1264.2011.04.23 Желязната талпа

Книга 38


23.IV.147(2011)

Пловдив

ЖЕЛЯЗНАТА ТАЛПА

ЖЛО / ТП

Праведният Йов и Нашия Човек

на фона на съзвездие Кит

(На заден план - най-хубавата картина с Йов от Léon Bonnat (1833-1922)

10:37

Моите знаят, че аз съм Господар и на двете ложи. Управител и координатор на Всемирното Братство, което е едновременно душа и тяло. Моите знаят, но най-моите са с Мене.

Ето защо, един от най-моите, най-любимите, беше, е и ще бъде Лоринарий – Подпора на Битието. От осиянията знаете, че подпорите на Битието са мои, Христòви монади. Мои, но съвършени – от Седмия Ден на Сътворението. Повечето християни и старозаветни не знаят, че Седмият Ден е на Подпорите, на Носещата Конструкция. Казано е, че тогава Бог си е отпочинал от 6-те Дни Работа, Сътворяване. Работата е там, че Бог си почива, като носи. Не носенето като носене нещо на някого, а носенето като понасяне, натоварване, издържане, поддържане. Ето защо, Носещият поддържа цялото Битие. Без носене няма кристал, няма форма. За да има Живот, който съм пак аз, Вседържителят, трябва наистина да съм "Вседържител" – да държа всичко. От този момент, в който реших да нося, се започна човешката еволюция, появи се Човекът. Най-пряко, носенето се изразява в човешкия нос – правите ли връзката?... Носът носи, носът е и носител, преносител на живота и на благата. Но в Седмия Ден той не ги пренася и разнася – тогава той си почива, като понася.

Само моите кости, моите деца и побратими знаят какво е почивка и блаженство чрез понасяне. Има почивка чрез отпускане, пълно освобождаване от напрежения. Това е друга фаза на Живота – женската, отрицателната. Тя е също тъй свещена, като мъжката. Тя е необходима, без нея живот не може да има. Ние я съдържаме в потенциал, това е душата и водата на Битието. Като наследство от Майка Си, аз съдържам и водата, Определеното Битие. Но за да я накарам да се движи и да носи, да носи рожбите на Битието и после да ги ражда, аз трябва да се превърна в кожа и кости – в ограничители и носители, в които да се появи Проявеното Битие. Водата, Майката, носи, но нейното е разнасяне, не носене. Не носене като мене, който ставам неподвижен. Всички статуи на богове и титани, които подпират етажи, са изображение на мене – Основната Подпора на Битието. Вижте лицата им: те могат ли да бъдат благи? Вижте лицето ми на кръста – какво изразява? Чуйте дълбоката ми въздишка, която пронизва Битието до самите му основи.

Единствената проекция на Бога, в Която Той решава, че може и да не бъде благ, е тази на понасянето, страданието. Вие знаете, че ако някой ангел се намръщи – даже и за една стомилионна от секундата, - веднага го изпъждат от Рая. Там е работата, че аз и моите хора сме мъжкари, не сме ангели. Сърцето ни може да е ангелско, но духът ни и умът ни са от Бога – не търсят баница, не търсят крем-карамел, рахат-локум и разтегливата бяла халва от Ябланица... Хубава е, сладка е, приятна е, но тоя в листàта на ябълката ви дебне да ви направи ангели.

Всички знаете: първото грехопадение стана в астралния свят. Знаете, че ябълката е любовта с обект – астрална му работа... Двусемеделните психики още не са душа. Психиката непременно психясва, ако остане сама. Не е като духа –едносемеделната Божия Гордост, която е благословена, негрехопаднала. Има една-единствена гордост, която е благословена: гордостта, че можеш да живееш сам. Тази гордост е на Абсолютния Дух.

