петък, 28 октомври 2011 г.

1179.2002.04.16 Тетива и лък към Центъра

Книга 34


16.IV.138(2002)
Странджа - Босна

ТЕТИВА И ЛЪК КЪМ ЦЕНТЪРА

(Странджа – трамплин към центъра на Галактиката)


            Първа нощ в бараката от картон и шперплат – изкривена, с миши дупки и аралъци, които по никой начин не могат да се затворят. Но усещането е неизразимо с думи - голяма поляна с цветя и дървета, птички колкото щеш, мечтаната самота. Законът се изпълни от само себе си – бе казано, че сега трябва да сме 75% към 25% (в случая – самота към общуване). Донесоха боя, боядисахме в бяло стаичката отвътре, сложиха печка и разрешиха да се ползват дърва - безплатно и неограничено. Токът и водата са също безплатни. 25-те % се оказаха двама млади мъже и една жена от работниците тук, преливащи от добри чувства и инициативи – помагат, подаряват редовно какво ли не: кафе, хляб, конфитюр, кисело мляко... Едно малко послушание за посоката – и всичко пак се урежда по ноти.

            В кантона наблизо има телевизор. Онзи ден имаше интервю с експерти сеизмолози, които показаха карта на България. От нея се вижда, че цялата страна, без Странджа и средна северна България, е застрашена от зачестяващи земетресения: в следващите 1000 години ще се случи и едно катастрофално – тухла върху тухла няма да остане. Най-уязвими са Пловдивско и поречието на Струма.

            Дали двете последни ориентации от Баща ни - в районите на Велико и Малко Търново - не са свързано точно с това? – Или са пак само временни убежища по линия на най-малкото присъствие на злото, на най-голямата будност за доброто?

Ето въпросната барака в сърцето на Странджа планина – след солидното ù подновяване отвънка. Вътре борбата за запушване на дупките бе много по-голяма, но все пак приятелите от Бургас и от пътния кантон донесоха бюро, креват, даже телевизорче....

            Преди преписването на "синичките букви", днес (30 април), за пореден път бе отправена молба те да се премахнат или съкратят – прекалено лично е и... пак с жалостиви нотки и петолиния. Не се разреши – трябвало да остане цялото. Които не харесват синичкото, да го прескочат – да минат направо на червеното... Ето какво исках да махна:
            "Тази сутрин дойде въпрос: на какво се дължи перманентното външно "невървене в живота" – непрестанните и перио­дични оклеветявания, опозорявания, изгонвания и разминавания, основани на абсолютно неверни "факти" или на безмилостно раз­нотълкуване? На общата програма за мнозина, че трябва да се мине през стъргата по какъвто и да е начин – или има и съвсем кон­кретни, лични кармични причини? По-долу цитирам мисъл от Учи­теля на тази тема; но ако причината е родова карма, за Небето е безразлично дали дядо ни е търгувал с кожи, а другият дядо със злато; дали бащите ни са били технократи и продавачи - или май­ките ни са направили по 7 аборта...
            Нежеланието да се задават писмено такива въпроси беше голямо, но отговорът бе категоричен: и този път трябвало да се документира по човешки - имало значение. В такива случаи препо­ръката да не се пише и човек да не говори за себе си отпада.
            Наистина, прилича на родова карма: една прабаба е полудяла и се е удавила, една баба е умряла съвсем млада; баща, брат и син правят нееднократно опити за самоубийство и първият... "успява"; близки и далечни братовчеди са с психически отклонения и харак­теропатии или алкохолици. Съдбовна откъснатост от децата, ко­ито си създал;  син загива трагично съвсем млад;  разводи и драма­тични раздели;  остри търкания  с най-близките цял  живот;  безсъ­вестни отнемания на имоти, липса на керемида над главата, въп­реки добродетелните жестове на разни хора от време на време... Като се събере всичко това с професионалните инциденти, травми, интриги и подлости; като се имат предвид и заплахите на определени хора и общества да ни преследват до края на живота, независимо от това каква власт ще дойде; да унищожат физически или психически децата ни; да зомбирват и настройват и най-преда­ните ни любими и приятели против нас и да ни дискредитират по най-грозни начини където и да се появим, не е ли обяснимо защо чо­век перманентно се чуди дали е нормален, къде да се завре и как да не повтори трагедиите на близките си?
            Това, което е преживял един боен пилот или един разузнавач, за да го пенсионират рано, или пък съдбата на един инвалид или един затворник може да бледнее в сравнение с изпитанията на ня­кой, който не е много стабилен на Земята и ударите го пресрещат на всяка крачка. На този свят няма кой да види това и да те раз­бере – искат да си "нормален" и напълно отговорен за действията си, а ти само по една случайност или с Божия помощ не си отдавна в психиатрията или другаде. Тия дни не се разреши да се опишат подробно десетките и стотици случаи, когато някой е бил напълно невинен, но са му залепили етикет; забрани се категорично да се описват и подготвят за статии и телевизионни предавания и най-последните перипетии в Гърция, където цари робовладелство, мракобесие и ад. Всички грозни и изобличителни кадри от 5-те снети филма до един са осветени, а красивите снимки на същите ленти са излезли идеално. Как става това?
            И, все пак, тази сутрин същият Източник настоя да се за­сегне с общи думи негативната съдба – сигурно за да има повод за коментарии. Досега има някаква яснота за карма от миналото: един френски трибун и писател е подпалил един от фитилите на френ-

