събота, 26 ноември 2011 г.

1250.2010.03.09 Сириус'146(2010)

Книга 37


9/13.III.146(2010)
Пловдив

СИРИУС'146(2010)


"Пегаси пристигат от Сириус"

Вълшебната картина на Carol Hiltner от Сиатъл е съчетана от нас с оригинална астроснимка на Сириус А и Сириус В. За разумни и говорещи коне на човешки езици в другите светове пишат космични пътешественици като Джонатан Суифт и авторът на българския фантастичен роман "Албигоя" Ж.К., издаден незаконно със заглавие "Пътят към светлината" под чуждо име.


            От ежегодния ни експеримент са свързване със звездата Сириус са постъпили материали от:

Vesela manteva vela_alev@abv.bg
Вторник, 2010, Март 9 12:57:05 EET

            Започвам разказа си на порции, защото ти пиша от служ­бата. Докъдето стигна, а после в къщи ще продължа. Първо ще споделя, че деветата дата я бях набелязала за празник и че имах намерение през "малиновия" период да имам нещо необи­чайно и като преживяване, и като виждане, но за сънища не предполагах - ето че се случи! Още в предишното писмо ти споменах, че минавам директно на третия етап, който пак както преди 19 години започва без малини. /Това не значи, че няма да опитам някое сиропче. Какво ли пък да си го пием два­мата с теб! Може и насаме, а може и някъде, дето човешки пог­лед не достига - Божа работа!/ Историята започна с един медальон от Мексико, който ми подари Венета, когато отидох у тях на гости на 28 февруари, след гостуването ми у вас. Там и преспах. Бях поръчала да ми донесе някое камъче от мекси­канската земя /там съм живяла някога/, а не да ми купува нещо - достатъчно пари е дала за пъте­шествието. Но тя първото нещо, което е решила да направи, е да ми купи нещичко за спо­мен и се отправя към една сергия с ръчно израбо­тени камъни, като си наумява да вземе няколко герданчета със свет­лозе­лени камъни, та каквото си пожелая, това да си избера. Едното беше с доста на брой камъни, другото с един - кръгъл с дупка, по­добно на геврек камък, а третото герданче - с камък, предс­тавляващ цял плосък кръг, като на четири места от края са направени мини­мални прорези, така че много ми напомни на ня­какъв своеобразен кръст. Раздвоих се между последните два, но нещо ме караше от­вътре да взема подобния на кръст. Чудех се на избора си, даже и Ве­нета се поозадачи, като мислеше, че ще взема този с дупката. Нямам слабост към такива украше­ния и не исках да го нося, но го взех. Смя­тах в последствие да го подаря на някоя колежка. И така няколко дена седи гердан­чето вкъщи, а преди 2-3дни го слагам над главата си, ока­чен на една гладачна маса, с точната и ясна цел, че ако има някаква сила в него, ще сънувам нещо, свързано с Мексико или каквото и да е там. Важното е да ми се даде знак, че не е случаен. Ако не, просто го подарявам, без да се замисля. Тази сутрин сънувам сън - побъркващ, изумителен, просто не съм на себе си. рових се и в интернет. Оказа се, че някак си съм направлявана дори из страниците на нета, за да добия най-ясната представа за случващото се в съня, а също и да потвърдя цялата история и завръщането ми към Бялото братство.
