Книга 31
31.XII.134(1998)
31.XII.134(1998)
Рила, 7-те езера
БОЖЕСТВЕНО БЕЗУМИЕ И РАЗУМ
ЖЛО / ПНД
13,12 ч.
Празаристото тяло, за разлика от заристото, е организирано още в предишната вдишка на Брама. Нашият приятел Роилòн е пентада от предишната проява на Брама. Пентадата е петорна монада, с каквато се отличава Космическият Човек. Такава петорна монада се отличава с основния импулс и начин на живот на Космическия Човек: мисъл и действие за обществото.
Всички братства от пентаден тип са организирани от Посветени с пентада. Като говорим за диада, триада, пентада и пр., Ние нямаме предвид отделни монади в едно и също същество, но трансформирани състояния и действия на основната, единствената монада - еднùната.
Окото на на торнадо Изабел – спътникова снимка от 13.09.2003г.
Учените са потресени – в окото на урагана се образувал пентаграм в окръжност! Специални комисии са анализирали снимките и видеозаписите и са категорични, че това не е монтаж. Други не се съмняват, че са истински, но подозират, че фигурата е моделирана от специалистите, които отдавна управляват метеорологичните процеси. Как е точно – Бог знае.
Татванните същности от нивото на Абсолютния Дух имат "шлом" - неподпалена още монада, която не е събрана в точка, както изявената монада в тотвселената. Шлом се разлива навсякъде и никъде и не се отличава нито с уникалност, нито с характеристика на вълната, нито с понятие, обем, цвят, мирис или форма. Шлом е вечен разлив на Божествен Мрак и там няма отлика на същност от същност, понеже всички същности са в Абсолютния Дух - в единение. Наистина, ние сме ви говорили досега и за отделни татванни същности - от вида на ноаите, например. Всяка ноайа или всеки шлом, независимо в какво тяло, клас или йерархия пребивават, са напълно еднакви и отразяват изцяло покоя на Абсолютния.
Всички светлописи и тук са от времето и мястото, където са получени осиянията в послединя ден на 1998 г.
Монадните същества, както вече отдавна знаете, се отличават с импулс за творчество, уникалност, създателство и абсурдност, но не и с потребност от пълна неизвестност и самота. Неизвестността, анонимността, невидимостта, тишината и съвършената скритост и покой са шломни състояния. Покоят и мирът имат общ произход, но не са едно и също нещо. Покоят се превръща в мир, когато шлом се поляризира като същество в ясновселената, а в радост - като същество в тотвселената. Даже и тотвселенските същества са поляризирани, но не съзнават това.
Диадите са ясновселенски, и при тях нуждата от мир се преживява като трепет за другия и необходимост от грижи, успокояване, умиротворяване, приласкаване и обласкаване. Трепетните същества са създадени да обожават и благоговеят и затова се
проявяват като Майки Божии, Любими Божии, Милосърдни Сестри Божии или предани приятелки, способни на всичко за онзи, който пламти и се самораздава.
Кагато говорим за триади, Ние имаме предвид много духове от супервселената - т.е. от духовния свят, в който монадата се превърта два пъти, докато образува пламък и се завърне в недрата на огнивото си. Това превъртане образува равностранен или разностранен триъгълник, а понякога и триъгълна пирамида или пирамида в по-горно измерение. Природата работи с природни триади, а духовете - с духовни. При всички триади се наблюдава безкомпромисност и стремеж към съвършенство.
Четворните монади изпитват три превъртания през 90 градуса и се отличават с пламтене. Те могат да станат и кубични, и тогава превръщат пламтенето в размножаване. Изпълнявайки първата Божия молба или "заповед", те реализират могъщата потребност на Отца не само да твори и създава, но и да се размножава на безчислени, различни монади, в които да се проектира напълно. Пламтенето е най-силната молитва и дейност на квартадите - същества от алохимен тип, преживяващи Битието като шемет и наслада. Те поддържат и пламтенето на мъжките същества в ядрото на атома (протоните – б.п.), и на онова, което вие наричате "звезди" на небето, а също и на природния, биологическия огън. Ако няма постоянно самоотдаване без опасения, топлината в Битието щеше да е невъзможна и нямаше да има никакъв живот.
Следващата степен, на която се намира Роилон - една от проекциите на Космическия Човек на Земята - излиза от пламтенето, за да роди съпричастие. Пламтящите не са съпричастни, защото не мислят; а като не мислят, те не могат да мислят и за другите. Пламтящият, т.е. съществото с квартада или кубична монада, поддържа Битието в съвършено равновесие именно поради абсолютния си Божествен егоизъм.
Значи, съществува адски егоизъм, природен егоизъм, човешки, ангелски и Божествен егоизъм. Не обвинявайте нито една адска същност, нито едно същество от пламтящ тип за техния пълен егоизъм, тъй като с това те поддържат топлината, горенето и пламтенето в Битието. Квартадите и кубоните пламтят най-силно и живеят в постоянен или периодически взрив, понеже са безостатъчно верни на същината си. Те не могат да не пламтят, когато им се пламти, и да не се взривяват, когато им се взривява. Ако можеха това, те щяха да бъдат всичко друго, освен същества на горещината и топлината, и нямаше да има нито атомни ядра, нито звезди, нито безчислени космични цивилизации. В природата техни представители са животните, ръководени от огнената йерархия на херувимите, а в човека - мъжката част на астралното тяло, при която няма протакане, колебание, страх и подсигуряване.
Всички учения на Космическия Огън са още учения на стихиалии - не ратуват за петорна монада. Затова и Учителите им са още езичници, не приемат Христа като Бог, имат най-много тетрална монада и са склонни да воюват или да благославят битките. Те нямат понятие за абсолютното първенство на Майката и Жената, за погубването на собствената душа като условие да я намерим, за слизането надолу в Божествения свят и за кристалното бъдеще на човечеството. И духовното, и природното естество на космическия огън се отличава със стремеж нагоре, несъпротивимост на импулса и влечението, жажда за освобождаване от материята и за духовно съвършенство, за постижения, свобода и екстремални идеи и преживявания. Но на огъня в Битието ние трябва да сме благодарни безкрайно! Именно на него всички сега дължим, че можем да си приказваме, да се обменяме, да летим по далечните светове навънка и да поддържаме вечната си младост и хубост.
Когато Природата постигна състоянието на Адам Кадмон или Космическия Човек, монадните ù превъртания станаха четири и разчупиха квадрата в петоъгълник. Затова за Христос казват: "Ето Човекът", а не "Ето Огънят". Той е съвършен Агни или "Агне" от предишни манвантари: може да воюва и е Господар на дявола и на ада отдавна, но сега Той е нещо повече: Человек и Учител.
Съществата, които се родиха от Петицата, се поляризираха на два вида: хòра и человеци. Хòрата са с монадно превъртане по съседни точки, образуващи къси хорди и петоъгълник. Това са обикнове-ните хора, символизирани от външните фигури на Пентаграмата, дадена от Учителя: хората на силата; хората на труда, печалбата и "уреждането в живота"; хората на познанието, гениите и отшелни-ците, аскетите, религиозните светии. Человеците са с монадно превъртане през една точка, образуващо дълги хорди и пентаграм. Те съответстват на петте посвещения на окултния ученик, символи-зирани от вътрешните фигури на пентаграма: пророк, апостол, мъдрец, мистик и бял маг. Обикновените хора вървят наляво и се стремят към удоволствия и самоутвърждаване, поради което не могат да живеят без подсигуряване, признание и близки. Петоъгълната им същност изисква близки, с които да живеят заедно, тъй като имат малка аура и къса хорда и не могат да се обменят с ближни и далечни. Както знаем, близкият иска близост по физическо разстояние и постоянно или преобладаващо присъствие по човешко време. Това не се отрича от Небето и се счита за нормална необходимост и при най-напредналите хора: без лични чувства и Бог не бе бил цялостен. Но при учениците близостта е въпрос на ритъм.
Учениците на Мъдростта вървят надясно и се стремят да намерят своя Учител, намират Го и започват да учат. Те имат нужда и от сродни души и съученици, с които да се обменят на всички полета, но без да се ограничават един-друг. Това са техните ближни. Ближният е човек, който не иска, а дава любов, мъдрост, истина и пълна свобода, без да критикува и без да търси своето право. Той е напълно сляп за недостатъците на света и на хората. Това не означава, че не ги вижда по-добре от другите, но има причини да не ги изтъква.
Така, пентаграмните монади се отличават с прескачане на най-близките по пространство, за да отидат при ближните (погледнете как се образува хордата на пентаграма). Когато имат кармични или дихармични близки, те ги посещават или ги приемат от време на време, но не живеят постоянно с тях. В изключително редки случаи на Земята, близкият може да бъде и ближен, но това е тъй трудно, както е трудно за ученика професията да му бъде призвание. Такава свръхлюбов е възможна само между истински сродни души, които навлизат в тайните на Тройния Ритъм.