 

ската революция, без да е подозирал, че ще се лее толкова кръв и че ще се търкалят глави – сега трябва да се доплати и за това... Една царстваща особа от миналото днес е трябвало да роди 9 души, но е пометнала седем – нужно е да се понесе родовата карма и от тази вина... И само това ли? Колко месо сме изяли през вековете, колко лоши думи, мисли, погледи и постъпки сме посели?
            Кармичният закон е справедлив и безмилостен – и даже трябва да сме благодарни, че има филтри за намаляване на възмез­дието, когато работим. По всичко личи, че страданието и плаща­нето са на първо място на тази Земя – това, че работиш за Сло­вото и Делото не може да отмени Присъдата. Че в единични случаи това не е Присъда, но Съпричастие без вина, е въпрос, който не подлежи на обсъждане и разкриване в този тъжен свят. Ако го разк­риеш, има опасност от тщеславие.
            Но ето сега историята на арманския цар и сина му, която се падна при отваряне на случаен том, в търсене на отговор:
            Царят на арманите искал да убие една сърна, но пред нея из­лязло едно момиченце и казало, че не позволява. Царят прострелял него. Явил се князът на духовете в тази гора и проклел царя да му се роди син, който ще се ожени за страшно проклета и грозна жена и ще бъде малтретиран от нея жестоко. Ако издържи 10 години, кармата му ще бъде ликвиридрана. И наистина, станало точно така: жената на сина му била с огромни устни, очи като чинии и пръсти като кюнци. Царският син издържал безропотно десет години тор­моз и побои, но когато свършили, явило му се предишното моми­ченце, вече пораснало, и той се оженил за него.

            "Тази жена с дебелите бърни всеки ден [и вас] ви налага – мъже и жени, всички налага. [...] Но тя е на мястото си: баща ти едно време уби едно от най-хубавите момиченца в гората." (т."Сила и живот"-IV, Ед`22:96, б. "Неписаните закони" от 6.XI.1921)
           
