г.)

"Всяко реализирано желание се придружава с радост, а нереализираното - със скръб." (пак там, стр.132, беседа "Най-високото място"от 2.ХІ.28 г.)

                                                                

Кой казва, че патентът е само български? ...

Тези руснаци правят това с името "Ярило" на уста!

(ако са руснаци, а не пак българи...)

Ето още малко сведения от интернет: за Бог Ярило и за Яровит. Засега – също на руски език:

ЯРИЛО

Вопрос о том, кем же является Ярило — божеством или всего лишь ритуальным персонажем — остаётся открытым. Часть исследователей считает, что нет никаких данных, что Ярило был русским или славянским божеством[1]. Н. Гальковский пишет: «Древние памятники совершенно не упоминают о Яриле. Одно из первых упоминаний о Яриле содержится в увещениях Тихона Задонского жителей гор. Воронежа» (относится к 1763 году)[2]. Другие исследователи не разделяют этого скептицизма, и склоняются к тому, что Ярило был всё-таки божеством[3].

Неоднократные попытки объяснить происхождение имени Ярило производились ещё в XIX веке. Производя его от санскритского корня аr, греч. ερ — «действие возвышения, движения вверх», одни ученые находили соответствие между славянским Ярило и санскр. árvān — «быстрый, стремительный, бегущий» (эпитеты солнца), сближая с греч. 'Έρως[4]; другие предпочитали санскр.ŗnōmi — «воздымаюсь», греч. αϊρω «поднимаю»[5]; третьи находили те же звуки в славянских словах «ярый», «яриться», «ярына», «ярица», «ярец», чеш. jar, словацк. jarice, польск. jarzyna и т. д., и видели в корне яр значение «стремительности, быстроты, силы, света, весеннего или восходящего солнца». Отсюда божество Ярило имело следующую характеристику: «распространяющий весенний или утренний солнечный свет, возбуждающий растительную силу в травах и деревьях и плотскую любовь в людях и животных, юношескую свежесть, силу и храбрость в человеке»[6]. Сохраняя за предложенными толкованиями относительное правдоподобие, можно установить только общность имени Ярило с словом «ярый» — «белый»[7].

"На гости у Ярило". Снимка: Алексей Яшкин от Башкирия

По мнению М. Фасмера, имя «Ярило» происходит от рус.-цслав. слова яра — «весна», родственного словам ярь «яровой хлеб», ярые пчёлы «первый рой в улье летом», яровой хлеб, яровик «животное или растение этого года», ярица, ярина «яровое». Слово восходит к праславянскому корню *jarъ, родственному авест. уārə «год», готск. jēr «год» и т. д.[8]

По мнению Вяч. Вс. Иванова и В. Н. Топорова, имя «Ярило» производится от корня «яр-» (*jar), с которым соотносятся представления о яри как высшем проявлении производительных сил, обеспечивающем максимум плодородия, прибытка, урожая[3].

Это - красивый человек на белом коне и (если его изображала девушка) в белой мантии. Если Ярилу изображал парень, зачастую он был голым (ср. Древний вариант московского герба — голый вершник на белом коне). Голову Ярилы покрывает венок из весенних цветов, в его руках — колосья. Сам он молодой, светлоглазый, и со светлыми кудрявыми волосами. Где Ярило пройдёт —будет хороший урожай, на кого посмотрит — у того в сердце разгорается любовь. Ярило отождествляли с Солнцем. Во многих песнях и присказках люди обращаются к этому божеству с просьбой о тёплом лете и хорошем урожае.

“Ярило” - снимка на Матвей Поляков откъм връх Елбрус

Весьма характерно, что и Ярило в белорусских праздниках участвует в виде Яры-Ярилихи.

