1205.2002.11.20 Белият ескадрон

Книга 35


20.ХІ.138(2002)

Пловдив

БЕЛИЯТ ЕСКАДРОН

            Тази сутрин тéче дълго време - и след събуждане – информация за Вóина. Един от гербовете на Вóините стоя дълго пред очите. Всички разбрахме, че Вóини на Бога, въоръжени до зъби, участват във всички битки по лицето на Земята и из вселената. Те се бият до издъхване за всяка човешка и ангелска душа, създадена лично от Бога. Битка и Война има, и тя никога не е спирала. Всичко се свежда до оръжията и методите, които употребяваме; до мотивите, чувствата, физиономията на Боеца по време на Битка. Лошите се бият със стръв, с адска гримаса и изскочили стъклени очи, като се стремят да “положат” колкото може повече мъртви врагове около себе си. Воинът на Бога има благо и щастливо лице и по време на битка раздава живот, а не смърт. Той няма манталитета на някои хималайски и църковни воини, които си представят "дявола" и "изчадията" му поразени от магическо копие... Воинстващият егоист и фанатик иска с всичка сила магическата битка да е екшън, в който лошите падат мъртви или са изтикани обратно в ада. Това е въпрос на етика, еволюция, манталитет. Те си предтавят "Владиката" от едно негово руско прераждане в доспехи, благославящ сцените с трупове – и хич не се притесняват от това. "Врагът" трябва да бъде "унищожен", нашественикът – изтикан отвъд пределите на Родината. Тези твърде елементарни парадигми се внушават от черните адепти от хиляди години насам и вдигат цели народи на "свещени" войни, в които убийството и робството или икономическото заробване са напълно позволени. Първолацитие в духовния път, чули-недочули, почват да оправдават такава философия и да искат с всичка сила "добрите да унищожат лошите"... Какво невежество! Кой от нас не се е хващал на въдицата на черната естетика, заставайки на страната на "добрия" в някой батален филм? Може още дълго да се говори за удивителните сцени и примери, които са даваха тази нощ, но в този момент Нещо казва, че писмените изявления са излишни. Има вече толкова много книжнина по въпросите, които вълнуват човешката душа, но това почти не променя статуса: всеки си живее с хората и нещата, с които е свикнал. Затова и горе не се безпокоят, ако някоя информация не стигне по външен начин до хората, защото няма начин тя да не бъде преживяна или узната вътрешно от всеки, за който Любовта и Истината са над всичко. Сродните души преживяват едни и същи неща в едно високо поле, мислят по еднакъв начин, а и земните случки и събития са им в синхрон. Затова Бог ги среща понякога и на Земята.

            Тук беше запланувано да се говори много за привидната победа на интервентите без монада, които са заразили целия свят с военни игри, порно и бизнес. Привидна – защото те с тези неща фактически захранват своите си, за да могат да "живеят". Колкото и да ни е мъчно за детето, пристрастено към науките на ада, трябва да знаем, че ако е с искра от Бога, това много бързо ще му омръзне и то ще потърси хора и неща с Божествено съдържание. Просто, всичко си е на мястото.

            Преди да опитаме дали Нашият Човек би казал нещо и на тази тема, ще включим тук уникалния разказ на Йордан Йовков "Белият ескадрон". Един пример, че когато човек с монада описва негативни събития, даже военни действия, прави това тъй изящно и красиво, че няма и атом кръв.

Йордан Йовков

БЕЛИЯТ ЕСКАДРОН

Ние бяхме сами в една малка стая на болницата. Другарят ми, млад подпоручик, току - що ми беше разказал как е бил ранен. Той се спасил като по чудо. Един от тия редки случаи, които разумът никога не може да предвиди и да очаква, които са вън от всяка теория на вероятностите и си остават една прищявка или предопределение на съдбата. Да си убеден, че смъртта е не само близка и неизбежна, но и да видиш, че е дошла; да изживееш това примирение, в което има толкова отчаяние, колкото и спокойствие; и ето, в последната секунда, на самия край на пропастта, дохажда спасението и животът се връща. Може би това е най-болезнената криза за човешкото съзнание и следите й остават неизличими. Всеки нов спомен събужда това минало и макар неведнъж да е разказвано и обяснявано, то изглежда още загадъчно, завладява изново и мечтателно унася, като сън.