            Привечер, когато е на смяна, един възрастен пазач от ром­ски произход, най-нежно произнася думата "приятел" и дели оскъдната си вечеря с госта. Често се налага да му се прави ком­пания в кантона, за да не се чувства самотен. Тогава вървят и но­вините по телевизията и някои интересни филми, пиеси и интер­вюта. Ето реплики от две предавания:
            От една пиеса: "Мамка му и живот! Не е важно да убиеш чо­века – важното е да не му обръщаш внимание. Ма така да не му об­ръщаш внимание, че да се забелязва..."
            За Чудомир (разказва Теню Пиндарев): "И накрая той скочи от горния етаж на болницата – по "чудомирски"... Като не може да се работи, по-добре човек да умре."
            Разбира се, тези песимистични реплики са се врязали не случайно в съзнанието на телезрителя от Странджа. Това обаче съвсем не значи, че за всичко, което се е случвало и се случва, няма безкрайна благодарност. Заедно с проблемите, абсолютно винаги върви и една тънка или много дебела линия на Присъстви­ето, на Разпознаването, на Жеста. Това са неща, за което други не биха посмели и да мечтаят. Небето не ни изоставя, дори и да сме на дъното. Безкрайно трогателни са хората тук – турци, роми, бъл­гари; прости работници, началници, всякакви! Безгранични са пътищата на Доброто! Хора от собствена кръв или школа може да са ни отпи­сали завинаги, но неизменно Бог изпраща други души, които минават за "чужди", а са по-братя от всички, които познаваме.
            Ако всичко това е само една пледоария на тщеславието, за да се предизвика възхищение или съжаление – по добре човек от­давна да си е заминал. Но какво е то – Бог знае. Може да не е осо­бено интересно и красиво, но за сметка на това е "искрено и лично"...
             Важното е, че бараката е чудесна, печката бумти, радиусът е много повече от 100 метра без жива душа наоколо, с изключение на буболечките, тревичките, цветята, пиленцата – и една крава с теленцето си... Когато няма секач, много лесно е да изклепеш някоя шина, за да стане остра. С нея и с теслата се бие няколко часа във външния талашит, за да се отвори прорез долу повече от метър. Това е единственият начин да се се сложат пластинки на мишите дупки и да се запънат с разпонки, така че вътрешният шперплат да прилепне навсякъде до перваза. Удоволствието е ог­ромно, защото се оправя нещо, което е стояло така с години при предишните обитатели на бараката. Само горните измятания на стените не могат да се оправят, защото се иска цялостно разковаване на пре­сования картон отвън, а той не е боядисван никога и всяка интер­венция би го изронила моментално. Опитахме боядисване – не хваща, мокър и рехав е. Но долу пробих дупки и заглавих разпонки, за да прибера вътрешния – този път ги заковах с пирони. Отвън стърчат – няма трион да ги отрежа, но с едни железа затиснах пластмасови парчета над дупките – временно...
            Всички гниещи клони, дънери, летви и бичмета из двора изпра­вих и ги наредих да съхнат, натрошавам ги и след време стават за горене. Градината чака разкопаване и садене с каквото може в този сезон, така че щастието е пълно. Даже прелива, защото всички искат да ме женят за една мома с къща и прасе... Предвиж­дат славни гуляи и разпивки. Засега казах, че по ме вълнува пра­сето... Те се смеят - мислят, че ще го ям...
            Писателска му работа – лек няма... Само дето няма нищо измислено.
            Господ е оставил 2 лева в един стар панталон, така че днес падна славен гуляй. Туркинчето ми подари бурканче кисело мляко и сладко от сини сливи – сама си ги е правила. Всяка сутрин ми нòси кафе – чак дотук. Мъжът ù ми направи кюнците идеално – не мърдат. Никой не ги е карал – самоинициативите им са много повече от молбата на прекия им началник. Е, креватът е много ръждясал, но при първа възможност ще си направя дървен, без пирони. Ако Бог е рекъл да остана тука...

        Но нека видим дали ще каже нещо Главният...