Освен хора и человеци, има още една категория човешки същества, които стоят най-горе. Те отговарят на вътрешната област на Пентаграма и ние знаем, че това са Учителите. Следователно, има петоъгълници, пентаграми и Пулсиращи Пентади. Що е Пулсираща Пентада? - Това е човешко същество, постигнало ритмичната трансформация на петоъгълника в пентаграм и обратно. На практика, това е Двоен, Троен или Божествен ритъм.
И Учителите се делят на категории - това е символизирано в центъра на Пентаграма. Има Учители, които все още подържат Битието чрез обмяна с близки и ближни - те са изразители на Двойния Ритъм. Учителите на Тройния Ритъм редуват близки, ближни, и всички. Когато живеят и работят за всички, те остават в пълна самота или пък отиват там, където Бог ги изпрати; приемат който Бог им прати. Не че непременно самите те имат нужда от близки и ближни, но изпълняват това с пълно участие и от все сърце, понеже така се крепи равновесието на всемира.
Най-вътрешните Учители - пулсиращите пентади - нямат близки и ближни: те живеят в неравноделен ритъм и се отличават с редуване на самота и общуване с всички. За тях е безразлично дали "всички" е контакт с всички цивилизации едновременно - или само с едно същество в определен момент, като проекция на Цялото на Земята. В този случай, ние вече не говорим за "Учители", но за "Учителя". Съществува само Един Велик Учител в Трите Вселени, Който има неизменно, съвършено лице и тяло във всички епохи и инкарнации.
Учителите ги наричат още "Радиални Пентади". Каква е разликата? - Петоъгълните и пентаграмните монади са още хордиални същества - за тях има само близки (роднини, любими, семейство) и ближни (верска общност, йерархия, окултен клас); но по-далечните и различните не съществуват за тях - не могат да ги огреят с любовта си. Радиалните пентади винаги минават първо през центъра, за да стигнат до някоя точка на окръжността. Те се интересуват на първо място какво ще каже Бог, т.е. Центърът, и какво ще каже Учителят - т.е. периферията. Когато си радиално, а не хордиално същество, ти пулсираш с радиусите си навътре и навънка и гледаш всичките ти радиуси да са еднакви, да няма нито едно пренебрегнато същество – включително и лошите и враговете. Затова, първият ти импулс е да бъдеш Космически Лекар, милосърден брат и сестра, който утешава всеки болен и нещастен и обслужва първо падналите на фронта, а после близките и познатите си. Да не излекуваш враг, това значи да нарушиш Хипократовата клетва. Друг е въпросът, че Мъдреците и Учителите не винаги лекуват всички, за да не развържат злото или да не се намесват в педагогическия план на Кармата. Учителят има право и да ни изпрати нещастие или болест, за да не погубим душата си. Ако се опитваме да Му подражаваме в положителните методи, то колкото повече "далечни" и непознати същества сме утешили и изцелили с мъдростта и ръката си, толкова по-често Главният Лекар ще ни дава отпуск да си ходим и при близките и ближните, ако все още не сме станали едно с Учителя.
Когато теб те викат и се откликваш, ти все още си на повърхността и няма опасност да се удавиш. Когато се откликваш, без да те викат - това значи, че си вече зряща, милосърдна душа, способна да се гмурка надълбоко и да спасява удавници. Удавникът не може да те повика, понеже изпуска вече въздуха си. Ако ти помагаш само на викащи, значи не си ловец на бисери и си едно същество повърхностно, което спасява повърхностни същества и обикновено прави това от тщеславие. Когато си гмурец на Бога, ти умееш да слизаш до дъното, където се гърчат в предсмъртна агония твои братя и сестри, които не умеят да плуват или са подарили поясите си на други. При това, никой не те знае, че точно ти си спасителят.
Истинският спасител има две основни качества: 1.Умее да разпознава кой се дави и кой само се прави, че се дави, за да може да се качи на гърба му; 2.Умее да хване удавника с желязна хватка откъм гърба така, че да не бъде хванат от него и да отидат и двамата на дъното.
В това живоструйно лично осияние за Роилон - пентада от Орион (една галактика в тази област, надживяла три вдишки на Брама, без да угасне) - Аз искам да насоча мисълта ви за отличието на Космичния Човек от Космическия Огън.