У белорусов, в конце апреля вечером собирались девушки, выбирали из своей среды одну, наряжали её в белое, на голову клали венок, в правую руку давали череп (толкование мифологов: «побежденная зима или ночь»), в левую — ржаные колосья («плодородие земли»), сажали её на белого коня («юный всадник» — бог солнечного света), а сами становились вокруг и пели песни в честь Ярило. У украинцев тот же праздник совершался в воскресенье после всехсвятского заговенья и состоял в погребении соломенного изображения мужчины и причитаниях по поводу смерти «доброго божества».

Образ Ярило сходен с образами Костромы, Кострубоньки, чучела Масленицы.

Близкими к образу Ярилы являются такие воинственные солярные славянские божества, как Яровит, Радегаст, Святовит, Руевит[9].

С распространением христианства, образ Ярилы постепенно сменился образом Георгия Победоносца[3].

Ярови́т (Геровит) — бог войны у балтийских славян.

Его атрибутами были золотой щит и шлем. Атрибут Яровита — щит с золотыми бляхами на стене святилища в Вольгасте — нельзя было сдвигать с места в мирное время; в дни войны щит несли перед войском. Культовый центр Яровита во время праздника в его честь был окружен знамёнами.

Ещё Яровит был связан с культом весеннего плодородия. Яровиту был посвящён также весенний праздник плодородия; в одном из источников приводится речь жреца Яровита, согласно которой Яровит властвует над зеленью и плодами земли: «Я бог твой, я тот, который одевает поля муравою и леса листьями; в моей власти плоды нив и деревьев, приплод стад и всё, что служит на пользу человека. Всё это дарую я чтущим меня и отнимаю у тех, которые отвращают от меня.» Крестьяне считали, что этот бог охраняет посевы, цвет на деревьях. Если Яровит будет добрым, примет жертву, услышит обращение людей — осенью урожай будет хорошим. Эти функции и имя Яровита позволяет сближать его с восточнославянским Ярилой.

Ярило

Упоминается как Яровит (по Эббону) или Геровит, а в Сербии и Хорватии как Леро. В латинских средневековых сочинениях отождествлялся с римским Марсом. Как и другие слова с корнем яр (jar), имя бога связывают с представлениями о весеннем плодородии (ср. Русское «яровой», «ярый», «весенний, посеянный весной», украинское ярь, «весна»), хлебе (яровой хлеб, ярина — ячмень, овёс; ярь, ярица и др. обозначения хлебов), животных (бычокяровик, ярка и т. п.); сравнимо также с русским «ярый» в значении «сердитый, горячий, огненный», украинское ярнш, ярий, «весенний, молодой, полный сил, страстный», и те же значения слов с корнем яр у южных и западных славян.

Он же, возможно, есть Ругевит или Руевит у руговруян («Саксон Грамматик», «Деяния Данов», «Книтлингасага») — семиликий бог войны, кумир стоял в городе Карензе (Корница) на Рюгене. Кумир Руевита был истреблён христианским епископом Абсалоном в 1168 году после того, как был уничтожен храм Святовита в Арконе.

Ярило

Бог Ярило и яровселената си имат входове и трамплини по целия свят. Най-универсалният е навсякъде, когато посрещаме изгрева на слънцето с хора, които живеят според неговите импулси и принципи. Не случайно подготовката за това върховно Посвещение се извършва вечерта и през нощта на празника на Купала (Къпало) – бога на празненствата, любовта, страстта и веселието, бог-покровител на лятното слънцестоене, наречено с неговото име. Къпало е възмъжалият, съзрелият Ярило. Ярило идва в човешкия свят Яв всяка пролет, за да донесе нов живот, плодородие и добра реколта. След края на пролетта, в първия ден от лятото - 23 юни, - Ярило се превръща в Къпало. Животът му на Земята достига апогея си и се обръща към своя край. Той свършва работата си тук и се отправя към Земята на мъртвите Нав, за да се върне отново следващата пролет. Затова и празникът Къпало, отбелязващ лятното слънцестоене, е всъщност прощаване с остарелия Ярило, подготовка за неговото ритуално погребване. По време на празненствата, за последно се изразява радостта на хората от гостуването на Ярило, щастието което той им носи. Произнасят се заклинания и молби богът на плодородието да дойде и следващата година. Веднага след празника Къпало започва жалеенето по бога Къпало. Годината е преполовена, предстоят последните плодоносни месеци, след което идва зимата - времето на богинята на смъртта Морена, време на мрак, студ, нищета, болести и смърт. В античната митология това е Мойра; със същото име Елма кръщава и планетата Сатурн. Той обаче обяснява, че Сатурн не наказва: просото създава условия да падат в смъртта и ада всички, които се съпротивляват на любовта.

