1097.1999.08.16 Духът на поезията

Книга 32


13.VII.135(1999)

Бургас - Изгрев

ДУХЪТ НА ПОЕЗИЯТА

 

В последните одеяния бе казано за една приятелка – майка на два прелестни ангела, - че сега, през август 1999 го­дина, на Рила Небето е подготвило специален празник за нея, понеже най-сетне огнивото на духа ù е подпалило нейната Божествена същност и тя се е превърнала в искра Божия. Това започна с лавина от стихове, които са се изсипали над нея изневиделица и които текат и до днес. Тъй като те са достойни за отделна стихосбирка, а тук няма място да бъ­дат поместени, ще си позволим, преди евентуалния отговор от Елма, да ги предадем синтезирано в нещо като поезия в проза. Тази приятелка силно желае и моли нашия Учител да ни поговори за поезията.

            Ето какви бурни и прелестни промени и вълнения преми­нават през нейната очарована душа:

Тя си задава въпроса, какво е открило прекрасното цвете в нейната изстрадала душа, какво е намерил вятърът, за да изсипе в нозете ù семената на цветето? За пръв път в живота си тя вижда как от него изведнъж са се разцъфтели милиони и милиони удивителни цветя и как отгоре слизат ня­какви величествени Небесни Жени, придружени с безброй ел­фички, които я обсипват с небесна красота. Невиждаща, нечу­ваща, но зряща, винаги сама сред множеството, душата ù сега искри - раздава и изпраща по всички страни на света по­кълналите семенца на своята душа.

Ето, появил се е Някой – Бог, ангел или човек, - който я поглежда и тя се изправя и застива от необичайно силно чув­ство. Душата ù се стаява щастлива, по устните ù минава нежен полъх, сърцето ù се забулва в странни и неземни об­лаци от мечти. Тя притихва, смалява се като елфичка и оне­мява, очаквайки нов нежен порив, а когато се събужда е пот­ресена от това, че по света все още има хора и същества, които са безчувствени към любовта.

            Тя зове някого в рая – раят за пръв път е отворен за тези, които обичат, и той ги мами в безкрайността. Вра­тата за пръв път се е открехнала тъй нашироко и някой пристъпва плахо към нейната душа и тя се надява, че това ще се повтори.

            И започва да шепне на тази душа - а заедно с това и на всяка душа, която Бог ù изпраща,- че независимо дали е близка или далечна, дали е истинска или само блян, дали е звезда или свети с чужда светлина; дали е бледа морска пяна или даже птица без крила, нейното сърце я приема да стане светилник в душата ù. В съня си тя вижда една звезда, която пее и я вика – звездата иска да ù покаже странни небеса, където слънцето никога не залязва...

            И духът на тази щастлива приятелка, чиято същност е пред подпалване от светилника на Господа, не се поколебава нито за миг да се слее със звездите! А когато се събужда и вижда колко много нещастни и слепи за любовта и истината има около нея, тя решава да се върне от небето, за да топи ледовете в човешките сърца. И словопадът не спира:

           

"Синьо време във синьо пространство… Изумрудени об­лаци спят… Две ръце са обгърнали нечии длани. Две очи за пръв път са се пробудили не само за небесната красота, но и за прелестта на материята, на природата, на плътта, създадена от Бога. По всичко личи, че фитилът ще се подпали всеки мо­мент, понеже съществата с искра Божия, дори и пред подпал­ване, се отличават със спонтанност – те не са в състояние да си задават въпроса, дали една красота, дали една обич е безп­лътна или земна. Просто се унасяш, всичко изчезва, днешният и утрешният ден се сливат в един миг – настоящия. Даже пе­сента на безкрая замлъква, стъписана от чудото на две съ­щества, които сливат устните си и превръщат Битието в поезия… Любовта е незабавен отклик без замисляне и без думи – само една дума да отрониш за нея, тя изчезва и на нейно място се настанява скръбта.

            Но колко е тъжен все пак животът, когато всички нао­коло спят и не забелязват трепетното сърце, което се е про­будило в мрака! Очите ти се наливат със сълзи; душата ти сред тях, забулена в мечти, стои и чака някой да се събуди от човешкия или ангелския си сън и да отвори вратите си. Ето – пропява славей, листа от хиляди дървета прелитат и кацат край теб, но вратата на спящия е все още плътно затворена... Очите ти вече са пресъхнали и не могат да плачат, а мечтите са се сгушили в мрака, самотни и безпомощни. Един слънчев лъч случайно докосва сърцето, то трепва и през него преми­нава цяло ято прозрачни птици... Поглеждаш към небето и от­ново се връщаш горе в бащиния си дом – самичък, скръбен, смъртно уморен от безплодно чакане.

