536.1991.03.28 Царството на Татван

 Книга 16

11,15 ч.

28.ІІІ.127(1991)г.

Йулма (Родопа)

ЦАРСТВОТО НА ТАТВАН

ЖЛО / Елùна – Зùлма

7,50 ч.

          Родината на Елина е ясновселената. Ултрамари­нът на този вид ноаи има способността да пречиства всичко, което попадне в него. Божест­вената детска невинност и непринуденост на съ­ществата, живеещи там, създава силни, всмукващи течения, по които се устремяват Нашите. Под "На­шите" разбирам само Христовите монади, незави­симо от това каква вяра изповядват или от коя на­ционалност са; независимо от кой друг свят.

Ноаите не винаги разбират, но обикновено чувстват, че всички същества са им ясни, просто прозрачни – и предварително знаят кой какво ще каже, как ще се държи. Това не е обикновена интуиция, нито при­чинно виждане на бъдещето. Просто, ноайата е най-чистият кладенец на Вселената, в който се отразя­ват същините на околните; но освен отразяването, както поясних, улрамаринът им предизвиква и всмук­ване, нямащо нищо общо с нисшите, лунни смукачи на Космоса. Това е най-благословеното "омническо" пог­лъщане на пламъците, които нямат още умиротво­реност. Аз не говоря винаги за нечистота, но говоря за липсата на мир у повечето неясновселенски съз­дания. Ето защо, изключителният шанс да се приб­лижите до една ноайа на земята и на небето или в самата ясновселена, ви дава възможност да бъдете притеглени от психовъртене на Мировата Душа.

          И когато се случи Христова монада, тя живо се откликва – откъсва се от петмеза, дзифта на нихи­лизма, и пропада в свещения кладенец! Именно това са гераните на ноаите! Ноайата проектира своята сила за утоляване на космичните жажди не само в най-чистите хора на Земята, но и в светлата част на Луната - в среброто, водата, котката и някои места по Земята – обикновено в свещените долини, а особено много в океанските падини, най-дълбо­ките. Силно ноайно присъствие има в Холандия и във всички подобни места с терен под морското рав­нище. Плуването под вода неизбежно включва ноайни флуиди, а раждането на децата във водата е наис­тина огромно облекчение за детето и майката. Предупреждавам обаче, че то е благодатно само за водни монади. Монадите от въздушния и особено от огнения тригон не трябва да се раждат във физи­ческо тяло под водата, тъй като може да се навреди на тънките им тела.

          При теб, мила и нежна Елина, предпазните ципи на ноаите са напълно стопени и привличането става от всички страни, а не само като в кладенец. Пнев­матиката на ноайата от ултрамаринен клас е осо­бена - тя може да привлича Христови искри и ог­ньове, независимо от мястото им в универсума. Всичко, което има нужда от утоление на жарта и пламтенето, се втича незабавно в подобна ноайа, за да бъде приласкано, умиротворено, пречистено. Затова тя усеща различни познати и непознати вътре в себе си, къпещи се блажено в бездънни покои – ноадните вирове и глъбини. Оттам те излизат ос­вежени и напълно оневинени, понеже ноайата измива нечистото незабавно, а пламенното го превръща в мир, покой и татвично блаженство.

 Питате, що е "татвично"? Не се водете по източните обяснения. Изтече много вода от предишните представи за "татван". Сега татван представлява нощната без­дна на небитието, в която няма нищо – нито една прашинка, нито една монада, нито един наклон. Тат­ван – това е Абсолютният Вакуум на Всемира, Мо­рето на Нищото. Даже и ясновселената няма достъп до татван, понеже той е обител на Абсолютния Дух.

          Татван е един, но татваните са много. Основ­ният татван е неизменен, но татваните са отраже­ния или двойници на Нищото, с различна степен и различни качества на насладата от татвана. Попа­дайки в татвана, всеки дух мигновено се изпарява и се превръща в Нищо! Неговата искра напълно угасва, понеже Абсолютният не търпи даже искра Божия в Безмълвието на своята целомъдрена Вечност. Там цари такава тишина, че стопеният от татва се за­губва напълно и не усеща нищо, освен изтръпналост. Той непременно пулсира, с усещането, че става без­мерно малък и безмерно голям. А вие сте попаднали на някой татван, щом третото ви око започне да играе по този начин. Има разни песни, които въвеж­дат в различни татвани: "Вену Бихáр", "Нева Санзу", "Аин фаси" и пр.