 

Леонид Шилов

"След къпане в реката по време на празника Къпàло"

            В българо-слявянската митология има всичко, което е типично за философията и учението на Бялото Братство през вековете. БЕЛОБОГ, БЯЛБОГ, БЕЛУН е едно от архаичните божества. Това е богът на светлината, носителят на доброто, на щастието и късмета, на плодородието и изобилието.

Белобог е абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции. Вероятно в началото той е божество от особена важност, свързвано с древната славянска космогония. Той е един от световните демиурзи и изначален противник на бога на злото – Чернобог. Просто Черният Бог и Черната ложа се занимават изскъсо със съществата, които не желаят да проявяват любов. Затова някои учени не ги противопоставят, не приемат дуализма и считат, че те се уравновесяват и допълват в световната драма. В късния славянски култ, Белобог е един от спътниците на слънчевия бог Даждбог. Белобог е персонификация на слънчевата светлина, топлината и живота като цяло. Селяните вярват, че Белобог (Бял Бог, Белун) тайно следи за житата им, и ако го почитат, дори им помагал в земеделската работа, особено при жътва. А Даждбог е друг велик паралел на Слънцето, изразяващ всемирната жажда да даваме и да се отдаваме. Тук не е мястото да се разглежда цялата славянска митология, но е впечатляващо да обърнем внимание и на бог Волос, Велес, Влас – имаме тези имена и като селища. А в практиката на Бялата Ложа влиза и познанието за местата и селищата-трамплини към определени светове. Както Витошкото село Ярлово има вход към яровселената, така и всички селища и географски обекти като Белово, Бяла, Белица, Бели искър и пр. са входове към царството на Бели Бог. Ето Го още веднъж:

Така и селища като Влас, река Велека, Велинград или гр. Велес, са входове към прераждането, отвъдния свят и рая, които са владения на бог Велес. Бог Деть води в хипервселената или Христовото царство, понеже там се влиза само ако станем като децата и не се съпротивляваме да даваме живот на деца с искра Божия. Богиня Додола, съпругата на Перун, ни дарява с дъжд, влага, свежест, красота, здраве, младост и безсмъртие, ако имаме разбирането да слезем в долините на живота додолу (тя владее празника “Додоле”) – т.е., когато развиваме долните, природните си центрове, и се обменяме и там без съпротива. Съвършено очевидно е как най-древните Посветени са вложили абсолютно всичко в народните ни обичаи, митове и легенди не само като идеи, но и като имена и думи! Нека не караме сега читателя да се връща на някои от приложените портрети, ако вече не са ги побили тръпки на кого приличат те! Художниците с искра от Бога стигат до невероятни паралели изключително по вътрешен път. Съвсем случайно ли Богиня Додола (Дудула, Дидиля) я наричат и Пеперуна? Съпротивлява ли се Божественото насекомо с име, най-близко до това, да каца по цветята?