            - Не само девственият, но и абсолютно чис­тият трябва да се омърси, за да стане драг Богу. Сам Бог е затънал до шията в кал – сега такъв му е експериментът. Само главата Му е чиста – тя не е забита с гвоздеи.
         Учителят, т.е. Христос, е и главата, и тялото на кръста. Точно там, където е прободен – включи­телно и копието в гърдите – са невралгичните пун­ктове на човечеството.
         Щастието да си прикован е най-високо: то е три­умф, перигей, тотална гаранция. За духовете в апогей няма гаранция – те не обичат Бога, но себе си. Перигеят е най-голямата близост до калта, страданията, грешните. Тъй, както Господ-Христос работи, се говори и за "ингèй" – пълно сливане със Земята. В перигей са пророците, светиите, мъчени­ците – от време на време са на кладата и под ножо­вете, от време на време са в света на Отца. Това е така, защото те нямат силата, Любовта на Христа. Христос е едновременно разпънат и свобо­ден – и колкото е по-голям кръстът Му, толкова по-голяма е свободата.
         Универсумът – ето кръстът на Учителя сега. Там все още стои на кръст, не ходи. Но от няколко десетилетия вече слиза и ходи; през почивките пак се качва на пироните. Изпитанията и болките Му от 2000 години насам са нищо, в сравнение с тези сега. Кажете ми кое по боли: да си на кръста – или да хо­диш с тия рани в нозете по остри камъни? Затова казвам, че нощем Той се прибира на кръста и се на­дява на пироните си – почива си...
         Скоро си говорихме, че чакълът е много важен – без него не може да има пътища. Гордите скали са водачите, авторитетите, учителите. По тях мо­гат да се изкачват само алпинисти. Заслужава си да паднеш в някоя пропаст, за да видиш такава гледка!
         Ала върхът, канарата, не могат да помръднат – тях ги мърдат само земетресения. Дойде ли до Съд­бата, с тях се заемат каменарите. С взривове и чу­кове, каменарите на Бога разбиват гордостта, пра­вят самомнението на купчини. С големите камъни правят големи здания и огради, с малките – малки, а най-способните наситнят на чакъл. Минеш ли вед­нъж през каменотрошачката, ти вече умееш да ча­каш, не се изявяваш веднага. Този, който волю или неволю стане основа на път, е най-способен; или просто му е провървяло. Тисящи колелета и нозе ще минат над него – тисящи пъти ще се ускори еволю­цията му! Когато си път, аурите на съществата минават през тебе и те милват милиарди пъти. Всички гледки и щастливи приключения, преминали през сърцето им, преминават и в чакъла – надробе­ното самолюбие на бившите гиганти. Сега вече те не търкат небето с маниите си за величие – имали са шанса да влязат в Пътя.
         Ако дойдат Майстори да огладят пътя, лейте сълзи от най-върховно щастие! Като ви пресоват, споят или запълнят така, че вече никога да не се клатите, да не убивате, по вас ще тръгнат пътници с хиляди. Черната ложа [асфалтът] ви фиксира да сто­ите на едно място – но това лошо ли е? Щом сте ча­къл – с остри ръбове, - трябва да ви споят в религи­озни и семейни групи, във всякакви групи по принуж­дение, за да образувате Път, благословение Божие. Цял живот, а понякога и с векове, докато не стане някое природно бедствие, вие сте все с едни и същи хора около себе си. Ще копнеете да дойде пороят и да ви отвлече...
         Това са само символи, сравнения. Темата беше за невинните, които поемат вина. Бог поема най-го­лямата вина, защото влиза и в престъпника. Ако не влизаше, щеше да има нещо извън Бога, а това е не­възможно. Бог не съизволява, но присъства – дори и във формите без искра от Него. Правилното е да ка­жем "Нейго", а не "Него" – ясно защо. Ето защо, ко­гато говорим за Бога членувано, в българския и други славянски езици Той се дали на две: сам Той - и Женс­ката Му същност. "Учителя", "Бога" – това е вярно, когато са допълнение, "ребро от Бога". (Модата от няколко години "Бог" да не се членува е победа на тъмните сили – някой е успял да внуши, че Бог е лично име, а не нещо повече. Изхвърлят родителния и дателния падеж – нито искат да раждат повече, нито искат да дават, искат само да се именуват. Навсякъде пишат "Ще се помолим на Бог", а не "на Бога" – значи има и други богове, много удобно... Всъщност, то е илюстрацията на многобожието и многоучителието днес. Може да се проследи какви опустошения стават в България по тази причина, както и от победилото "АД" в наименования-та на всички фирми. Но щом тези неща са допуснати, значи има кармични, учебни причини – б.п.)
         Същевременно, Бог влиза и в този, който става жертва на престъпника. С вина или без вина, жерт­вата страда; страда и сам Бог в нея. Жертва без вина е обяснимо – сам Христос дава пример за това; но престъпник без вина - това не може да ви го по­бере умът. Сам Братът на Христа, Сатанаил, е най-големият престъпник без вина. Той толкова съвър­шено играе ролята си, че всички се страхуват от него; а най-посредствените го мразят. Но както Сатанаил, така и Сатаната и неговото творение – изложбената зала на ада – никога те не са наранили сами никого! Те даже не се приближават до същест­вата, но са длъжни да им прожектират филми. По стените на ада, както и над пропастите му, съвес­тните работници на Ремонтното Битие постоянно прожектират сцени на това, с което се гордеят смъртните. Пиеските и рекламите са малко по съ­щество, но хората ги вземат за милиарди. Всеки сам се хвърля във филма, който е избрал, без да подо­зира, че се хвърля върху стена или в пропаст. Това един ден престава – когато на смъртните им ом­ръзне да са смъртни. Като престанат да им харес­ват хората и нещата, в които са се влюбвали, само­убийците почват да търсят нещо друго.