Но в Седмия Ден Абсолютният Дух се превръща в Христос, в Господ. Господ е този, който поддържа гости. За тази цел той трябва да бъде под – противоположното на тавана. Гостите не ходят по тавана, те са на земята. Щом има земя, има привличане – друга същност на Господа. Като има привличане, трябва да има и земна повърхност - под, по който да ходите. Подът за гостите. Това е Господ – онзи, който е съгласен да бъде под всички. С това се отличават мъжкарите – юнаците-ортаци на Господа, които имат нулево тщеславие. Те се оставят да ги тъпчат, плюят, метат и мият. Те с удоволствие скърцат, ако са още в Старата Вселена. Скърцат, защото са разбрицани, разхлопани. Много същества и вещества са тъпкали по тях, стояли. Много лежачи са лежали. Но вие чухте – скърцат с разположение. Разположение или удоволствие – все едно. Който скърца с отчаяние или проклятия, той не е от Господа, не е Божествен под. Той или е от преизподнята, или е бил дълго време там.

И Господ слиза в преизподнята – той я е допуснал, той я е създал. Само че той скърца с удоволствие, а дяволите и слабите – с отчаяние. Тогава почва и скърцането със зъби. Щом скърцате на Бога да ви даде лично щастие, успех, просперитет, това не е добро скърцане. Щом се оплаквате, очаквате, изисквате, тропате с крак и накрая се отчайвате ако не стане вашето – вие сте едни нещастни скърцалà на преизподнята и Господ не иска да ви слуша. Скръцнеш Му със зъби с изискване или плебейска молитва – молитва за себе си – и Господ също ти скръцва... На-нàй – казва ти, - на кукуво лято!... На кукуво лято ще дам свобода и щастие на тия, които не носят яйца или ги снасят в чуждите гнезда. Това е образ, урок на Природата, който трябва да разчетете. Кукувиците снасят проблемите и горестите си в чуждите сърца – не искат сами да ги решават. Не искат да станат под под краката на съществата, не искат да скърцат с радост и удоволствие. Като натресеш проблема си в чуждо ухо, в чуждия мозък, ти се облекчаваш, все едно си се облекчил в клозета, и оставяш пиленцата си – тревогите – да се излюпят вчуждо гнездо, в чуждата психика.

Аз говоря – вие превеждайте. Сега разбрахте, че ако дълго време си снасял кукувичетата си в чуждите гнезда, ритал си срещу Съдбата и си се оплаквал, ако не си искал да превърнеш мъката си в Работа, не ти остава нищо друго, освен един ден да... изкукаш. Всички изкукали са изкукали всичките си проблеми на ближните, на търпеливите ви приятели, които са склонни да ги изслушат. И като им омръзне да ги изслушват, оставят ги сами или в лудницата да си кукат на воля, колкото искат... Сега вече разбрахте защо кукувицата кука. Като въздиша, пàзи се от носене и мътене, пàзи се от работа. Тя живее на гърба на други, защото ù е приятно да си кука. Не ще да носи, не ще да е под. Почва да отброява дните и годините на другите като нея, понеже те са преброени...

Сега вече се сетихте, че има и такива, които не искат да са под или да стъпват по пода. Те живеят на тавана, ала надолу с главата. Денем спят, нощем кръстосват за плячка. Цялата им същност е прилепяне и смучене, грабване на жертва. Понеже са горе, живеят с високо самочувствие – те са "духовни" и "недостижими", сигурни. При всичко това, познавате и бели прилепи. Ние сме си говорили с вас за тях. Това са ангели, прилепени към Небето, към идеалното, към Словото. Не искайте да станат под, защото ще се провалят. Те са деца на Отца, не на Господа. Те имат други мисли и задачи, друго устройство. Не им е задачата да страдат за другите, да бъдат опори на Битието. Белият прилеп е антена, бяла антена към Бога. Такива съхранявайте като зеницата на окото си. Те не се прилепят към човек, не се прилепят и към ангел. Те са прилепени към Словото Божие, макар и надолу с главата към Земята; нагоре – към Слънцето. Техните небомигове се правят по хелиоцентричната система.