Следващата славянска богиня е тъй “очевадна” като символика с имената и функциите си, че човек наистина трябва да се замисли сериозно накъде отива, ако не може да направи връзката. Това е богинята с подобно име на Додола, а именно “Доля”. Тази дума значи “съдба”, “участ”. Другото име на Доля е “Среча” – “Среща”. Искат да ни кажат докъде ще стигнем, ако не обърнем внимание на срещите си в живота, и докъде – ако се отнасяме към тях с цялото си внимание. ДОЛЯ, СРЕТЯ, СРЕЧА.... Тук влиза и глаголът “срещам” – “да срещна”, “да се срещна”. Откъде произлиза рядката народна дума “несрета” – “нещастна съдба”? Може ли да имаме друга съдба, ако редовно пропускаме срещите си с душите, определени ни от Бога, а се въртим в омагьосан кръг с хора без душа или с доста занемарена душа? Ако не пропускаме истинските срещи, Доля е богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване - Макош.

 Представяна е като златокоса девойка, която, също като Макош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по Земята и може да се яви на всеки – веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това-онова и ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за някого, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източнославянският вариант на южнославянската богиня Сретя.

Учените и досега не могат да се споразумеят за произхода на името “Макош” – изкарват какви ли не хипотези. В духа на евристичната етимология на Учителите, ние можем да предположим, че това име произлиза от руското “мяг-кость” – мекота. Не случайно Макош е богиня на преденето, а къде предене без мекота? Нали къделята (душата) трябва да е мека, за да се преде лесно нишката на съдбата? Нали един Мъдрец казва, че единственото богатство, с което пускат човека в Новата Вселена, е мекотата на неговия дух, мекотата на неговата душа, мекотата на неговия ум и мекотата на неговото сърце? А това, че богиня “Мекост” преде златна къделя, отнася мисията й към паралелния символ на Златното Руно и Колхида - царството на истинския брак, на сродните души.

В славянската митология има и персонаж-антитеза на богиня Среча - отвратителната вещица Несреча (Невстреча, Несреща). Ясно като бял ден! Несреча също е предачка, но е със замътен физически и душевен взор, затова преде много хилави нишки, които често се късат. Естествено, нежеланието да се срещаме със съществата, определени ни от Бога, идва от ниска еволюция, лош вкус и душевна слепота, поради което нишките на съдбата и живота ни постоянно се късат.

Но нека погледнем сега една илюстрация от още един гениален мистик и художник. Тук думите са излишни. Кажете само: колко човешки души, изрисувани в полата на Доля-Среча, копнеят да бъдат приети? Защо точно в полата? Колко неродени монади очакват да се родят, ако тя склони? Монадите приличат на Божествените мъжки същества, с които Бог създава живота в свещеното светилище на тази, която е поискала да се срещне, да приеме! Именно затова Мъдрецът казва, че Майката си остава винаги светица и девствена. Точно затова, именно Среча е тази, която преде здравата нишка на съдбата и на живота ни, а не Несреча.

           

Какво е казано в осиянието повече от 13 години преди да узнаем всичко това? – “Фонът на опита е разкошен: Истината и Любовта се радват в момента на Мъдростта, а Природата се жени за тях - тръгва насреща! “Насреща” или На среща” – това е все едно: задействала се е богинята “Среща”... Изгряло е ярко Слънце!

Хората от Ярлово не знаят какво слънце свети над тях в друго измерение, ала някои се досещат...