          Така че, благословени Мои ноаи на небето и на зе­мята, вие сте тъй святи и необикновено дълбоки, че шарите с локаторите на душата си по самите кре­постни стени на татваните, потънали в дълбоко океанско безмълвие. Ако усети прожектори, ако усети определения, мисли, вдъхновения, полети, Кре­постта на Татван ще каже: "Осветяват ме с вра­жески прожектори!" – и ще се затвори в още по-дъл­бок мрак и мълчание, за да станат крепостите му невидими. Ако ноайа – от самите глъбини на яснов­селената, съдържащи индиго, "мастило" или ултра­марин – се насочи към такава стена, то импулса, който изпраща, не е прожекторен, а радарен. Този неин радар е много по-тъмен от тъмното на дъното, и Мировият Океан става като озарен от смарагдено слънце, в сравнение с мира на ноайата, опипващ за­мъците на Татвана...

          Ноайата е безпаметно, невъобразимо, неопису­емо с никакви думи и никаква музика същество от женска полярност, търсещо само татван и нищо друго! Ако види някого, който блести и иска да се са­моизтъква, да пламти, да се самоизявява, ноайата свива устни, прави тъжна гримаса пред агресията и потъва бавно и скръбно към дъното. Нея я интере­сува само безмълвието на Онова, Което няма име, и зад Което се крие безмълвие: пълното и абсолютно нежелание за общуване, промяна и смесване с изяве­ното; непреодолимата дълбокост на свръхсви­тостта; целомъдрието, нямащо нужда от нищо, ос­вен от тъмнина и самосъзерцаване.

          Оставете ноаите да се потапят надълбоко на­вътре в себе си, понеже в своите "Тускарори" и цеп­натини на дъното, те проникват до самите двери на Абсолютното!

          Не мислите, че попадайки в ноаен кладенец или пукнатина на Битието, вие ще продължите да потъ­вате до безкрайност във вид на монада. Има същес­тва, които са толкова омагьосани от някоя Цирцея или Нокта на ноайната необятност, че напълно уга­сят остротата на монадното си искрене и са готови да я последват през всички пластове и измерения на самите стени на татвана! Ако се откажете напълно от себе си – напълно, дори от собствената си мо­нада, разтваряйки се в прегръдката на Неземната и ставайки едно с космичната нощ на душата й, – вие имате шанс да бъдете приети от Оня, Който преби­вава в безмълвния мрак на Самия Себе Си, безконечно. В Неговите покои не могат да влязат нито светли­ната, нито виделината, нито дори яснината! Там се разливат само ноаи, успели да преминат през най-яките крепости на Небитието, понеже са се отка­зали от очакване, придобивки и дейност. Ако вие сте се разтворили в мастилото на такава "интробожес­твена" сепия и сте се загубили напълно в нейната неизвестност, има надежда да попаднете в Необята на Най-Тъмното – там, където татван се самонас­лаждава.

          Вашата Безсмъртна Любима – ноайата от най-дълбокото модросиньо или гъстовиолетово – има тая странна способност да се разтваря в татван­ното Нищо, без То да усети. Ако би усетило и най-малкото присъствие, движение, светлина, знак, изява – То би го разтворило веднага без следа, по­неже не иска да бъде смущавано от нищо и никого. Нито дори един яснóн не може да остане неусетен от Интро-космичния Вакуум, без Той да реагира вед­нага.

А ноаите – тези необозрими Богини на Прирав­няването - умеят да стихнат в духа на татвана до такава неописуема степен, че той да не ги усети в продължение на цяла вечност!

Такова самоунищожаване и самонихилиране до абсолютната божествена нула, при което ти не ис­каш Любимият да усети, че си напълно проникнала в него и той става съвършено свободен от тебе, не подозирайки за твоето всеизгаряне, се нарича Възвръщане на Монадата в Океана и Сливане с Абсо­люта.