         Сега няма да разкривам кармически подроб­ности от миналото, защото моментът е тежък. Сега времето при вас е такова, защото много сърца се затвориха. Гледат филма на студа и отчуждени­ето, стремят се към света, а не към Словото. Опро­пастяват немалка част от реколтата през тази го­дина – Бог знае какво ще оцелее. Така е: егоизмът е ледник, той не се топи лесно. Като грейне слънцето и почне да шурти, тревичките се радват, мислят, че е Любовта. Не разбират, че това е просто един раз­топен ледник – докато грее слънцето... Щом хукнат снежни виелици, знайте, че не е имало Любов.
         Любовта никога не отпада! Страсти и чувства отпадат, това е предвидено; Любовта обаче е съ­вършена и вечна. Нека не ни е мъчно за струя, която се е смръзнала. Студът и зимата са непоколебими: те ни карат да намерим нови огнища – или сами да ги накладем за другите.
         Нека не се омъчнявате, че Словото пак тече, но без особени "мръвки"... Щом сме решили да тече, ще тече - даже и когато върти една и съща тема по хи­ляди възможни начини. Словото си е Слово, а Делото и Животът са за съвършено подготвени същества. При Делото и Живота искаш да работиш с обичните, да живееш с тях. Щом сестра, брат, майка или внук са по-важни за тебе, а наоколо падат с хиляди, значи се съмняваш в Бога, безмилостен си.
         Има вързани, но има и звани. Ако вързан се от­каже от близките, Христос ще го върже още по-здраво; но ако си зван и не Го последваш, и с теб, и с близките ти е свършено. Няма нито една стара или по-нова беседа, в която да не съм ви говорил само за това – в редовете или между редовете. Бог знае предварително кои измежду званите са избрани, но е длъжен да призове. Рогът Му звучи за всички, но го чуват само "званите" – имат слух. От тях тръгват само "избраните". Но това също е само част от пре­вода: знаете, че всъщност избраните са избрали. Ти избираш с кого да живееш: с Бога и по-напредналите – или със същества от по-ниска еволюция. Мислù за собствената си еволюция, ако си избрал по-лошото.
         "Слово без мръвки"... "Мръвка" произлиза от "мър­тъв" – по-ясно от това, здраве. Понеже е тлъста, привлича те; ако е само кокал или постна супица – ъкъ (не)... Така че много лекции и беседи съм предвидил без "мръвки", дори и Божествени… Божес­твената мръвка е точен метод, точно познание, но е само сегмент от Тялото.
         Когато черната ложа строи система, тя връзва мръвките в единно и логическо тяло – за да ви впечатли. То може и да оживее в един момент – както ходжите повдигат мъртъвци. Като видите ходещо и говорещо тяло за няколко години или десе­тилетия, вие считате, че това е постижение, жи­вот, но не е. Вярващите в това тяло почват да го помпат със своята собствена прана и салма, и ко­гато го угоят напълно, такава църква или школа триумфира. Само че кой и кога ще му удари ножа; у кого ще идат праната и салмата, както и народните средства – това е въпрос...
         Учениците вече знаят, чу и най-"постното" Слово е живот. Те четат, изучават и пият Слово и без да е супа или бульон – само чиста водица. Опи­тът им ги учи, че когато Учителят им е многосло­вен - "без да казва нищо", - Той върши най-добрата ра­бота. Когато се "оплита" в "алогизми", смешки или "явни глупости", Той върши най-добрата работа: от­странява врагове и работи с учениците. Спазвайте табелите да не говорите с Водача по време на дви­жение; но ако той рече да ви заговори, знайте, че се разтоварва. Това разтоварване прилича на баласт, но през него текат токове. Не гледайте жицата, вижте дали тече ток. Божественият ток тече и през най-неугледните жици.
         Спирането на Словото поражда Дело; спира­нето на Делото пробива някъде като Живот; спира­нето на Живота някъде поражда циклони от нови души и светове. Проблемът е в това, че няма много кандидати за Дело и Живот. В такива случаи Сло­вото пак излиза на повърхността, за да ви "досажда". И в най-"досадните" и "скучни" беседи обаче, които съм ви давал, допълнително окастрени от стеног­рафи, преписвачи и редактори, тече такъв Божест­вен Ток, какъвто няма и в най-лакомата система на мъдростта. Има брилянтни системи на мъдростта, които не са Слово. И те са необходими, Бог и тях благославя. Гении, мъдреци, велики посветени ги строят. Те са параходи и лодки към Истината. Ши­рок е Божественият Океан – сам Бог понякога се качва на такъв кораб, възхищава му се. Ако има проб­лем, той е един: с какви физиономии наоколо прие­мате да пътувате към Истината? Щом ви харесват физиономиите в една църква, братство, дом или школа, вие сте точно за там. Ако има за вас хляб там и посоката е вярна – какво по-хубаво?
         Но ако душата и сърцето ви казват "не" и не намерите на един параход лицето, което търсите от вечността – напуснете го! Понякога и на Божес­твения параход, когато минава през пусти места на еволюцията, не можеш да намериш нито една свястна физиономия. Но нали познаваш лицето на Капитана? Ти не гледай пасажерите, гледай екипажа. Понякога кормчията, понякога простият юнга могат да ви погледнат с такъв поглед, че да ви удари ток! Вие разпознавате, че това е "Онзи Ток" – Токът, който познавате от вечността. Ето една физиономия и един поглед, заради които си заслужава да останете и на най-скучния, най-"скандалния" Божествен Кораб! Бог е предвидил другите физиономии и големите патаклами в братството с единствената цел да види какво избирате, кого разпознавате. Но ако ис­кате да пътувате в първа класа, в лъскав кораб с пътници и екипаж като изложба – свободни сте. Бог може да ви уреди да пътувате и в каюта, в луксозен апартамент. Проблемът там е кой ще повръща върху вас или вие върху кого… Какво ще стане тогава и с най-перфектните ви окултни костюми?…