            Самият сън: В стая съм, но тя е сред природата - вижда се земята и пръстта. Клекнала съм пред нисък дънер на дърво, при­мерно широк около 40-50см. Там изписвам изречения с няка­къв вид тъмно мастило. Лесно е, сякаш пиша върху хартия. Ре­довете са под различен ъгъл и на различни места по цялата площ на дънера, даже по едно време в съня направих аналогия с осиянията, защото виждах, че едните ако са под един ъгъл, другите изречения ги написвам спрямо предните под съвсем друг ъгъл. Сетне започнах да изписвам последното изречение, което трябваше да бъде централизирано, т.е. да премине през центъра на дънера /виждам го като черна точка/. Привършвам с окончателното изречение, започващо отляво, мина­ващо през центъра и свършващо в крайно дясно и точно тогава от­вед­нъж, сякаш от пространството долетя медальонът ми от Мек­сико хем в материален вид, хем в холограмен, но по някакъв неведом начин се нанесе по големина върху дънера и го захлупи точно по раз­мера му. Но тъй като е прозрачен, то се виждаше и отсеченото дърво и светлотозелено на медальона. Съвпад­наха център върху център, а в главата ми прозвуча: "Това е Келтски кръст".
            Следва нов момент, в който съм и изнасяща нещо като лекция и същевремено съм и ученичка /чирак/. Ставаше въпрос за лече­ние по един уникален начин с дървета, а също и посве­щение с дърво. Пред мен е рядка гора, а аз наблюдавам, говоря и се уча в една малка за­личка. Разкривам на баща ми тайната как един човек можеш да го съ­отнесеш /или да го вложиш в дърво/ и чакаш дървото /човека/ да "уз­рее".
            Узряването е един вид на­пълване с огън. Отдалече ни се прави показно. Едно от дърве­тата, получило човек, започна да се запълва и раздува с огън. Отвътре се вижда как е запалена пещ с милиони гра­дуси топ­лина. Дървото не издържа и започва да се дели на отделни летви по дължина и да се раздалечават една от друга, подобно на рядка ограда. Но пламъците си седят вътре и не излизат, докато идва един момент, когато не издържа конструкцията и се взривява, подобно на ядрена бомба. Наблюдавахме и друго дърво, но когато то се пръсна, вместо да бъде изпепелено, се разсипа в мътен жълт по­рой, подобно на гъста кално-жълта река. Затъпкахме с баща ми с боси крака по тази вода, като знаех, че това е вид лечение. Първият вариант, в който става запълване с огън и се стига до пръсване на дървото, се случва, когато ученикът /болният/ съзрее. Тече с години този процес, но ние с баща ми го наблюдавахме за час.
            Събуждам си и Келтският кръст ми е в главата. Наис­тина ли подареното камъче е Келтски кръст по форма? Трябва да проверя. Влизам в интернет и намирам следната информа­ция: "Кръст на Йона или кръгъл кръст. Символизира Слънцето, също и вечността. Кръс­тът се е появил в Ирландия преди осми век и т.н." Търся да си спомня за Йона. Йон в превод от ев­рейски е гълъб. Знаеш как е бил глътнат от кит и изплют. Следва нова информация от друго място: "Вписан в окръжност кръст е прабългарски символ или слънчев знак. В последно време някои автори правят връзка с богомилски и катар­ски общества в Европа през Средновековието. Представлява модел на света с четирите посоки или идеограма на Слън­цето... Така че, казва авторът, келтските кръстове в Б-я са богомилски. Носели го безбрачни монаси ЧИСТИ, катари, бъл­гари, бугри, богомили. Символ, разпространен от ЧИСТИТЕ от Балканите - Прародина на българите из цяла Западна Европа, та дори и в Ирландия.
            Това бе сънят, който ме потресе и още ме държи. Дано всеки ден бъде така вълнуващ от целия малинов период. Дали имаш отговор!
Събота, 2010, Март 13 11:34:01 EET