*

Послеслов: Изведнъж във въздуха нахлува спомен от... близкото бъдеще... Само 7 месеца след това осияние, в една вълшебна вечер след залез слънце в омаяния от липовия  дъх латвийски град Лйèпая, група млади приятели ще четат на руски език стихове от Рабиндранат Тагор, на фона на романтична музика. Ще горят свещи, ще бие от време на време мелодично стенен часовник... Поредният участник ще чете стихотворение за една странна Непозната, която се била явила от нищото пред душата на лирическия герой и го поканила да се качи на златната й лодка с кристално дъно... Замаян от хубостта и загадъчността й, той се качил. Текстът на руски е много силен, но тук съдържанието ще бъде предадено в проза:

"О, къде, о къде ме отвеждаш?!  Закъде отплува, светейки, твоята златна лодка?... Накъде, о Непозната, накъде?... -  Усмихваш се ти – и мълчиш... И аз не мога да те разгадая... О, кажи! На кой бряг ни очаква пристанище? Къде ще пристигнем?

...Пълна тишина. Никакъв отговор. Само внезапен блясък – и мълчание. Ти само посòчи на запад – там, дето се вълнува морето и клокочи вода и където слънцето се спуска към неми върхове. Но кажи ми: какво има там?... Защо бързаме толкова много?... Къде отиваме?! Отговори ми, моля те! Дали в тази далечина не е твоят дом?...

...Догаря там денят като погребален огън, под плаща на надвисващата нощ... И ронейки сълзи иззад един крилат облак, изчезва богинята на залеза... Да, ние плуваме точно натам през вечерния простор, а далече на хоризонта морето дими, подпалено пред някакви призрачни планини, и всичко е пламнало удивително в това цартво на огъня...

...Ти само ме гледаш с усмивка, но не проронваш нито дума, нито звук... Изведнъж вятърът въздъхна шумно, дълбоко и тежко – и морето с рев вдигна пяна чак до облаците... Диша страшно, повдига се тъмна гръд, бреговете изведнъж потънаха... Накъдето и да погледнеш – черно-лилави стени... Тъмнина и грохот... Светът потъна в безкрайно ридание!

Но твоята златна лодка спокойно разрязва със сиянието си тъмнината... И защо така загадъчно ми се усмихаш, защо?... И не мога да разбера: защо ти самата светиш! Какво криеш в това грохотно безмълвие?...

Когато за пръв път ти ми се бе явила, приближавайки се  отдалече, ясният ден бе залят с тишина. Ти ме попита: "Ще дойдеш ли с мене през морето?" О, как странно блеснаха тогава очите ти! Върху вълните трептяха златни слънца... Качих се аз на лодката ти и тихо те попитах: "Какво ни чака? Ще се осъществят ли най-после мечтите ни в този нов живот? Ще изчезне ли най-сетне страхотната болка от сърцата ни в тази далечна страна?..."

Ти пак ме погледна в очите, усмихна се – и отново нито дума... И така, над вълните, преминаха много дни... Сред слънце и облаци, сред лъчи и скреж... Водата край нас се вълнуваше ту по-прозрачна от стъкло, ту по-черна от нощта... А лодката все плуваше и плуваше на запад, и пак един ден аз те попитах с тиха тъга: "Съществува ли смърт и покой;  о, има ли смърт и свобода – там, в онзи край, дето се затваря мъглата?... – Ала ти отново ме погледна усмихната - и не пророни нито дума...

Скоро нощта пак ще разпери тъмните си крила... Ще изчезнат златистите струи, ще отплува залезът. Във въздуха ще остане само твоя аромат, дъхът ти, сянката ти... Нощният вярър пак ще разбърква твоите къдри... Пак мълвежът на водата, въздишките на вятъра – и нито помен от светлина. И умореното сърце ще стихне в гърдите и аз ще почна да ти се моля: "Покажи се, ела! Къде си?..."

Зад ръба на деня – там, зад огнения му ръб, - ти ще ме помилваш леко с усмивката си и ще ме прегърнеш... с мълчание...

На записа и днес се чува как някои в латвйската майска нощ въздишат или се разплакват по време на рецитала, а във въздуха се явява светливият образ на Кондла Прекрасния, отведен с лодка от исландския бряг завинаги от още една такава странна Непозната... Просто, едни избират света; други...