         Когато почна да "викам" в Словото [да използва много "ви" – б.п.], нещата не са на добре; почне ли "никането" [когато говори на "ни" и "ние" – б.п ], непременно ще поникнем... В "тикането" също има сила [когато говори на “ти” – б.п ] – някой може да напредне много бързо или да си плати. Ако един Учител е от Бога, той често употребява "никането", особено в началото. С това се принизява до грешните, пише се грешен с тях – вози се в трюма с гребците и робите, слага каскет в трета класа... Такова нещо не можете да очаквате от никой "викач" в окултизма и мистицизма – той е с особено самочувствие, "богоравен"... Но и Учителят, почне ли да "вика", значи се надига пак буря; или е настанало мъртво вълнение. Излязъл е от класите и се качва на руля – почва да тика и да вика...
         Сега, ако не оправите времето, значи е имало защо да ви викам...
         Насоката "Странджа" и престоят там бяха единственият избор. Небето погледна къде имаше четирима души, годни да изпълнят условието – и откри тримата в Странджа. На всички останали места нямаше условия. Не малцинства, ами мъхове и лишеи въздига Бог да служат на Словото, както може да приготви човеци от камъни!
         Сега, ако реша Школата да се премести тук, ще слезете в недрата на Странджа и ще се изкачите в небесната ù прародина. Ако не – съветвам ви да идвате тук на екскурзии. Въпреки че е ниска, тя е Раят на Земята. Сега е оглозгана и оскубана печално, но в девет по-горни полета тя е рай! Те не са само нависоко – и наоколо са.
         В Странджанската Агарта (тук я наричат "Орсùм") се обучават ангели и божества от всички класове и йерархии, представители на 730 000 планетни и пространствени цивилизации! Тук е единственото място в Определеното Битие, където се постига универсалният тот-ритъм - едно понятие, което няма скоро да разберете. Константин и Елена са не само личности и символи, но и проводници на Сатурн и Селена, с които християнството става възможно даже и в ада. Универсалният тот-ритъм е бърза, равноделна и неравноделна смяна на Егото с Психиката, на Времето – с Вечността. Когато характерът, твърдостта се редува неравноделно с майчинството и грижата и удари Божествен Тъпан, в мюонното и холистичното тяло започва ускорение. Константин усилва диамантената структура на посветените, а Елена внася "сребро", "светена вода" в душите, жадни за Преданост. Значи, предаността на душата, великото влюбване на будическото тяло в мюонното, в паневритмичен танц обикаля около Огнището на Атма и постепенно ускорява вибрациите си. Когато будическите и мюонните вихри и решетки изпаднат в екстаз, ултравселената се пробужда за Тот - за Огнение!
         Да продължа ли на това ниво? Нали от дълго време бях станал скучен – само ви морализирах и "виках"?... Бракът на Тот с универсума означава сливане на Учителя и Бог Отец, изразено с термините, които вие разбирате. Трябва да знаете, че Орфей дойде и в Странджа, но направи огнение с Родопа, не с Евридика. Поради отказа на Евридика, той потърси спасение в Странджа, но Богинята на Странджа тогава бе в каталептичен, дионисиевски сън.
         Жарта и Колелото е Галактиката, това е ясно. Постигайки Универсално тот-огнение (Любов в Ятото, а не извън него), Божествените нестинари почват да танцуват в огъня и се събличат голи. Усетил холоса, неравноделният ритъм почва да избива падналите илухими от орбитите им и ги завърта в смерч или циклон, образуващ коридор към центъра на Галактиката. При самото сливане и огнение по време на Танца се чува гръм – и Ятото изчезва.
         Само Христово Ято от всички основни йерархии и класове може да пробие в центъра на Галактиката. Това е казано космологически. Мистически, това е пробив в светая светих на ясновселената. Важното е, че това е възможно само от нашата галактика, само от Инлания [Земята – б.п.] и само от Ойрýл [Странджа]. Ако Инлания е "мая за милост и абсурд", то Ойрул е запалка за "тот-ур" – няма друга дума в земния език, означаваща Огнение на Ято.
         Всички луди по всички психиатрии да се съберат – пак не могат да съчинят такова нещо... Даже и титаните в действие не могат да го измислят, понеже и най-развинтените фантасмагории, наречени "системи", "светове" и "космоси", не могат да се сравнят с атом от малкия пръст на Господа!
         Кога се срещат "двама или трима в Мое име"? Кога тия групи могат да стигнат до 12? – Когато обикнат Господа с всичкия си дух, с всичката си душа, с всичкия си ум, сърце и сила. Предъвквано милиони пъти от християни и псевдохристияни – и неизпълнено от никого! Дори Учителят още не го е изпълнил, понеже няма с кого. Т.е., изпълнил го е, но с 9 братя и сестри от другите класове и йерархии. Очакват се трима от Земята, за да стане зелохим. Засега е елохим, който още възкръсва чрез страдание, не чрез огнение. Толкова много е нужен Ученикът на Учителя! Както се казва – и Бог се развива. Сродната душа на Бога е Човекът. И когато Човекът реши най-после да се очовечи, Бог ще премине в нова фаза. Ще Му бъде много интересно...
         Преведено на културен език: когато двама или трима или цяло Ято обикнат Проявената Любов между всички и към всички чрез тотална концентрация в нея и в нейния Носител, Неговото Учение, Неговото Движение и Живот и не се отклоняват по други места; и когато Предаността и Откликът подпалят атмическото, будическото, умственото, астралното и физическото ни тяло за тотална обмяна, подвиг и Любов – тогава Бог е с нас.