            Разбираш, че съдбата на рицаря и героя е велика, но стра­тегията на живота предвижда още по-висок връх: точно защото си отритнат от всички, да се посветиш на всички. В това посвещаване тъгата не престава и сърцето страшно боли, защото заспиваш недокоснат, люлян и разтърсван от неосъществени копнежи. Но ти вече служиш на всички, отда­ваш се на всички, без да знаят, че не получаваш и една милиар­дна част от това, което им подаряваш. А този, единственият, за когото копнееш, макар и все още смъртно спящ и със зат­ворена врата за тебе, и този път няма да усети как душата ти преминава през стаите и отива при него, влиза във съня му и притихва, оставайки с него завинаги - без мисъл и надежда за отплата, без определяне на условия и цени.

            Нищо, че избраният е в дълбок сън! Все пак, не е малко да усещаш волния вятър в косите си и дивия бяг на нозете си. Макар и спящ, той е тук, ти го виждаш, има го. Модрата не­бесна глъб те отнася като вълнà, но сърцето ти не престава да пее, от дланите ти струи живот, а устните ти даряват нежна целувка и благословение за спящите. С огромен замах, животът те понася на крилете си, сърцето ти пее кротко пе­сен за разбиране, прошка и любов, душата ти свети от чис­тота. Дали си мъртъв за любовта или си жив мъртвец, няма значение: аз се спрях при теб, погледнах те, прегърнах те и те намерих.

            Вече не мога да крия, че имам сърце! Вече не мога да спи­рам душата си да плаче! Скъсах си ризата и завинаги я хвърлих в бурното море; дивна и приказна, тръгнах нанякъде… Нека бури люлеят до земята дълбоките гори; нека падам и ставам, разтреперана от чакане. Аз все пак дочаках своята утрин – ут­ринта на любовта без очакване, на любовта, която се само­разлива. Затова слънцето ми изпрати своите дарове. Скитах се като луда и се борих до смърт с тъмния мрак, взрян хищно в моята хубост. Но аз разбрах и реших: чужди и свои аз вече не деля: всички дарявам – и после изчезвам в безкрая си…

            Любов... Толкова много Я търсих, толкова много Я чаках – забравих да броя дните! Все се надявах, че ще Я срещна ня­къде по пътя си, все още Я търся, но най-накрая завинаги разб­рах: точно в това вечно търсене е моята нещастна и щаст­лива съдба.

            Ето, слънцето пак поглежда в моята самотна стая, смее се на глас и вдъхва в сърцето ми нова надежда. А аз лежа, при­кована на кръста на леглото си – пронизана с огромен, нажежен клин през средата на гърдите. Но ето, изведнъж на балкона запя славей и аз зърнах на хълма сватбената дреха на един лю­ляк… Сведох глава и изплаках пред тях безкрайната си мъка - и усетих как те за миг ме облъхнаха с радост.

            Не виждаш ли петънцето от злато, капнало от моята душа върху твоята дреха? Не, не се опитвай да го чистиш, на него ще му стане мъчно! За него не е важно дали дрехата ти е изцапана или искрù от чистота. То сега се е спряло на теб. Аз виждам как се мъчиш да го махнеш, мислейки го за петно, но днес с радост забелязах, че то все още лее златиста светлина от ревера ти…

            В утринта на безкрая някой идва да откъсне от душата на вечността две цветя от сълзи. Ти стихваш - и мълчиш.

            Изведнъж сноп от светли, брилянтни лъчи, облива сър­цето ти и го открехва за отклик. О, вие, хора, които не позна­вате сърцето ми! Не знаете ли, че най-прекрасните музи меч­таеха за него и богини забравяха своите богове, потресени от огромната му жажда за любов? Ето, в този миг, когато си мисля за теб, всичко нежно, добро и прекрасно във вселената засиява от радост и се превръща в един единствен трепетен вик – онзи, същия свещен вик, в който са се родили и се раждат всички звезди и с който всички слънца се опитват да докоснат лика на Всевишния!