Космическият Огън е безумен - и именно затова всички ние сме живи. Космическият Човек е разумен, и именно затова ние сме человеци. Человекът, за разлика от животното и всички други стихийни същности и същества в Битието, умее да изпълнява импулса на стихията си, но и умее да се вслушва във волята Божия и в собствената си свободна воля. Той единствен може да излиза от всички природни и духовни програми и да влиза където си иска, за да учи и да помага на същества, крайно различни от него самия. Това е по силите само на Майката Божия - Родителката на Космическия Човек. Само Тя, като Него, е способна едновременно на хордиална и радиална любов; способна е да прояви грижа и милосърдие и за чужди птиченца.
Съществата и йерархиите до Космическия Човек, т.е. до Человека, като последно творение на Бога и Негово пълно подобие, не са способни да се отказват от себе си и от същината си, от своите основни импулси и желания в името на Цялото или на която и да е част от Цялото. Това, че много от тях са в човешка форма на Земята, още нищо не значи. Само Человекът, за разлика от повечето божества, от ангелите, хората, животните и адските същности, е способен да минава като радиус първо през Центъра, за да усети в сърцето си при кого Бог го праща, кого му изпраща Бог. И човекът понякога е способен на това, като петорно същество, но изпълнявайки волята на Цялото, той обикновено въздиша и се "подвизава" като мъченик, а не като щастлив човек. Изпълнява, но в същото време си мисли за някакви конкретни точки от окръжността или сферата и чака момента да се освободи, за да иде при тях.
В друг урок ще ви говоря за това, що е диаметрална любов, за разлика от радиалната. При радиалната любов ти вибрираш в резонанс с всички безчислени радиуси, понеже всички радиуси са еднакви. При диаметралната любов ти се сливаш с единствената си сродна душа, със своята космическа полярност. Както вече знаете, има илухими, свързани диаметрално. В такива случаи, Бог не ги изпраща при множество отделни същества по отделни радиуси, и любовта им се усилва до безкрайност, функционирайки само между две противоположни точки. Тогава се образува ос - ос на завъртане на сферата около себе си. Това дава нова тема за размисъл за произхода на домовете в астрологията и за това, колко точно те са наречени именно "домове" - светая светих на интимното начало, на душата, и на илухимната обич и любов.
Но това е друга тема за разговор и засега ще приключа само с една домашна работа за Роилон, по стих от Светото Писание: "Откъде произтича мисълта за утрешния ден?"
15,16 ч.
***
Тук се добавя нещо, написано от Самуелла – вдъхновила се е и го е посветила специално на приятеля, за когото е това лично послание от Елма. Но първо да видим едно от писмата ù до него:
"Петко, отдавна бе заплануван този разказ за теб. Но трябваше да дочакам деня, когато Бог да даде знак. Най-сетне се уверих и разбрах, че във всяко нещо има Божи промисъл и че човек правилно върви по Пътя, ако се остави Господ да го води.
В неделя - слънчевия ден от седмицата, 15.05.2010г. – излязох на терасата да погледам зеленина, да подишам свеж майски въздух, също и да се насладя на слънцето. Незнайно откъде, долетяха ято гларуси и закръжаха над главата ми в кръг. Първоначално не се замислих защо над мен и защо в кръг, така че се оставих на прекрасното настроение да ме води по-нататък. Слънчевите лъчи и абсолютно красивата пролетна картина ме доведоха до едно по-особено състояние на възприемчивост, когато сетивата усещат повече, отколкото обикновено. Тогава ми се даде да видя твоята градина по най-невероятния начин – истинско чудо, подобно на приказка! Това ще си го прочетеш в посветения на теб разказ - там съм го описала дословно. Григорий бе така добър да ми помогне да го илюстрира и коригира грешките. А когато реших, че вече е напълно готово, подаде ми се да видя нова картина. На сутринта, едва отворила очи, погледнах през прозореца и се загледах в липата отсреща, растяща по-високо и от покрива на нашия блок. Не усетих как това дърво се изпълни с плод – ярко жълти, големи и сочни круши – такива не съм виждала. Тогава в главата ми протече като мисъл, че когато му дойде времето, дървото дава плод, но след това то самò се освобождава от тях, пускайки ги на земята. Само човек гледа да съхрани плодовете максимално най-много. Първоначално мислех това да го добавя към разказа, но след размисъл реших, че става въпрос за интелектуални плодове, с които човек не иска да се раздели. Стоят във вътрешното му пространство и не дават възможност да дойде ново творчество и нови идеи. То е като храната – хапваш, но трябва и да се изчистиш от нея, за да поемеш нова.