По-късно в Ойрул се очерта още една четворка; научихме, че Странджа се е наричала Астея и че е създадена от усмивката на Бога. Двама от участниците имаха откровения и удивителни истории за разказване. Единият получи уникална информация със символична и магическа рисунка, а другият сподели, че при скорошното си посещение в Австралия е бил на един връх, който е с почти същото име като Ойрул. Посетихме светилищата на Бастет, помислихме си, че Астея и Бастет може да са едно и също... Но за всичко това – следващия път.
Ето по-подробно разказът на приятелката, която е посетила наскоро Австралия:

"В Австралия посетихме скалата Улуро – Айестрок. Това е свещената скала на аборигените. Направихме много медитации през тези дни. А скалата като че ли дишаше и търпеливо ни чакаше. В една медитация видях мъж – абориген с копие, който строго ме гледаше.
Последния ден трябваше да се приготвяме за път. Разделихме се със скалата като с нещо много близко, дори с тъга. И с въпроса: с какво ни свързва тази скала, какво общо има с България?

Защо бях там?"

Две чувтвителни души в България са ù казали, че тази свещена австралийска скала е свързана със Странджа и че тя трябва да донесе камъчета от Улуру в "Ойрул" – позволявам си да заместя тук името на Астея с това, което научаваме сега от Учителя, за да се види връзката.

Няма коментари:

Публикуване на коментар