            Само децата, единствено децата - независимо дали са на една, на хиляда или на милион години - са способни да се спрат до невинния и да го погалят. Така и мен един ден ме помилва едно Божествено дете, но аз не мога да ви кажа дали това бе насън или наяве. След няколко години или вечности това, съ­щото дете, дойде и ме прегърна, помилва ме, и аз го познах. Времето изведнъж полетя като стрела с такава сила и бър­зина, че споменът за този чуден миг отлетя назад като вихър. Отлетя, но остави сърцето ми будно завинаги. Ето, сега вече прегръщам всеки спрял до мен, погалвам го и отминавам. Няма значение дали онова беше само сън, но то никога няма да се из­корени от бездната на спомените ми!

            Защото от този спомен, от тази единствена реалност небето засия в дивен танц, безсмъртни облаци политат на всички страни и започва роенето на световете! Всички минали епохи оживяват като на длан и сърцето ми бие заедно със сър­цето на Вечния, преизпълнено с чистота. В тишината аз виж­дам как минало и бъдеще се сливат в едно. В тази кристална тишина няма нито един, който да търси отплата, понеже светлината не може да търпи и най-малкото петънце. Извед­нъж разбирам, че доброто зрънце, с което всеки от нас е изп­ратен на Земята, чака с всичка сила да покълне и да се раздаде на другите. Когато всички се събудят и осъзнаят, че това е смисълът на живота, че това е самият живот, тогава в един миг светът ще се превърне пак в приказка – ще стане истин­ски и реален и всички ние ще бъдем Пепеляшки, намерили сво­ите Принцове.

            Тогава ще попаднем в едно огромно море от любов, къ­дето всеки сам се учи да плува. Прочели сме дебелите книги на Мъдростта, ръкували сме се дори с Истината. Но никъде няма учебник на Любовта.

            Всичко това може да стане само в мига, когато погле­дите не се разминават. Когато равният ритъм на сърцето пропадне някъде вдън земя и то полудее. Когато в главата ти не е останала вече нито една мисъл. Точно тогава, за пръв път в живота си и през цялата вечност, ти започваш да пишеш са­мичък най-безценната книга на света. Буква след буква се ни­жат сами, на теб ти става леко като на птица и очите ти пронизват вечността. Изведнъж откриваш, че не за пръв път пишеш такава книга. И тогава духът ти започва да плува като спокоен гигант и през най-ужасните бури и вълни в живота.

            Пред очите ни се изнизват всичките ни животи във все още спящата вселена и ние виждаме, че това са животи на влюбени птици. Все летим и летим из безкрайния свят, изтъ­кан от жарки копнежи и сплъстена тъга. Копнежи за душите, които все още ни търсят - и дълбока и страшна тъга, че все още не сме ги намерили на тази Земя.

            В редките случаи – може би веднъж на милион години – ние се пръсваме от щастие, когато се слеем с душата на лю­бимия. Тогава душите ни политат на всички страни като ми­лиарди птици и ние усещаме как дълбоко в сърцето ни изгрява огромно слънце.

            Виждаме как нашето сливане, преодоляло греха на студа и отчуждението, мигом предизвиква безброй сливания на други двойки души, пораждащи морета от неописуема красота и сли­ващи се в обща, заряща светлина, с нашите слети души. От пепелта на старата вселена се явява и полита огромна, нова Жар-Птица.

            В мига на отдиха от тази безкрайна светлина и любов, от висините на света аз видях всичките си животи като безк­райна, блестяща броеница. Видях всичките светци, с които се бях срещала – светци, които бяха зачитали всички закони, на­писани от велики и умни предци, - и все пак не видях в очите им нито благост, нито радост, нито щастие.

            Видях как се родих веднъж в дома на кралица и бях кра­сиво и нежно дете, с невиждана хубост и с криле на птица, и раздавах обич на принцове и на крале – но душата ми никога не престана да плаче за нещо истинско, неизказано и голямо.

            Сред рой от безмълвни, нечути от никого песни, след мно­жество съществувания, в които отварях врата след врата, аз изведнъж се видях на небето по-ярка от много звезди и планети, защото Някой ме дари с красива и безсмъртна душа.