Хората сме част от живата природа, и в нас всички ни има поведенчески модели, които са присъщи за други живи същества. И нищо не е грешно, нищо не е порочно, защото така сме създадени. Господ не би упрекнал пиленцата, които живеят ден за ден, разчитайки на зрънцата, намерени през деня. Също не би се разгневил на пчелите, които се готвят за зимата, приготвяйки мед. Какво да говорим за мравките – абсолютно трудолюбивите животинчета, за които има една народна приказка, че когато изтребили всички възрастни хора в едно царство, настъпил глад. Точно тогава един скрит от сина си старец спасил народа, като посъветвал да потърсят жито и семена, разравяйки жилищата на мравките. Ти си пословично трудолюбив, спестовен, и това, което си направил през годините никак не е малко. Хранил си със събраното от труда ти скъпи приятели. Отделно се прекланям пред абсолютно благородния ти жест да финансираш нещо, което ще е като същите ярко жълти и вкусни, хранителни круши за жадните за Слово хора. От тях човек ако накуси, ще промени завинаги досегашния си вкус – ще гледа плодът да е от “небесно” дърво.
Та да се върна към Божия знак. Ден преди това, Гриша ми изпраща един имейл, в който е поместил приказката “Дивите лебеди”. Най-накрая задава 45 въпроса, на които може да се отговори, ако много добре си запознат с осиянията. Няма как да не направя връзка с тези бели птици и гларусите над главата ми, те са донесени в Пловдив от морето преди години. Не мога и да не се сетя за Ятото на Белите братя. И тъй като все още не съм изчела всички осияния, съм се оставила на дадената ми по природа способност да превръщам всяко нещо в приказка. Така и тези 11 лебеда ми се ще да са всичките мои братя, които ще успея да позная в този си живот. Даже ми се струва, че ако се взра в небето късно вечер, ще ги открия като някакво съзвездие, в което най-ярките звезди са 11. Подредени са като елмазена корона с неземен блясък, а около тях кръжи някаква светлина, облечена в дълъг нежно-розов воал, стелещ се на хиляди километри след нея. От време на време се приближава до някоя от ярките звезди, покрива ги с булото си и се слива с тях. Отдалече се вижда като термоядрен взрив – разпростиращ се на милиони парсеци разстояние от мястото на любовта.
Ако мога да изразя благодарността си към теб за всичко, особено за помощта ти за отпечатването на Новопсалмите, то нека бъде това разказче. Нищо че не е осияние, то е осияно и пропито с моите най-предани чувства.
С обич: [...]"
"Скъпи Григорий, това е едно от писмата ми, касаещо разказа за Петко. Другото - това, за което говорехме преди малко, ти го изпращам в другия файл. Тук пак чета за Любов и... плача... Но както Господ отреди!"
"Нищо случайно не е случайно! Пропуснах да ти кажа, че намирам връзка с изпратения ти от вчера файл с белите лебеди и днешните бели, летящи над главата ми, птици. Доста се размислих за единадесетте братя и сестрата. Струва ми се, че е добре да има посвещение към разказа с примерен текст: "За Петко и Ятото на Белите Братя - с БЛАГОДАРНОСТ!!!" Всичко е в такава велика взаимовръзка, че нищо не е самò за себе си. Без Висшето Благоволение нямаше да те намеря. Без теб нямаше отново да се срещна с Петко, също и с Краси. Не ще забравя как се появи на стената у тях в 3 часа през нощта като живо видение и с радост възкликна: "Еееех, най сетне отново се събрахме!!!" Всички на сърцето ми сте любими същества. Аз изпълних желанието и потребността на Духа ми да се отблагодаря както мога на всички вас с нещо написано. Нали казаните думи отлитат, а написаните остават. Затова нека остане за всички ви думите ми в писано слово, а заедно с тях, вплетена с абсолютна сила - моята ЛЮБОВ!!!"
Моля те, макар и да си обременен с толкова работа, която трябва да се върши, нека доставим тази мъничка радост на Петко. Ако може и картинка да приложиш. Така ще е в пълнотата си и ще има по-добро въздействие. Бих го направила, ако умеех и знаех как. Благодаря предварително.
Успех на Делото!
Градините на Господа
Колажът е върху една удивителна фотография от интернет със същото заглавие.
За Петко и Ятото на Белите Братя –
с БЛАГОДАРНОСТ!!!"
Никоя радост не иде сама!