На края на разказа си подпоручикът беше изпаднал тъкмо в това състояние. Легнал възнак, той мълчеше и под бялата превръзка, която закриваше челото му, очите гледаха унесено и неподвижно. Аз също мълчах. В стаята стана съвсем тихо.

Беше се мръкнало отколе. Есенната нощ беше тъмна и в почернялото стъкло на прозореца можеше да се види само отражението на лампата. Вън духаше силен вятър... Стаята ни беше на горния етаж и ниско под нас чувахме да шумят овошките на градината.

Ние още мълчахме. Неочаквано проечаха тръби. Наблизо бяха кавалерийските казарми и там свиреха заря. Два гласа - един висок и пронизително тънък, друг - мек и сладостно сипкав. В по-ниска октава сипкавият глас следваше първия, догонваше го, преплиташе се с него. Тия звуци като че се разсипваха отвисоко в нощта, ту проечаваха наблизо и рязко, ту се отдалечаваха и заглъхваха. Вятърът ги развяваше насам-нататък, както понякога развява капките на дъжда. Но защо тъй ни пленява тая проста мелодия на кавалерийските тръби? От тия трепетни и рязко очертани звуци лъха нещо тревожно и безпокойно, но в същото време - и нещо тържествено и упоително призивно. Не е ли това тая странна красота, която съчетава в себе си близостта на опасностите с екстаза на мрачния устрем на смелостта?

Тръбите замлъкнаха. В стаята стана още по-тихо и вън по-ясно се чу шумът на дърветата. Подпоручикът не беше изменил положението си, погледът му си оставаше все тъй унесен и неподвижен.

- Колко е хубаво! - обади се той. - Тия тръби!... Той помълча малко и след това, като че говореше на себе си, прибави:

- Виждам бели коне... Ескадрон с бели коне... Аз се усмихнах и учудено го погледнах. Знаех, че сега е добре и не можеше да бълнува. Но не разбирах за какво говореше.

- Бели коне ли? Какви коне? Той се подигна и приседна на леглото. Личеше си, че е развълнуван.

- Тия кавалерийски сигнали! - подзе той. - Неведнъж съм ги слушал. Но сега, щом ги чуя, спомням си едно... тая кавалерийска атака, която гледах отблизо... Атаката на белия ескадрон. Един ескадрон, който имаше все бели коне...

Той седна по-удобно и запуши. Аз чаках нетърпеливо разказа му. А той разказваше хубаво - с тая задушевност и леснота, която добиват хората, които са видели и преживели много нещо.

- Бях - започна той - заедно с взвода си прикритие на една батарея. Ние смятахме положението вече за добро. Отбити бяха няколко неприятелски атаки. Но надвечер откъм левия ни фланг неочаквано се появиха нови неприятелски части. Това бяха най-малко една или две дружини. Незабелязано, те бяха се промъкнали и ние ги открихме, когато пред зелената стена на кукурузите се замяркаха гълъбовите им униформи. Видях, че веригата на крайната наша рота се огъна и преви назад, за да застане срещу тях. Но това беше недостатъчно. Все повече и повече гълъбови петна се появиха пред кукурузите, тая голяма дъга се удължаваше и застрашително и отдалеч се завиваше към нас. Нашата батарея пренесе огъня си на тая страна. Но и под белите кълба на шрапнелите, сините линии все повече и повече се приближаваха.

Наблизо до нас имаше уединена и висока могила. Там беше наблюдателният пункт на батареята. Не зная какво ме накара, но по едно време се обърнах: до могилата беше се спотаил един ескадрон. Същият той - белият ескадрон! Взводовете бяха в разгънат строй, четири успоредни линии една зад друга, а цялата колона, за да не бъде забелязана, опасваше като дъга подножието на могилата.

Бях много наблизо и затова можах да наблюдавам добре. Всички коне бяха бели и като че съвсем си приличаха един на други, както и войниците, които бяха на тях. В кавалерията белите коне се избягват - и тоя ескадрон, може би единственият, даваше рядко зрелище. Могилата и поляната около нея бяха покрити с трева, още зелена и сочна, така че белината на наредените един до други коне изпъкваше още по-ярко. Жълтият цвят на потници, на подпруги и юздечки, кафявата униформа на войниците - всичко това с мекия си тон слабо контрастираше, така че белината на конете все пак преобладаваше над всичко. Само у белите коне някак е по-видно и по-уловимо тънкото благородство и красота на тия животни: умният поглед на черните и светли очи, лъкатушните линии на жилите, чувствителната мекота на ноздрите, тънките очертания и нервният трепет на членовете. Аз съм, както знаеш, син на земледелец и разбирам от коне. В тая минута долавях и нещо повече: очите на всички коне блестяха, ушите наперени само напред, юздечките проскриптяваха между зъбите, по земята капеше бяла пяна. Ясно ми беше, че под това видимо спокойствие се крие това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. Неговият кон беше извил шията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне.

Аз тъй бях се залисал, че можах да чуя само последните звукове на сигнала, който се чува някъде отстрана. Пък и батареята беше учестила гърмежите си. Ескадронният командир беше излязъл малко напред и сега се връщаше към могилата, като грациозно и леко галопираше върху своя горещ и строен хунтер. Тръбачът яздеше след него, но се спря и затръби, като издигаше като херолд тръбата към небето. Разсипаха се трепетни, бързи и тревожни звуци. Сигнал за атака. Видях нервната вълна, която премина между конете и ездачите. Но външното спокойствие не се наруши. Само напереният кон на вахмистъра два пъти подред се изправи на задните си нозе, без да успее да промени мястото си. Лицето на вахмистъра си остана спокойно и строго.

Чу се висока и напевна команда. Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, разгърнат в една дълга бяла линия. Движеха се сега тръс. Но ето, офицерите се обръщат, един бърз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп. Издигнаха се гъсти облаци от прах. Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите - и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде “ура” - гневно, заканително и страшно ура.

Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там. Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събираха се на групи. Остро и сухо затрещяха залпове. Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена и чиста поляна, прах нямаше. Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха, и тия огнени линии сякаш бяха светкавица в самия облак. И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.

Но бялата редица на ескадрона стигна зелената стена на кукурузите и също като гребена на голяма вълна се удари в нея. Аз не видях вече какво стана. Една разбъркана маса, редки гърмежи, отделни хора, и коне. Всичко потъна и се скри в тия кукурузи. Пак се зачуха “ура”. И още някаква дива и нечовешка врява... Атаката, разбира се, успя. Но това като че не ме интересуваше вече. Аз тръпнех още от зрелището, което видях. И това е, което никога не ще се изличи от паметта ми.

Няколко дни по-късно бях на превързочния пункт. В селото влизаха няколко ескадрона, тържествено звучаха фанфари. Една голяма кавалерийска маса е всякога импозантна. Но под трепетните звуци на тръбите тогава, както и сега, аз си спомнях и виждах друго. Виждах атаката на белия ескадрон.

22,07ч.

            - Аз воювам, Майка ми мирува, Баща ми твори. Моята война не спира - всеки ден съм на бойното поле. Нашият девиз е: "Любов за всички! Хляб за всички! Свобода за всички!" Ние воюваме с всеки, който ви отнема тия неща. Воюваме и с всеки от вас поотделно, ако сте повярвали, че Любовта не е за всички, че хлябът трябва да се печели, че свободата е само за "избрани". Много пъти сме ви казвали да печелите честно покрива и хляба си, но сега ви казваме: това време отмина. Отмина, защото повече няма време: отивате в свят, където хлябът и пшеницата са без пари. В този свят всеки обича всеки и всеки е свободен да прави каквото иска. Там няма опасност някой да направи зло, понеже при най-малката мисъл за това, мигновено се стопява. Няма опасност и някой да влезе и да развали този свят, защото приелите печата на Звяра умират от скука там – веднага се връщат, откъдето са дошли...