Има два начина да живееш живота си:
Единият е като мислиш, че няма чудеса,
а другият - че всяко нещо е ЧУДО!

  Алберт Айнщайн

Цветята от градината на Сърцето
            Господ ù го изпрати. Ненадейно, неочаквано, непоже­лано!... Не можеше и да предполага, че ще го срещне по пътя си. Там - при основата на Големия Хълм. В първия момент не го разпозна. Но когато я погледна в очите, едва тогава припламна една светлинка, която малко поразбули миналото. А сетне разпозна и ръката - тази, която я поведе нагоре, все нагоре и по-нагоре - там, където вече няма Хълм, нито небе, нито об­лаци. Има само едно Цяло и една Вселена - Вселената и Светът на Любещите се. Защото когато любимият й я прегърнеше, загубваше и земя, и принадлежност, летеше в други простран­ст-ва и други измерения. И затова всеки път й бе трудно да се прибира от Полето на Блажените.
            Случваше се в моментите на взаимност да вижда себе си и него заедно в една висока и прозрачна синя чаша, която е поставена на земята, а в горната си част да опира Небесата. А като добиеха огненото си опия­нение, то цялата чаша заискря-ваше и запламтяваше, точно като Новогодишен фойерверк. Приличаше също на изгряла през деня звезда, пуснала хиляди лъчове из целия Космос. Виждаше и безброй ангелски същества около чашата да им се радват и подкрепят, даже бе дочула и музика, долитаща от тях - същин­ска ангелска симфония на Радостта и Любовта.
            Да, ама Господ дава, но и взема!
            Водещият я нагоре към Вечността един ден из­чезна. Остана осиротелият вик и писъкът в душата, който се завъртя в нея и я опустоши. Помъчи се напълно да я унищожи, ала най-накрая намери място в сърцето й и се скри. Потули се със седем завивки и седем пелени. От време на време се пода­ваше през някоя от тях, за да подскаже за себе си, а сетне от­ново се покриваше зад някое було. И така отминаха много дни - дни без Слънчеви зари. Чашата оставаше празна и неосветна, а анге-лите вече не идваха да пеят...
             Веднъж, неочаквано, тя дочу Глас. На Любимия й. Шеп­неше нещо на ухото й - все най-обичните слова. Казваше, че не я е забравил, че още я люби, че вечно ще бъдат заедно... А сетне гласът отново изчезна. Огледа се, заозърта се, сякаш ще го види ей сегичка, но като не го съзря, вътре в сърцето й нещо не издържа и... се скъса. Раздраха се и седемте пелени и седемте завивки. Остана една - последната обвивка на стра­дащото сърце. Болката по загубата даде още един безпощаден тласък към тънката граница и тя се разцепи - отгоре до долу. Стана рана, голяма, дълга и червена...
            Неописуемо страдание, а после - тишина...
            Видя се да върви щастлива по виещата се пътека по Хълма, после се качи на върха му. После напусна земните из­мерения на обикновеното си човешко щастие, литвайки в по­лет из Небесните Селения на Духа... Ех, колко бе хубаво там...
            Нещо я върна назад. Дръпна я за да се събере. Сепна се и насочи поглед към гърдите си. Още ненапълно дошла на себе си, съзря най-удивителната и изумителна гледка пред очите си: от сърцето й - точно там, където бе кървящата пукна­тина, се бе появило едно чудно цвете - фантастично, подобно на многолистен лотос. Прозрачен и дишащ като жив. Отвътре светеше с една привличаща погледа светлина. Трептеше в ня­какъв такт, беше гъвкав и неуморим в някаква извираща от­вътре подвижност. Даже отреагирваше на излъчена към него мисъл или чувство. А когато тя се засмя на цветето - то ня­как блесна още повече, даже й се стори, че се появи в него нещо като позната усмивчица. "Господи - рече си тя - то е живо. Това е Той. Познах го". Любимият й бе вложен в това приказно създание, което щеше да живее в сърцето й и да се храни от безмерната й Любов. Обзе я радост. Полудя и записука от щастие. А цветето, разбрало импулса, затанцува, заигра. Вен­челистчетата му се разлюляха, развълнувани все едно от вя­търа. Заизвиваха се наляво, надясно в техен си ритъм, запрег­рупирваха се в отделни групички и съцветия - истинско чудо за очите!