Питате как ще познаете, че този човек е от Слънцето? Ами, много лесно! И с прости очи се вижда това. Само слепият не може, но ако се приближи достатъчно близо, за да захрани другите си сетива, ще усети с цялата си душа топлината, идеща от това неимоверно слънчево създание. За тази извираща като гейзер хранеща топлина няма никакви човешки бариери, нито каквато и да е стена, през която да не може да премине. Даже и тъмнината не й пречи - напротив, на фона на абсолютния мрак, светлината на Сърцето грее като в най-слънчевия августовски ден, защото е подхранвано от най-мощния му и светъл Източник - Слънцето!
Ще го познаете и по очите. В тях са отразени слънчевите протуберанси, които могат да те сгреят само за миг, когато те погледнат. Тогава те сами говорят. По-точно са едно потвърждение, че когато в сърцето на човек е влязло Слънцето, цялата същност го излъчва и свидетелства за една голяма, отдаваща се на всекиго, Любов!
А ако се загледате отдалеч в побелялата коса... е, не ви се е сторило, точно това виждате... Там над нея свети огнен ореол точно като на Светилото в небето, само че е по-малък, но напълно достатъчен, за да се причисли към Братството на Слънчевите хора.
Поради любовта си, този човек, едва отворил очи, посвещаваше първата си мисъл на Слънцето, а след това в негова чест играеше танц, в който заплиташе себе си, познати и непознати, Земята, планетите и звездите, всички слънца и целия Космос в един красив и вълшебен ритъм. Тогава ставаше едно с всичко и всичко влизаше в него. Душата му ставаше голяма колкото Света, а ореолът около главата – още по-светъл и лъчист...
И тъй като щастието от разширената в голям мащаб душа трябваше някъде да се приложи, съдбата му бе дала едно земно кътче край родната му река, което сам си го наричаше "Господнята градина". Какво ли нямаше там - истинска благодат, изсипвана с пълни шепи от Господа. Всичко имаше - все едно гледаш ракла със скъпоценности, където нищо не липсва – нито царска корона, нито брилянтна диадема, нито пръстени и огърлици. Златните монети даже не ги броим.
Когато се спираше за почивка след упорит и радостен труд, сядаше край една разкошна, подобна на сребърнозелен водопад върба, и се отдаваше на тихо съзерцание. Прекарваше всички създания от растителния свят през очите и сърцето си, наслаждаваше им се, огряваше ги с благодарност и възхищение, а сетне като ги обединеше в една прекрасна неръкотворна картина, застиваше в състояние на абсолютно благоговение и покой.
Точно в това състояние един ден му се случи нещо невероятно. Както бе запълнен от цялото това изобилие, а душата му бе омиротворена, сетивата му надскочиха човешкия предел и станаха свидетели на нещо невиждано в този му живот. Въздухът наоколо просветля и заблестя, сякаш някой бе пуснал блестяща безцветна боя във всичко видимо и невидимо. Усети как една мощна и хранеща сила оживотвори и одухотвори всяка живинка край него. Вълшебна брилянтна светлина проникваше в тревички и храстчета, в дървета, листа и плодове, като всичко придобиваше приказен и мистичен вид. Струваше му се, че е попаднал в Райската градина. Ябълките, узрели в най-великолепното си разнообразие, до една бяха придобили златни ореоли, опасващи ги в цялата им кръглост. Ягодите пък бяха придобили златно-розови ефирни дрешки, които за изумените очи на градинаря си бяха истинско чудо. Изумителни бяха и крушите със слънчево-жълтото си облекло на префината си аура. Навсякъде цареше абсолютна и дивна красота. Ала с това невероятното не спираше. В целия този блестящ от ярка светлина фон, смаяният човек започна да отличава едни прозрачни сребърни струни, преплетени във въздуха пред него. Идеха отвсякъде и се кръстосваха с всичко, което дишаше и живееше. Излизаха и от него самия, като се сплитаха с останалите, превръщайки света наоколо в един ослепителен, живодишащ светлинен килим. Сърцето на градинаря преля от любов, виждайки Силата на Твореца във всичко. Запя песен на възхвала за Даровете на Господа...
Даром ти се дава, даром давай! Знаейки това, градинарят раздаваше плодовете от Господнята градина. С много любов ги отглеждаше, с любов ги раздаваше. Ежедневните му съзерцания над тях го бяха надарили с очи и усет за скрития замисъл на Създателя им. Виждаше как напъпват със заряда, заложен им по природа и как започват да гният, когато тази оживяваща ги сила вече ги напуска и смъртта ги зове да се отдадат на земята. Тогава не принасяше тези плодове в дар, защото те принадлежаха на пръстта. Отбираше най-доброто, най-узрялото, най-едрите, вкусни и сладки плодове, подобно на райските; пълнеше с кошници и ги даруваше на близки и познати, на любими и по-далечни хора така, както би ги поднесъл на Господ. Защото знаеше, че Бог седи във всяко сърце. Как иначе да Му се отплати за изобилието и преизобилието в Неговата градина?!