Не е вярно, че Божественият свят е недостъпен – той е достъпен за всеки. Това, че той се превзема със сила, не отпада, но под "превземане" ние разбираме да се остане там завинаги. Ще видите и опитате, че почти нито един от "благородните" ви познати няма да издържи в Божествения свят. Всеки иска да има нещо и някого, да бъде почитан и уважаван поне от едно същество. Такова нещо обаче в света на Бога няма: тук всеки уважава и обича еднакво всеки. При най-малкото предпочитание слиза в духовния свят; при най-малкото недоволство – в човешкия; при най-малкото налагане на собствената воля – в ада. В ада са и тези, които са приели друг да им налага волята си.

         Така че – ние воюваме! Няма нито един егоист и тиранин, нито едно същество с принизен вкус, които да избегнат схватката с нас. Нашите оръжия са катастрофите и болестите, природните бедствия, космическите изключения. Никой не може да ни се съпротиви, никога! И не ние ги налагаме, а си ги налага този, който ги твори. Ние не можем да ударим същество, нито същност. Но ние не го предпазваме от последствията, когато ги заслужава. Всичко това го знаете прекрасно от хиляди години; но сега ще ви кажа още нещо, което не знаете.

         Мисълта за себе си е Божествена, само когато е мисъл за самораздаване; при това – самораздаване на всички. Всяка друга мисъл за себе си произвежда веществото "нотфéн" , което се трупа в трите физически тела на човека. Ако на ангел дойде такава мисъл, той трупа "устрáл" и рано или късно натежава. На човека с искра Божия, следователно, задачата е по-тежка, защото има опасност да натрупа и нотфен, и устрал. И двете се чистят и претопяват само с любов към ближния.

         Мисълта за ближния е Божествена, само когато се виждаме по-рядко с него и не мислим какво прави в нашите отсъствия. Всяка друга мисъл за ближния трупа "цлон" в трите физически тела и "жден" – в безсмърните. Това се чисти и изпарява само с любов към повече хора и разумна любов към собствената душа. От създаването на адското семейство досега са натрупани толкова много тонове от тези екстракти и екскременти, че войните стават неизбежни. Водят се войни и в ангелския свят, за да спасим някои ангели от прекалена привързаност.

         Ние не създаваме бедствията, но не ги и спираме. Всеки трябва да види, че е посегнал сам на себе си, че избива близките си. Заседяването някъде прави еволюцията невъзможна, затова Небето предпочита да се разруши един град, отколкото астралното или менталното тяло на човека. Не ние сеем бомби и епидемии, а мислите на егоизма и привързаността. Чувството за дълг прави зимата, ревността – бурите, прелюбодействието – наводнанията. Ние сме ви обяснявали, че да обичаш един човек повече, отколкото Бог иска от тебе, е прелюбодейство. Ама ще кажете: "Любовта е постоянен прилив!"... – Прилив е, когато не удавяте човека. Да удавиш някого с присъствие и постоянна грижа, колкото и да му е приятно, значи да го осъдиш на смърт. Така вие постоянно се осъждате на смърт един-друг и умирате много по-рано, отколкото е определено. Затова ние воюваме с вас, не се спираме. Развенчаваме на всяка крачка илюзията ви, че на Земята можете да бъдете щастливи. Можете – но не с трупане на тези тини.

         Затова именно изправих Арджуна против рода му, затова поисках от Аврам главата на сина му. Буквално или преносно, разбирайте сами. Трупането на жден и устрал е престъпление с тежки последствия. Но вие не сте съвсем виновни, защото сте излъгани. Виновните са по-горе и те вече ще си понесат последствията. И вие обирате пешкира, защото сте си ги харесали. Егоизмът и привързаността винаги харесват такива религии и системи, които ги оправдават.