            Да, душата става безсмъртна, когато вече не ù е трудно да носи любов от всемира и да раздава обич на много сърца. Не, вече не мога, не искам с теглилка да меря кой колко оставя и колко е взел! Защото вече се разтворих и бисерът ми грейна сред морската шир. Слънцето е високо в зенита, вятърът стихна и се вслушва в моя вик. Макар и да съм бледо подобие на океана, макар и до този момент да стаявах дъх в хиляди под­моли, сега аз съм бисерна мида! Открехнах се докрай. Макар и все още недооценена и неоценена от никого, облаците ми каз­ват, че са огрени и опиянени от моето розово сияние.

            Спя и сънувам – или може би това е самата истина? Летя в безкрайни висини, в океан от щастие и нежни ласки и изведнъж, незнайно как, ти си полетял до мен и небето гърми и прелива от химни за това, че си се събудил!

            Летя на всички страни заедно с тебе и те питам: искаш ли да влезеш в моя сън, в който цари вечна светлина? Там, къ­дето слънцето никога не може да залезе? Където аз никога не съм сама?

            Там твоята душа е странно цвете. А може би – усмивка? А може би самата нежност и доброта? Не знам… Знам само, че ние всички там дишаме обич и че аз присядам до тебе, бяла и загадъчна като снежна планина, и ти пея песни през нощта – песни за всичко, за което съм копняла през вечността.

            Наистина, ела във моя сън! И, може би, преди да загубиш съзнание от уханието на безброй цветя, ти ще видиш и самия себе си – едно голямо, бяло цвете, стаило се на дъното на ду­шата ми. И дори ще можеш да се помилваш…"

            Ето каква Ниагара от вълнения е посетила тази скъпа, мила и прекрасна приятелка! Какво е това: поезия, музика - или парад от неземни сънища? Някакво високо посвещение на една човешка душа, озовала се в преддверието на Космическия Океан – или неудържимите фантазии на влюбения? Ние сме дочували такива отгласи само в поезията на Рабиндранат Тагор, на ливанския пророк Джубран Халил Джубран и в изуми­телните видения в "Драмите на Тод" – един феномен на бъл­гарската духовност и най-висша поезия, препоръчван от са­мия ни Учител. Може би донякъде и в словото на Н. Райнов лъха такава космичност и духовна широта.

            Би ли искал сега нашият Приятел да ни каже нещо за поезията?

11,57

- С този най-висш дух – Духът на Поезията – можем да общуваме само в пълна тишина и на голяма надморска височина. Прозата, хаосът, безвкусието, плебейството и всякакъв шум са смъртни врагове на Поезията и затварят Божествения свят, тъй както го затваря само безлюбието. Души, пребива­ващи във влюбеност и поезия, са раними от прозата и се гърчат, когато са принудени да живеят по гра­довете ви.

Освен това, Поезията се живее - пише се и се пее само от време на време. Нашият висш живот в света на Любовта и в Школата на Всемирното Бяло Братство рядко слиза на Земята - засега вие при­съствате горе само в сънищата си. Това е по-реален живот от всичко останало, а на Земята той слиза, само когато има обич и любов, когато няма размина­ване.

Ето защо, препоръчвам всеки, който пее в сър­цето и душата си, да разкаже нещо за своите съ­нища, да потърси стихове в дълбините на човеш­ката култура или сам да напише нещо необикновено. Като съберете всички тия разкази и материали, може накрая и аз да ви разкажа нещо – повече със съ­бития, по-малко с думи...

Обещаното за тази година, още в зорите на века ще се изпълни! Това е неизбежно. Сега имате шанс да се изпълнят всичките ви благородни и чисти желания – дори и най-непостижимите. Достатъчно е да признаете истината пред себе си - и Бог ще чуе молбата ви.

Тъй като свободата е едното крило на поези­ята, то без вътрешна и външна свобода вие не мо­жете да бъдете щастливи. У когото видим вът­решна и външна свобода през това лято на Рила, на него ще дадем всичко.

 Другото крило на поезията е нежността, ти­шината, приласкаването. Когато ги сътворите, По­езията прави завой в Битието и идва при вас. Ако сте я извикали с вътрешна свобода и даване свобода на някой друг, тя прави завой в обратна посока и пак каца при вас. При това положение, тя ще ви се представи с най-красивата си дреха – дрехата на парадоксите и абсурдите. С тази дреха се обличате и когато живеете насън, за да не погине душата ви от човешката проза.

Щом постигнете поезията като начин на живот, вие изчезвате пред очите на всички и почвате да се появявате само там, където има нежност и свобода.