            От този ден нататък тя и цветето заживяха заедно, в симбиоза. Никой не можеше да види това, само тази, в чиито гърди растеше цветето. Толкова удивителни моменти изжи­вяваше, че се чудеше кога й е по-добре - в реалността с реален Любим или с Него в сърцето, превъплътен в цвете. А то, по­добно на фантастичен филм, оживяваше в най-различни роли. Ту ококорваше от главичката си две прозрачни очета, с които гледаше влюбено, ту се заформяше като устичка, като пра­щаше въздушни целувчици. А случваше се да приема форма на чадър, опасващ нейно сърце, за да я предпази от зли думи. А имаше дни, в които то самото се смушваше надълбоко и не из­лизаше, защото не издържаше на нечия агресия. А най-хубаво бе в светлите дни, когато тя излизаше навън да се порадва на топлия ден, тогава цветето пускаше едни малки пипалца от всяко листенце, подобно на антенки и ги отправяше към Слън­цето, сякаш с това показваше, че от Него живее и към Него се стреми. Тогава така проточваше и издължаваше стъбълцето си, че на нея й се струваше, че ще се изскубне и и ще го загуби напълно. Да, но то си оставаше при нея. Даже, доволно че му е позволено да поеме в жиличките си слънчева енергия, пускаше две ефирни ръчички към лицето й и я милваше, мил­ваше......Колко й беше миличко това цветенце и много, много красиво. Затова си го нарече: Красимило.
            Чудесата не свършиха дотук. На рождения й ден цветето се раздвои, разтрои, после се раздели на още и още отделни части. На гърдите й цъфна най-красивият букет, който бе виждала в живота си, вързан с розова панделка. А после се раз­несе и аромат - истинско вълшебство от цветни ухания. От­начало бяха леки и приятни, а след това по-силни и упойващи. Усети се замаяна. Приспа й се, мъчеше да държи будно съзнани­ето си. Някой все едно й бе дал наркотична напитка, за да за­губи представа за реалност. Най-сетне се предаде се и се унесе... Видя в просъница своя Любим. Усмихваше й се. Беше той, но в друго време и с друг образ. Тя го позна по очите. Се­деше в скута му и се смееше със звънлив глас, а той я галеше и й се радваше. Викаше й "Бисерче" - заради наредените като перлички зъбки - точно като подарената от него огърлица на шията й. Тя се губеше с тъничкото си телце в неговите ог­ромни обятия и все не искаше да се откъсне от него. А когато се налагаше да отстъпи мястото си и на другите му любими, цели водопади от сълзи се стичаха от очите й, все не искаше да го дели. После видя Любимия си в друга земя. Бяха приятели по вяра, облечени в бяло. Играеха танц, като се въртяха до безкрай с вдигнати към небето ръце. И двамата бяха в транс, затворените им очи не виждаха другия, но бяха заедно във Ви­сините, сред необозримите полета на Духа.
            Още много картини видя тя. Навсякъде го разпознаваше със сърцето си. А сетне се видя в Бъдещето. Той бе пак до нея - водеше я за ръка, но този път не по пътеката на Хълма, а по един небесен път към Слънцето. Двамата бяха безплътни и светещи, ярки и свободни. Слънцето ги привлече в огнените си обятия, пое ги и там - в него изчезнаха. Дали останаха във Великия Огън или поеха на още по-далечно пътешествие, така и не разбра... Полека-лека се засъбужда. Цветето я гледаше бла-го и отново се усмихваше със странната си безцветна ус­мивка. Трепкаше над нея и се вълнуваше, вълну­ваше... Умиротворена, тя го гали дълго по красивата главица. Занарежда му думи с безкрайна нежност, с необятна Любов. А сетне с галещата си ръка го прихвана в основата, където бе захванато към плътта ù и.... го откъсна. Целуна го за последно Сбогом - и го освободи! Пожела му Океан от Любов, безмерна Шир и пълна Свобода.
             Макар и отскубнато с корен от Сърцето, Цветето се съвзе само за миг. Започна да променя формата си, заизточи снагичка, а сетне от двете му странички пораснаха, подобни на пеперуда, красиви крила. Така, приличащо на ангел, то се за­въртя 3 пъти около оста си и отлетя. Изгуби се навеки от погледа й!
            Ръката й инстинктивно попипа мястото на доскорошната рана. Там беше се спуснала една капка, подобна на миро и се стичаше надолу по процепа. Минавайки по него, тъканта се затваряше и заглаждаше по чудодеен начин, сякаш никога там не е имало рана. Въздъхна облекчена и обновена. Пусна ради­ото. Чу позната песен и приятно дрезгав глас, пеещ "Чудесен свят".
            Някой позвъни на вратата. Отвори... Поеха я две ръце - онези, които в миналото я държаха в прегръдките си, тези - с които докосваха двамата Небето в Божия танц, а също и тези, които я взеха със себе си в полета до Слънцето. От тях я лъхна просторния и безпределен аромат на Свободата – същият като на цветята от градината на нейното сърце. Те вече бяха свободни да се дарят на всеки, който закопнее да ги погали с Любов...

Няма коментари:

Публикуване на коментар