         Помнете, че и в най-тежката битка винаги има двама живи представители на двата лагера. Единият те убива в тила, ако не убиваш; другият те възкресява по същата причина. Най-лошите войници отиват веднага в рая, най-добрите са в ада с двата крака. Ако са убивали от злост, са до шията; ако е за пари и власт – до над главата. До коленете са само ония, които са се борели за отечеството си. Но лош войник от страх потъва най-малко до кръста; предателят – надолу с главата! Страхливецът бяга, за да не го убият, а добрият човек приема куршума в главата си. Добрият човек ще превърже и врага. Това са азбучни истини, но има и истини, които не знаете.

         Над всяка църква, над всяко благородно общество се вият красиви спирали на любовта към нещо добро, нещо идеално. Тези спирали се наричат "лорхáн" и някои вече ги фотографират. Но под тях зеят огромни пропасти и коридори към ада. Те се дълбаят денонощно от мисълта за собствената правота. Това произлиза от самомнението, от духовната простащина. Простакът иска да е прав, това е! Колкото по-голям простак е, толкова по-прав иска да е и единствен. Та именно простащината на "праведниците" произвежда динамита в нисшия ментал, наречен "юскюн". Той се взривява само надолу, копае гробовете им. Те копаят денонощно масови ями, погребват милиони души в тях. Душите са безсмъртни и това погребение е символично, но от ужаса, който изпитват в ада, те се свиват и стават невидими. Даже Христос трудно ги открива, когато слиза там. Той вика с ясен глас всякоя душа по име, но те се спотайват. Душата е Божествена, тя не се спотайва, освен когато е сътворила нещо или иска да направи добро; но душите, изпаднали в ада, са забравили, че са души и са заживели с умовете и сърцата си.

При сегашното положение, половината умове и сърца са подменени от Дявола. Ти общуваш с някого, но това не е той, в него говори автоматът. Ще чуеш приказки, които вървят навсякъде. Нещо повече: в мнозина са влезли по-низши гости и не искат да си излязат. Тогава ние предпочитаме да стане война, защото "гостите" не обичат неудобствата.

         При всичко това, вие ще кажете: "Е как Господ Му е хрумнало да създаде такъв свят и после да се чуди как да го оправя, че да се радва и на войните?..." – Оставям вие да си отговорите на този въпрос, аз съм отговарял на него милиони пъти.

         Казахме, че от егоизма се излиза с любовта към ближния, а от любовта към ближния – с любов към душата си и любов към повече хора. Но от двете едновременно се излиза само по един начин - с любов към Бога. Това значи любов към всички, но и нещо повече. Това нещо в повече сега няма да го коментираме, защото не се изяснява с думи. Скоро мнозина ще имат ситуация да го опитат.

         С това исках да ви кажа, че "Белият Ескадрон" е една реалност. Във всеки момент, на всеки квадратен милиметър, има по един бял, Божествен ескадрон, готов за битка. Да не си мислите, че така ще минете! Бог ви е създал и Той се застъпва за душите ви. Сега ескадроните не са на един милиметър, но при всеки електрон! Нито един дявол няма да може да се промъкне в Новата Вселена! Мисълта за себе си и мисълта за утрешния ден ще останат в миналото – където им е мястото. За тях са приготвени специални канализации, за да не опръскат Космоса. Мисълта за ближния ще отиде в бъдещето на училище – да разбере какво значи "ближен". Само мисълта за Бога ще остане реална, в настоящия момент, и тя скоро ще блесне с всичките си искри и сияния! Тя слива в едно любовта към всички, любовта към сродните души, любовта към разумното в себе си и даже любовта към враговете. Напълно Божествената любов включва и конкретните души, при които Бог ни праща и които ни изпраща Бог. Белият Ескадрон на Бога сега е на прага на следващия миг, когато всеки един от вас ще бъде изправен пред последен избор. Няма такова място, където да не действат Конниците на Белия Ескадрон! Те са във всички битки, за да вземат душите на тия, които не искат да убиват. Всички останали, които още се мъчат да убият Любвта и Истината, вече нямат работа в тази част на вселената.

23,41ч.