Един ден, седейки благоговейно пред плодовете на своя труд, на градинаря на райското земно кътче му дойде светлата мисъл, че този Рай може да го занесе и приложи у дома. Не че не се чувстваше добре и уютно, но все нещо не бе както трябва и пречеше да се чувства в това благоразположение на Духа, както в крайречната обител, където му беше особено драго. Там се бе научил да отличава и слуша музиката, разнасяща се от листата на ореха, също и тази на лешника, на вечно свежата върба. Гласовете им сякаш освещаваха атмосферата и вдъхваха живот в парченцето земя и въздух над него. Понякога даже му се струваше, че наоколо звучи симфония, в която нямаше обичайните музикални инструменти, а само от познатите му и обични гласове – на отгледаните от ръцете му растения.
Потъна отново в хармонията наоколо. Във всяко нещо имаше смисъл, когато бе здраво и силно, а когато отмираше и вече нямаше полза от него, земята си го поемаше в дълбините си и така се чистеше от излишното и ненужното. Нае се да приложи този принцип и вкъщи. Влезе у дома, огледа стаите и се замисли. Повечето неща му бяха така скъпи и толкова ценни, че се чудеше как би се лишил от това, което му дава запълненост и спокойствие, някакво утешение и сигурност за утрешния ден. Добре, а как да приложи закона на Великата природа в своята къща? Как да доведе разумния природен ред у дома? Нищо нямаше да е без болка и сълзи, но се РЕШИ! Влезе в първата стая и започна.... Поемаше бавно в ръцете си всеки предмет, разглеждаше го, милваше го, мислено прекарваше през ума историята му – хубавото и лошото, с които го бе запомнил. Преживяваше и плачеше. Освобождаваше се... А сетне идеше успокоение, един нов просветлен поглед и друго, по-мъдро разбиране за нещата от живота.
Така - вещ след вещ, спомен след спомен... Извикваше видения от миналите времена, отпушваше забравени и незабравими мигове. Сълзите чистеха, а на тяхно място полека-лека се настаняваше тиха усмивка... Стая подир стая, метър подир метър, предмет подир предмет. С любов към най-красивото и с всеопрощаваща благост се прости с детството си, с ученичеството си, със студентските години, съпружеството, любовите. Заедно с тях напускаха къщата и духовете, пазещи паметта за тях...
Най-накрая, изчистил и простил се с миналото, градинарят седна да почине, за да даде отдих на преживялата цял един живот душа. Затвори очи и се унесе. Не бе сън... Видя сърцето си - малки килийки като миниатюрни стаички изпълваха вътрешното му пространство. Те бяха току-що пометени и измити с някаква ароматна вода. Лъщяха от красота и освежителна прелест. Забеляза нещо в някоя от клетките; аха, да: едни странни книги с хилядолъчни звезди на кориците, които пръскаха ослепителни искри навсякъде по килийките и носеха неимоверно вдъхновение и сила за живот. Видя и едно впечатляващо с величието си лице там, но то не се побираше в мястото, което бе заело, а някак обхващаше цялото сърце. Не, по-скоро излизаше от сърцето и носеше заряд и магнетизъм, обхващаш всичко наоколо. Най-накрая с изумление съзря как сърцето му се превърна в едно златно ковчеже, чийто капак полекичка се отвори от невидима ръка. Там – в лоното му блестеше само един брилянт или - както му казват някои отбрани хора – "Елмаз". Той беше тъй ослепителен и така прекрасен, че каквото и да се положи до него, щеше да е като обикновен полски камък. Силата от лъчите на Елмаза бяха предостатъчни и преизобилни, за да попълнят всяко празно кътче на сърцето.
Сепна се от видяното. До съзнанието му веднага долетя мисълта: какво искаше да му се подскаже. Огледа с доволство почистения си дом. Нямаше нищо излишно. На стената бе оставил само една картина - най-скъпата му в живота, заради изобразения жив Господ на Земята, също и доста книги, с които засега не можеше да се раздели - те бяха като напоителен извор за него. Усети прилив на сила. Това, което гнетеше сърцето му и се бе загнездило в голяма част от него, си бе заминало заедно с непотребните неща. Цялата му душа предусети Новото! Идеше като награда за Новосъздадената Градина на Господа.
Всяко усилие си струва, когато е направено за най-големия Градинар – този, който живее в Сърцето! С какъвто плод го нахраниш, с такъв ще ти се отплати!
А ако накрая пак попитате как ще познаете, че този човек е от Слънцето, този път ще отговоря така: "По плодовете ще го познаете"! Бих добавила също: “И по Елмаза в сърцето!!!”.
***
Ето последното ù писмо за днес (Вторник, 2010, Октомври 12 23:02:13 EEST:
"Гриша, има нещо от писмото на Петко, което като го четох сега, реших че мога да променя. (Само ако фигурира и тази част). Става въпрос в края за съзвездието от 11 ярки звезди и онази светлина, кръжаща около тях в бял воал. Днес напълно променям, ако мога, бялото с нежно розово. Това реших след тазисутрешното яваване на Благия Дух в най-нежното розово, което познавам.
Искам и още нещо да ти кажа. Има един знак, който се повтаря от година - числото 22. Казвала съм ти го. Засичам го и в скайпа почти всяка вечер. Точно на часа очите ми отиват там. Не щеш ли, тази вечер бях заета и щях да пропусна, но в тонколоните се чу онзи режещ звук на онова прословуто човече, дето се клати и танцува – едно кламерче е всъщност. Тъкмо се вгледах да видя за какво е изскочило пък този път - да не е от кошчето за боклук... Обаче то взе, че изчезна... за да освободи място да видя часа - 22:22!!!
Казвала съм го и на Краси. А той вчера ми изпрати отговора от едно осияние - прати ми го в скайпа:
"Първата степен на душата числото 2 което е Възлюбеният, Сродната душа, възлюбената и възлюбения, която пристава на любимия – това е илухимната любов. Втората степен - числото 11: сестрата, любимата, любещата - това е англският свят – същества, които се грижат за своите си, но имат и други приятели и познати, и други занимания, цели и задачи, поради което не живеят в един дом с любимия. Третата степен числото 22 - Дъщерята, която отива там където Бог я прати."
- Възниква въпросче - защо 22:22?
"Вземе ли обаче изпита с отличен, Дъщерята Божия започва да четворù свободно: тя обича пламенно и безумно всеки, при когото Бог я прати. Тя не остава нито секунда повече там, където Бог е казал повече да не остава. Тя говори и мисли за всеки, при когото Бог я е пратил, като за Бог. Тя е абсолютно, съвършено и безпаметно сляпа за грешките и недостатъците на онези, при които Бог я праща. Същевременно, това е най-чистата, свята, девствена и целомъдрена Любов и Обич, която съществува в Битието, тъй като е напълно лишена от мисъл за себе си."
Снощи ми се каза от портите пред Рилската Агарта (така ми звучеше), че ако преодолея това изпитание, ще взема изпит от тази голяма Школа.
Единственото, Григорий, което съм постигнала е, че ви
обичам много. Точно както децата си - не може едното по-малко, а другото повече...
- Защо 22:22? – Защото от безпаметни времена Бог копнее една Негова дъщеря да намери или подготви още една. Тя, от своя страна, да открие още такива Дъщери с душа и те да открият други, за да започнат да изпълняват най-чистия и целомъдрен Завèт на Любовта – да се посвещават на Синовете Божии, където Бог ги прати. И така да се изпълни планът Му, душите да се възвърнат в Него по 2, по 4, по 8 – и т.н. (14.10.2010 г. 09:54:20)
Дали това ще стане скоро, не знаем, но сме извънредно щастливи, че се явяват небесни същества като Самуелла, за която няма никакви пречки да разбира Словото на Бога в най-голяма дълбочина. Да го разбира – и да има импулс да го прилага. С това започва процесът, за който говори най-големият религиолог на XX век Рене Генон (1886-1951):
"Учителят Дънов - това е истинският Пратеник на Небето на Земята. Този небесен пратеник не е дошъл на Земята да създаде една нова религия, защото тук има достатъчно религии. Той не е дошъл тук да създаде една нова наука, нито да тури началото на едно социално движение, защото тук има много науки, много социални движения. Напротив, Той е най-големият духовен магнит, който е слизал от Небето на Земята. Той е дошъл да намагнетизира своите ученици и българите с любовен магнетизъм – Любовта, - а те, от своя страна, този любовен магнетизъм ще го разнесат и предадат по цялата Земя." (На колажа горе вдясно е самият французин):
Няма коментари:
Публикуване на коментар