От това узнахте или помните, че няма по-голямо щастие за някои от това, да хранят бял прилеп. На Земята той изглежда безполезен, за саможертви и скачане на хорото не го търсете; но ако искате да възлезете на Слънцето – той е.

Лоринарий – Подпора на Битието... С Уралоний и други приятели те много добре знаят, че са пришълци, кости на Господа. Всеки е поел своята част от Напрежението, скърца все по-малко и по-приятно, скоро ще изскърцат с удоволствие. Има едно такова Христово скърцане, което е угодно Богу. То не е вежди на челото, не са очи с бялото отгоре, но музика. Въздишките и оплакванията са престанали. "Докога, Господи" е преминало, стигнали са до Обещанието. Да не са обещали на Господа – разбирам. Но да си обещал, че ще си останеш елохим – от гилдията на Йова – и да продължаваш да скърцаш с неудоволствие, това не разбирам. Йов и гилдията му са от центъра на хипервселена, нервите в костта на Христа – изключено е да не ги боли. Когато стигнат до болка до умиране, когато вече губят съзнание от безсмислие и болка, те почват да ходят, равни на Христа – техният Баща, Майка, Господ и Подобие. Те се отразяват в Господа, но и Той се отразява в тях. Те единствени поддържат Възкресението чрез Страдание – това за тях е равносилно на огнение. Огнение чрез блаженство – това е бъдеща епоха. За това днес даже и Учителите, елохимите, не смеят да мечтаят. За това са нужни светилници, които не са предатели –Разумни Девици, които не са изсипали маслото си. Разумни и "безумни", пристанали на Господа, влюбени дотолкова неудържимо в Него, че губят всякаква представа за под и таван, за дистанция. Толкова силно и тъй предани на Бога, на Господа, че се отказват да противопоставят "горе" и "долу", престават да проповядват дуализъм и бягство само в едната посока.

Лоринарий толкова много обикна Господа, че поиска да слезе с Него до дъното на Битието. Любовта се измерва със слизане – тя е Божествена. Любовта се измерва със степени на саможертвата. В света на Бога и Господа, това го знаят и първаците. Лоринарий толкова много обикна Господа, че Го последва до дъното на ада. Също като Възлюбения и Господаря си, той познава всички кръгове на ада, всички степени на саможертвата. Почти всички – остава последното. Попадане в деветия кръг, където живее Йов. Малцина знаят, че Деветият Кръг на Ада е врата към Бога – директно към Бога. Директно и пряко към холивселената – Цялостната Вселена. Да бъдеш нерв в костите на Господа, възпален перманентно от гигантските напрежения – това е върховна благодат, върховно благословение. Да крещиш от неистова болка, без да се чува гласа ти – това е симфония, по-прекрасна и от хоровете на боговете и ангелите.

Повечето богове и ангели живеят в рая – плюскат катми и мекици... Кефят за сметка на Господа, нямат и помен от понятие за Него. Да слязат сантиметър надолу – Боже, опази! Да ги убодеш само на микрон с карфичка – врещят като одрани... Те си мислят, че са получили рая в наследство и че песнопенията и каканиженията са главната връзка с Бога. Изчезне ли Бог от полезрението им, полети ли като желязна талпа към ада, за да спасява, те моментално се откъсват от Него – шубè ги е! Всички ангели-чистофайници са неврастеници – имат непоносимост към болката. Помòли ли ги Господ за нещо – веднага заспиват: да се изплъзнат, да Го залъжат, много са уморени... От какво – неизвестно. Викат си: "Като се направя на заспал, като се направя на мъртъв като ония бубулечки, белким Господ ме съжали и отмине. Да не ме зацепи тая шайба..."

Господ знае това и наистина не им обръща внимание. Затова и повечето приличат на такива, на които Господ не е обърнал внимание...

Но има любящи души като Лоринарий, които "дебнат" Господа с будно внимание във всяка квадрилионна част от секундата, на всеки атом разстояние в Битието. Дебнат да не изпуснат нещо. Не се разсейват от молитви и песнопения – използват ги, само за да си заострят вниманието. Те не искат да изпуснат мига, когато Господ се хвърли като железна талпа към ада, за да спаси някоя душа или вселена – няма разлика.

Йововци, живеещи в деветия кръг на ада, не обичат окултното масло и религиозните филии. Пропагандата да си ги мажат и предъвкват денонощно, минава като вихър край ушите им. Те не се лъжат: знаят, че Господ е талпа - по-тежък от всички вселени и талпи в Битието. Затова стига до центъра на ада със свръхскорост – такава скорост, която не може да се побере в даже в умовете на алохимите. Милостта и Любовта имат такава скорост, че една сълза на същество в преизподнята може да ги привлече там моментално. Милостта е по-вярна Богу, отколкото всичките духовни дрънкулки и залъгалки. Тия с дрънкулките си дрънкат, тия със залъгалките си четат умни книжки, но никой не се прилепя със скок върху талпата на Господа, когато зафучи към ада. Йововци се прилепят, не пропускат този миг! Те искат да фучат с Господа надолу, за да бъдат после навсякъде. Тия със захарните петлета и петмезите, тия дето обичат окултни въртележки и мистичен коняк, стигат най-много до небето – до Шестото Небе. Седмото се занимава с милосърдие – нерви, възпалени до смърт от болка. В даден миг Господ се блъска в дъното на ада, блъска се с гигантска скорост – не може да не се разбие на парчета. В такива мигове, веднъж на хиляда години, когато нечия сълза не е била проляна за себе си, Господ скача и отива да спасява. Това е единствената сълза, която може да Го привлече. Неговото сърце не издържа, Той се хвърля като подпален.

Тайната е там, че Йововци, един от които е вашият приятел Лоринарий, също не умеят да се замислят. Скачат върху талпата на Господа и летят с нея надолу в пълна загуба на съзнание. Когато талпата се пръсне – железната, стоманената талпа, – тя се пръсва на милиарди парчета. В орбитата на Инлания засега са 60 милиарда. Те са във връзка помежду си, затова се разпознават. Може ли Господ да не разпознае Себе Си?

Господ се разбива, понеже е Божествено Желязо, поликристал. Всеки метал, всяко метално божество е поликристал, но желязото е форма на Живота, Желанието, Жената, Житото. Железните кристалчета на Господа, пръснати помежду вас, на първо време са оголени нерви. Господ Го боли – боли Го ужасно. Всяко Негово железно кристалче, където и да се е запратило по света, изпитва болка – цялата Му болка.

Понеже вашият приятел се хвърли към Господа от една прекрасна звезда в съзвездието Кит, той прие нейното име. Като се блъсна на дъното на ада, прие същото име, само че в превод: Тео-Дор: Божий-Дар. Преклонете глава пред такива Божии Дарове, паднете на колене, помилвайте изранената им душа. Опитайте се да положите балсам в тази кървяща рана, понеже тя не кърви за себе си. Засега е забравила това, но вече се сеща. Като се сети окончателно, гигантската скорост, с която се е сблъскала и чака съхранена в него, ще се взриви в него и ще пробие дъното на ада! Това ще стане само в един миг: Мигът на Просветлението. Като се сети, че болката е шанс, болката е съпричастие, болката е огнение, той ще почне да я изпитва с блаженство. Устата му ще мълви и ще шепне денонощни благодарности, че е част от болката на Господа.

Като мине отвъд, то е друго. Нито един ангел, нито едно божество, нито един гений, окултист или мистик не знаят, че не са попаднали в света на Бога. А в него се попада, само ако разпознаваш и обичаш Господа.

13:26

Herr Kaiser: Христос, вързан за колоната

After the fresco by Bazzi, now in the Academy of Fine Arts Siena, from a water colour drawing by Herr Kaiser. Chromolithographed by Wilhelm Greve, Berlin. Arundel Society - First Publication 1889.