            И така, повечето славяни също не познават удивителната си митология и не знаят, че богинята им Жива ги води в живовселената; богините Зора-Зорница и Зора-Вечерница ги вдъхновяват да се влюбват и да пристават; че богиня Лада кара всичко и всички и особено жените да се съгласяват и да не ревнуват, за да бъдат вечно щастливи и хубави; че нейният спътник Ладуно настройва мъжете за създателство на същества с искра Божия и за миролюбие. Те си имат и една ко-смическа Леля (за нас това е Лейла – безгрешната Първа Жена, която не спира Любовта и затова е безсмъртна). Но най-вече си имат една единствена, свята Майчица на име “Земя”; имат и бог Погода, който прави всичко възможно да се спогаждаме; както и бог Поревит, който се грижи за свежестта и силата на поривите ни, за да сме плодовити. Не знаят мнозина и за един от най-прекрасните и мощни наши богове Радигост, който раздава младост и безсмъртие, само когато приемаме гости с душа и ходим по такива гости неуморно. Като че ли само специалистите знаят за най-върховния ни Бог Род, който ражда всичко и всички и ни кара и ние да раждаме, ако сме от Неговия род; но той е и най-дивият от всички и затова го наричат и Див. Казват му и Дий, защото ни дърпа юздите да препускаме лудо към вечната младост и щастие. – Той е Изначалният, Първичният Бог - прародител на божествата, творец на Вселената и неин уредник. Род е върховният вселенски принцип, който установява Божествения закон Правда. Той е покровител на родовите връзки, на родството и съюза вътре в рода на децата му с искра от Него. В дълбока древност, в самото Космично Начало, съществува само Бог Род, и освен Него няма нищо друго. По-късно Той създава Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв и урежда всичко в тях, като залага върховния принцип на баланс между елементите и установява висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия. В първия свят, прав е само този, който балансира противоположностите и свързва сродните души; във втория – който се навежда пред Любовта, иначе пада в ада; в третия – който я проявява. В славянското езичество, Див (Род) е едно от най-старите божества. Доскоро се мислеше, че То е унаследено от древната индоевропейска религия, а всъщност тя го е онаследила от нас.... Богът-прародител и съзидател Дивос (Дйевос) наистина е почитан от праиндоевропейците и Неговия образ откриваме у всички индоевропейски народи: у славяните - Див, у протогърците - Дйевс (по-късно Зевс), у италийците - Дяус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците - Дева, у балтите – Дива; и т.н. Имаме си и Рожденици или Роженици - дъщери на бог Род и богиня Жива, богини на съзиданието и рождението. През пролетта Рождениците съпровождат майка си Жива и й помагат в събуждането на природата за нов живот, разнасят зеленина и цвят по света, бдят над раждането на хора и животни (да си припомним уникалния филм “Жар Птица” на студия Дисни по музиката на Стравински). Древните славяни вярват, че при раждане, рождениците се явяват невидими над огнището, помагат със заклинания на родилката и закрилят новороденото. Всичко това – ако момата или невестата с душа е заченала от човек с душа. Наш е и богът на опиянението от любовта и доброто Руевит, който ни подтиква да се леем като руйно Божествено вино за всички и който се грижи и за календара. Имаме си и бог Сварог, който ни вдъхва страстно желание да свàрим да влезем в Новата Вселена и да населим Новата Земя, докато не е станало късно. Той е Върховен небесен бог, господар и родител на боговете, господар на Божествения свят Прав, творец и приносител на огъня. Сварог е едно от първите божества, създадени от великия творец Род. Съпруга на бог Сварог е богинята на Земята и живота Мати-Земля, а от тяхната съпружеска връзка се раждат по-младите богове като Даждбог, Перун, Лада и т.н. Първоначално Сварог е върховен господар, но с времето синът му, гръмовержецът Перун, поема функциите му и започва да властва над Земята и хората. Оттогава Сварог следи за спазването на вселенския закон - Правда на небесата сред боговете - и се интересува само от небесните дела. Не иска да останем сурови: гори ни отвътре и отвън търпеливо, за да се сварим, да уврим най-после за Доброто и Любовта, в което му помага и синът му Сварожич. Ако не сме всеотдайни и пламенни, Сварожич е готов да отвори и война. Имаме си и бог Световит, Святовид - четворно мъжко божество, световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Вероятно, името му означава "свят, свещен, обладан от святост" и не е свързано със светлината, а със света. Той управлява четирите космични стихии или четирите вида взаимодействие във вселената: ядрени, гравитационни, електромагнитни и слаби. Световит е висш бог - у западните славяни е почитан наравно или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Даждбог не побеждава света и смъртта с насилие, а чрез самораздаване: той именно ликвидира търговските вселени и им прави дъмпинг чрез тотално подаряване на всичко. Със сигурност, Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото именно по този начин. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата - меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани - все храктеристики, специфични за върховните богове. Те всъщност не наказват, а ни оставят да се самонаказваме, когато не се самоотдаваме докрай където трябва и комуто трябва. Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили. Имаме и Снигна, Крачун - зимно божество, повелител на снеговете и студовете. Името “Крачун” вероятно идва от “кратък”, защото през зимата (когато Крачун властва над Земята) денят е кратък. У някои славяни “Крачун” се нарича зимното слънцестоене - именно най-краткият ден в годината. Едното му име е “Стигна” – той ни учи да крачим бодро и през най-лютите зими на безлюбието, докато стигнем до идеята и необходимостта да се раздаваме без замисляне на всички и изцяло. Ако забавим ход или заспим в мисълта за себе си, длъжен е да ни накаже с бяла смърт (оттам и втория вариант на името му – от “сняг”). Естествено, стремежът към триединство също си има у славяните свой Бог – той именно праща и регулира тройновселенските токове и Трите Вселени; той ни събужда да очакваме Третия, за да се превърне галактиката ни във вселена: Трòян, Триглав, Тжиглов. Думата "трòян" означава "троен", т.е. с три части (три глави), както потвърждава и другото му име – Триглав. Това е троичният бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави, Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и "нави", вижда и знае всичко, което те правят, и е техен съдник. Когато бъдат нарушени Редът и Правдата, Троян не се колебае да въздаде наказание всекиму, който иска да живее и управлява сам или да се свре с някого да живеят по двама без разрешение от Бога. Идолът му има три глави, а очите и устите му са завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикриват погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича... Според други, това е символ, подобен на едната от трите маймунки на изток: дава ни пример как трябва да мълчим и да не говорим лошо. Имаме си и бог Хърс, Хорс, бог на зимното слънце - старото слънце, което се сма-лява (денят се скъсява) и на 22 декември “умира”, “победено” от мрака, от злите сили на Чернобог. Но на 23 декември Хърс възкръсва, прераждайки се в новото слънце Коледа. Във връзка с това, Хърс се почита и като бог на оздравяването, лечителството, оцеляването, победата над болестта, господар на билките, майстор-баяч, а оттам и бог-мъдрец. В тази си роля, Хърс се асоциира с древногръцкия Ескулап, римския Асклепий, египетския Апис, скандинавския Балдер. Малцина знаят, че той е и египтянинът Хорус, любимият ученик на Бог Хермес, и че наскоро беше в България. Той е не само психохирург, но и учи хората да пееят и живеят хорово и да играят хорà и ръченици с голям хъс. Това не са само асоциации, не е игра на думи: трябва да се възстанови мисълта на древните Учители и Посветени, които са създавали митологията – и да се хвърли мост към днешната мъдрост. Разбира се, че си имаме и Черен бог – вече казахме с кого, как и защо се занимава той. Имаме си даже и бог на звездобройците, математиците и астролозите – наместник на ясновселената:

 Дотук направихме екскурзия само в пантеона на славянските богове, а имаме и два забравени, и прабългарски, йопски, тракийски, мизийски, рупски, македонски и пр. Затова е казал някога богомилският жрец, че Бог не ни е дал звезда, а ни е дал целия Млечен път – да има къде да се поместим и къде да живеем и обичаме с размаха, на който сме способни.

            Като говорим за портрети на богове и за уникалната интуиция на славянските художници, защо не се върнем на Перун и не си зададем и тук въпроса на кого прилича той, когато пронизва с поглед пространствата?:

            Познимахме се с боговете и богините, но щяхме да забравим за един от най-силните апостоли на славянобългарската литература, който оре надълбоко в произхода и мисията ни, не изпуска нито една нишка: