понеделник, 28 ноември 2011 г.

1270.2011.04.25 Тор и глина

Книга 38


25.IV.147( 2011)
Пловдив

ТОР И ГЛИНА
 ЖЛО / ИТ


Нов живот

Идеята на това осияние е представена по един уникален начин в картините на хавайския 3D-художник Уùлби, който живее и твори в Кайлуа Кона.

6,30
            Този път по необходимост, но и по други причини, отговорът ще дойде чрез сребърна верижка и бяло сърце от скъпоценен камък. Друга особеност: Диктуващият настоява в този случай предлогът "във" да остане на някои места именно в тази форма, вместо "в", но не обяснява защо. Според някои корифеи на българската граматика, свободната употреба на "във" и "със", особено при говор, напоследък е разрешена. Но в осиянието за Зиноил, Източникът има предвид нещо друго, без да се аргументира. Не е само за благозвучие. Вероятно се усилва тенденцията на Сатурн, Еднорога, като метод за кондензацията на Аза – лазерното съзнание. В някои хора и в българсия народ въобще се образува Струната на Аза - диамантената тръба на Божественото его. Реализацията на Божествените идеи става безòтказна, свалянето на Царството Божие на Земята – преодоляващо всякакви съпротиви. При "във" се задейства лазерът на праната, а при "със" - лазерът на салмата, природната енергия. Съкратените форми на тия предлози са само русло, но без кохерентно нагнетяване на флуид и без гаранция дали въобще тече нещо по руслото. В старите форми "въ" и "съ" е сигурно, че по руслото тече флуид, но там това е предимно двуизмерно, не може да се стигне до лазерна сила.


6,38

         От много време - Воин на Доброто! Предан от незапомнени времена. Рабòти на обороти до бяло, със сини, светкавични оттенъци. Точно за това сърцето му е бяло – едно от тия, които са отдадени на Цялото.
         Преди 400 милиарда години по Ѝклово време, на една бяла звезда-джудже от първи порядък се появи искрата от Бога [наречена] Зиноùл - Проявяващият Бога чрез Преданост. Повтаряй си наум това име – и ще видиш какво става. В особени случаи, когато искаш да разрушиш старото, произнасяй името си обратно. Разгърнато, това странно име означава: "Няма сила, по-мощна от силата на Непобедимия!"
         По-приказна от твоята сага за раждането ти от Бога рядко се разказва из Битието. Едни са родени във пръст, а ти – във съчка... [Пръст на Божията ръка, както е роден Неомòн от осиянието "Вселена през пора" – б.п.] Разхождаше се Бог една вечер във Своята най-древна, тайнствена гора. Мислите ù тихо шумоляха, възхищаваха се на Бога. От време на време пропяваха славеи. Само пропяваха - и млъкваха, не се заливаха. Да се заливаш от любов, отдаден на хипнозата си, е едно, но да млъкваш от сълзи във гърлото – друго. Мнозина се заливат от любов – и това е хубаво. Който не се е заливал от любов, няма да се слее с нея. Но да млъкнеш от любов, когато Бог минава през гората – това е тъй рядко, че сам Бог се ослушва да чуе такива млъквания, предизвикани от взрив от сълзи!

                 
         Ако искате Бог да се спре и да ви чуе, трябва да млъкнете. В млъкването се крие такава велика мистерия, такава тайна, че сам Бог млъква пред млъкването, трогнат до сълзи...
         Да млъкнеш пред Бога, значи да имаш душа. Да говориш за Бога, значи да имаш дух. Но да говориш за Бога, когато Бог минава през гората – това не знам какво е... Знам, но няма защо да го казвам – сами се сещате. Сам Бог ви е дошъл на крака, слязъл е между вас – дърветата на Бога и песнопойните славеи, но малцина се разплакват, малцина млъкват.


Уùлби – Синята капка
За да я поемем, не трябва да сме твърди.

         "Млък" произлиза от "малък" – това е неоспоримо. Но "млък" е по-малко и от "малък", защото [в него] е изпаднало "а"-то: самочуствието. И в малките обикновено има самочувствие – самочувствието, че са малки... Там също има състезание: кой малък е по-малък, най-малък. Има ли жажда за сравнение, жажда да си нещо повече и по-добро от другия, дори и в неизвестността и безкористието, бедността, ти все още си голям. Не млъкваш изцяло – все още шумолиш.
         Приятно е да шумолят дърветата, но Бог минава! Устите им са млъкнали, но не са млъкнали мислите, представите им. Върви си тихо Бог през гората, но азовете, в които все още има нещо твърдо, поскърцват и шумолят. Господ се ослушва, приятно Му е – това е цяла симфония... Като лъхне лъх през гората – приятно Му е: има живот, има тайнственост.
         Сърцата, които се сливат, умовете, които скърцат и пукат; мислите им, които шумолят, все още обичат себе си повече от Бога. Бог и на това се възхищава, защото инак ще е мъртвило.


Уùлби – Разтичане на егото

         Преди 400 милиарда години обаче се случи нещо необикновено. Бог настъпи една съчка. Тя изпращя от щастие - и замлъкна. Да те настъпи Бог, да се счупиш – това е нещо много по-голямо от това да се оливаш. Да шумиш и скърцаш, защото си жив – това пак значи, че си изпълнен със себе си. И да си славей, който денонощно слави Бога, също е оливане от любов към себе си, не към Бога. Мислиш си, че е от любов към Бога, оставяш това впечатление и у другите, но те пъне да слушаш гласа си. Като Му пееш ектении и оратории, като говориш големи и умни речи за Него, като се оливаш от молитви и чувства, които не могат да млъкнат, това още не е любов. Това е любов към себе си: да слушаш гласа си, да набиваш гласа си и чувствата си в ушите на другите, в душите на другите.
         Има и такива, които не се оливат. Но има и самовлюбени "деликатни", които мълчат стратегически. Чакат Господ да кихне, за да кихнат веднага и те... Мнозина мислят, че това е резонанс. - Това е пращене по шевовете от "себе", от себеприсъствие! Преизпълнените със себе си, неотесаните (неодяланите), все още са недодялани. Чакат Бог да млъкне или да кихне, за да се обадят веднага. Те не са млъкнали завинаги, защото нямат благоговение.
         Благоговението! Пълната изпразненост от себе и его, при което плондерът е издъхнал...

               
         Ето, и у съчките из гората няма живот - няма салма и прана. Има обаче още сили, които ги държат като съчки – твърдо тяло. Млъкнали са завинаги, но не съвсем: настъпи ли ги някой – обаждат се... Само тия, които са станали на прах, на прахан, са толкова смирени и меки, че слушат Бога непрестанно.
         Съчката обаче е един предпоследен преход. Предстои ù да се разпадне на трески и да изгние. Като изгние – да се превърне на прах. Да замирише хубаво на гнило – на природно, приятно, Божие гнило. Някои прахове от съчки и други Божии създания дори започват да светят.
         Ето защо съчката, която се спуква, славеят, който замлъква, са по-близо до Бога от ония, които се оливат. Които пращят от енергия и живот или от самолюбие, те не могат да млъкнат. Искат себе си да слушат, другите да слушат гласа им, защото е много приятен... Приятен или умен, умен или спонтанен - това още не е любов към Бога. Не че Бог не ви се радва когато пеете, когато чуруликате, когато говорите или се хвърляте на врата на някого – това пак е Той. Той – във формата Си на слушател. Иска да ви покаже как може да се мълчи и да се слушат другите. Да слушаш Бога у другите – това е велико изкуство, велика степен на смирение. Това е красота и почит, почти на прага на благоговението. Казвам на прага, понеже това още не е благоговение. Бог ни слуша с възхищение или умиление, когато Му чуруликаме. Радва се: тия деца вече пъплят, пърхат, писукат – изпълнени са с живот и енергия. Но Бог не изпада пред тях в благоговение. Той изпада в благоговение само пред Себе си – пред душевната, духовната тишина. Когато себето и егото утихнат, Сам Бог започва да ни слуша – слуша Себе Си. Тишината на духа, млъкването на духа – това е Сам Бог в някого, изпаднал в благоговение. Това не значи вялост, безразличие, мъртва душа или дух. Това значи млъкване от чувства, млъкване от любов. Пред тебе минава Господ, пред тебе минава Словото! Пред тебе минава Бог – тихо стъпва из гората...

        
          Гората не млъква, защото обича себе си. Пъне я да обича себе си, затова не млъква, не престава да скърца и мърда. Някоя птица се хвърля от небето като камък към Господа от любов - хвърля се, защото не може да не се хвърли, - но това още не е цялата любов. Това е любовта като спонтанност. Като се хвърлиш, като се удариш в Господа от "любов", можеш да Го нараниш. Може да прекъснеш размисъла Му, а размисълът Му ражда и крепи вселени.
         Ето, разкрихме ви един от образите на сянката на спонтанността. Ето, сега разбрахте, че спонтанноста е обич, но напъната от обич към себе си.


         Преди да станем на прах и прахан, ние се пр-връщаме в съчки. Все още таим структура в себе си, имаме сили, които да ни държат в тази форма. Илюзиите са изчезнали, жаждата за земен живот и живуркане се е изпарила, мислите за "уреждане в живота" вече не шават във нас като живителните сокове. Не искаме и не можем да раждаме – тази епоха ни е отминала. Оставили сме другите да се оливат и шумят, другите да се надвикват и раждат – съчки сме ние… Но съчката все още има планове, все още иска да направи нещо в света. Затова в нея има едни криви проходи – ядат я… Ядат я, за да стане един ден на прах – каквото остане от нея. Един ден и този прах ще изчезне, ще бъде погълнат от земята. Няма да правим никакви планове, няма да искаме да "уреждаме", ще спрем и с най-благородните си благотворителни дела. Ще забравим думата "инициативи", ще изчезне и нуждата от инициации (посвещения). Чиновете няма повече да ни вълнуват, даже и тия на пентаграма.

        
         Да се счупиш на две, когато сам Бог стъпи върху тебе, това е още по-високо посвещение. Да изпукаш от щастие и любов, когато Бог те е настъпил, а после да замлъкнеш задълго или завинаги – това е един от последните стадии на егоцентрацията, преди да се превърнем в тор или тиня. Той е красив и трогателен - трогва даже и Господа, Бога. Вече усещаме миризмата на гнило, вълшебната миризма на разпадането, която в Природата е чиста, благословена и упойваща. Не говорим за разлагането на астрала – там има смрад. Растенията нямат астрал, там има чист етер. И астралът не мирише при разлагането, но само при светците.
         Пропукването на съчката е преддверие към благоговението. Преддверие към смирението, към пълното смирение. Най-пълното смирение става на примирение: връщаме се окончателно при МираПримираме от смирено и примирено щастие, че вече ставаме на прах – прах на Бога. Самочувствието, самомнението, инициативите, посвещенията, амбициите, твърдата воля да направиш нещо полезно в света – дори и напълно безкористно – отпадат завинаги. Възвръщаме се в Мирà. Мирът Божий е над всяко деяние, над всяко знание.


         За да закопнееш за него, първо трябва да изпукаш. И да не те настъпи сам Бог – да те настъпи някой светски или духовен мастодонт, изпратен от Бога – пак е шанс и благословение. Шанс да млъкнеш, шанс да утихнат в тебе броженията и инициативите, шанс да се "пенсионираш". Бе казал някой, че няма пенсиониран орел. Ние пък казваме, че и Бог понякога се пенсионира... Пенсионира се за 12 милиарда години и повече, защото иска да поспи, да стане на прах. Да стане на тор, на прах и накрая на глина, за да даде живот, не да направлява или контролира живота.
         Примирените стават на тор или глина. Това започва още от Преображението – IV-то пентаграмно посвещение. Излизаш на планината Тавор, за да видиш Господа извън материята. Дал ти е пример как се е дал да го пречупят, за да свърши със земните инициативи. Внушава ти да станеш като Него тор на живота, глина под нозете или в ръцете на Бога, послушна и несъпротивима до загуба на съзнание.
         Стъпи Бог върху съчка – цялата гора притихва! Някой е имал щастието да Го дочака, това става веднъж на милиард години. Да стъпи Бог лично върху нас и да ни пречупи, за да станеме по-малки, да почне да се разбива и разпада светското ни естество и инициативите – това е много рядък шанс. Каза Бог някога: "Аз Съм целият в дейност – и пак Съм независим от дейност". "Ние сме в света, но не сме от света".


         Когато си още жив и витален, още млад дух или пълновъзрастен, ти шумиш и пееш заедно с Бога, защото работиш. Тогава и да се надвиквате, и да се прекъсвате, и да извисявате глас и "аз" не е лошо – това показва, че сте живи. Бог се радва на живота, въпреки че сте още кресливички. Радва се и когато мислите ви шумят и еготата ви скърцат – все още имате твърдост в себе си.

         Но идва ден, когато закопняваме с всичка сила да станем нищо. Спомняме си кое е Единственото Богатство. Стигаме окончателно до Единственото Богатство, чрез което ни пускат на планината Тавор: мекотата на човешкия дух, мекотата на човешката душа, мекотата на човешкия ум и мекотата на човешкото сърце. Спонтанността има да учи още един урок: как да потъне до мекотата.
         Едни се превръщаме в тор, за да дадем живот – живот на младите духове. Те все още искат да живеят и да се изявяват. Върхът на мисълта ни, когато сме Божия тор, е да дадем живот и да поддържаме живота на Младенците.

         Други се превръщаме в глина, за да остават стъпките на Господа в нас за поколенията. Отпечатва се в нас СловотоБожието Слово през вековете. Главното ни щастие е да останат в Нас стъпките на Господа – да доведем Словото Божие до очите и ушите на вселената.

         От трети Бог вае нови същества – трябва Му нова глина. Не всяка глина е родена, за да отпечатва стъпки. Има глина, която копнее и може да стане Нов Човек, Ново Създание Божие. Вдъхне му Бог дух – и той започва да живее Словото, почва да живее Бога.
 8,39


Уùлби – Сферата

Когато станем на прах и глина и старото ни его се разтече и попие в земята, даваме възможност да се явят Новата Земя и Новото Небе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар