петък, 28 октомври 2011 г.

1177.2002.04.05 Вечност, Рай и Царство Божие

Книга 34


5.IV.138(2002)
Бургас – Изгрев

ВЕЧНОСТ, РАЙ
 И ЦАРСТВО БОЖИЕ

 

13,11 ч.

            Може да изглежда странно, но огорчението е началото на старостта, а безразличието – краят: вход към смъртта. Някои може да помислят, че осъждането е по-силна връзка с дявола, отколкото безразличието, но не са прави. И ще ви кажа защо.
         Огорчението е водопад, осъждането – гейзер, а безразличието – блато. Някой ще каже: "Не, езеро е...", но не е така: при езерото има втичане и изти­чане. Пак ще каже: "Да сме безразлични към злото и лошото не е ли Божествено?" – Абсолютно не е! От злото се пазù, не го проявявай, но го любù, с всичка сила го люби! Интересувай се от него, когато Не­бето ти го праща, не бъди безразличен. Зад него се крие един урок, един подарък, едно благословение от Бога. Не се мърси от злото, но ако попаднеш в него, почни да го чистиш, и то с любов.
         Някои бъркат съзнателното незабелязване на злото с безразличието. Не, това са коренно проти­воположни неща! Ще си затваряш очите за злото, ко­гато е възможно; но щом Господ ти зашлеви плес­ница или вложи обидни думи в нечия уста, за да те изпита, ти не можеш да бъдеш безразличен: или ще се огорчиш, или ще го осъдиш. Така става, когато човек е още несъвършен – когато сам още съдържа зло в себе си. Щом пусне Христос в сърцето си, той, и като види злото, моментално ослепява за него; ос­лепява, но не оглушава. Използвам този обрат, с цел да ви наведа на мисълта, че сърцето трябва да ос­лепее за злото, но умът не бива да спи: Правдата изисква будност.
         Сега, как се проявява сърцето, ослепяло за злото? – Първата проява на този Божествен процес е онемяването – абсолютното онемяване. Да не от­говориш на злото нито с мисъл, нито с чувство, нито с действие, нито с език. "Нито с мисъл... – но нали умът трябва да е буден?" – Точно там е рабо­тата, че умът прави филми, прави звукозаписи, но може да прави и неми снимки. Добрият човек няма право на моменталната снимка да запише звук – вече имате в света такива снимки. Значи, добрият човек, в истинския смисъл на думата, щрака само неми снимки на злото и недостатъците около себе си, но моментално ги скрива в съзнанието си. Ако гъкне – дори и мисловно, - той се е оцапал: проявил е разгне­вяването, обидата, ниското си еволюционно ниво. Даже когато си мисли, че е учител на хората и трябва да им показва тия снимки, той е пак болен: от честолюбие. Мисли си, че има право да учи някого, но той сам е още оплескан. Не е напълно добър, по­неже на бодването отговаря с бодване, отмъщава. Автоматично и на серии окачествява много невинни явления като грешни. Като боднеш другия, дори и да си прав, ти не привнасяш нищо в живота - само уве­личаваш бодванията. Няма и един на сто хиляди, на един милион, който да не се огорчи, да не осъди. Почти всички хора днес са езичници; има и езичници, по-добри от тях. Всички вадят снимките и филмите на злото, пускат тихо или силно високоговорите­лите - и стават ортаци на Нечистия.
         Огорчението и съденето идат от егоизма, но безразличието е вече симптом. Малко е да се каже, че то произлиза от егоизъм – поразеният от смъртта приживе, става индиферентен - демонстративно или не. Огорчението е женската страна на егоизма, пасивната; прокурорството е мъжката; но безразли­чието е сатанизъм, нищо повече! Когато е пасивно и неосъзнато, то е само симптом, белег на жив труп; но когато стане нагло и демонстративно, то е за­разна болест, палач, Косата на Смъртта.
         Има един суров, абсолютен закон: безразлич­ният към Любовта се осъжда на смърт. Безразлич­ният към Мъдростта се разболява, безразличният към Истината катастрофира. При пасивното, не­съзнателно безразличие, само страданията будят човека за тези светли извори на Живота; но при ак­тивното безразличие ти съзнателно бягаш от тях: разминаваш се, страниш или тичаш. Виждаш ги, но се правиш на "áмпе", слагаш шапка невидимка... За мнозина можеш да минеш за невидим, но за Съдбата – не. Ако не съзнаваш, че си глупав, тя те буди чрез мъка, болести, лишения; но ако активно и нагло се правиш на ибрамбашия, тя те подгонва по всички правила – ставаш опасен за космичното движение. Битието те изплюва веднага, защото си камък на пътя, подводна или надводна скала.
         Който съди, той вади меч - можеш да се подготвиш. Огорченият смърди и мирише – можеш да го заобико­лиш или да го поканиш да се окъпе, да посмали его­изма. Безразличният обаче не се мърда, прави се на зает и нормален, но изхвърля и най-тежките коли в пропастта. Тъкмо затуй са необходими моментал­ните снимки: да знаете къде по пътя има буци, гър­бици. Пуснèте нощем късите, за да ви е мирна гла­вата, да не осакатите някого. Превключвайте на къси, когато се разминавате – поне това можете да направите, след като сте свикнали да се размина­вате като луди. Прокурорите карат на дълги и за­това се блъскат челно; ищците вечно карат на къси и не могат да попаднат на магистралата, въртят се около дребното си "аз"; но палачите – бубуните и скалите по пътя, сринали се от пълно безразличие – нямат сила да се отместят, защото нямат двига­тел, сърце: в повечето случаи те са хора без монада. Изглеждат страшно спокойни, така хубаво са си под­редили живота, всичко си имат и всичко им е ясно, но само едно нямат – душа. Буца на пътя.
         Ще кажете – много съм суров към безразлич­ните... - Не – суров съм към прокурорите, циция съм към ищците, но към безразличните съм отвратите­лен: изривам ги в Небитието! Запомнете: даже и Дя­волът не е безразличен. Той горко плаче, когато ня­кой стане лош, но е длъжен да си върши работата – да го сблъска с последствията. Дяволът плаче по-горко и от Христа, когато срещне егоист: той е ек­сперт по самосъжалението и осъждането, прави им диагноза както никой друг. Не само прави диагнози, но и операции – Главен Хирург на Битието. Само не оперира безразличните, те са неспасяеми. Има ту­мори, които се отстраняват само със скалпел, но без­различните сами са целите тумор, който се елими­нира от Битието. Ищците (огорчените) и прокуро­рите много често са с искра Божия и имат кълн за еволюция, могат да се поправят. Ищецът вечно мърмори за своето право, преживя, тревожи се и отравя атмосферата; съдникът си мисли, че е нормален, защото съди "умно"; но и двамата подлежат на лече­ние: мъките и страданията ги облагородяват. Този, който не се облагородява от страданията, е съмни­телен: той си умира в собственото мнение. Няма да си мръдне пръста нито да помилва, нито да те удари – ще те отмине като стълб. Съмнителният се държи автоматично на "безопасна" дистанция от Любовта, Мъдростта и Истината - той им е сложил етикети, че са отровни. Даже инквизиторът, пала­чът, могат да попаднат един ден на Небето, ако се покаят; безразличният го чакат вечни мъки. Никой окултист не може да приеме мрачната теза за "веч­ните мъки" в ада, но тя е вярна, колкото и това да ви  изглежда невъзможно. Има една област от Веч­ността, която е запазена зона: склад за мъртво же­лязо. Тази зона е предвидена да бъде вечна, защото има и вечни мъртви железа: същности без монада, които никога не могат да приласкаят. Не могат да се отметнат от себе си заради другия, по никой на­чин. Те не владеят приближаването – приближават се, само ако има магнит.
И така, видите, че някой мръдне към вас, залепи се... Да не мислите, че има душа? – Той е дошъл, за­щото сте магнит, подчинява се на природен закон. Ако се размагнетизирате, пада - пак става старо желязо на дъното. Съществото с искра от Бога ос­тава при вас, даже и когато изключите напрежени­ето – то се подчинява на Любовта, не на магне­тизма. Естествено, оставането на някого при ня­кого или някъде също се подчинява на велики закони: живото същество умее и да се махне, защото също има гравитация, ускорение. Съществата, създани­ята с еднùна, се разпознават по това, че само тан­цуват едни около други, понякога се сливат и раж­дат, но винаги продължават по пътя си, за да се приближат към нови звезди и вселени. По-женстве­ните се огор-чават, когато почне отдалечаването; самците почват да съдят, но и двата вида рано или късно се окопитват. Тези, които остават "вечно да скърбят" или таят пожизнена омраза и осъждение, много миришат на ръжда, на старо желязо от гроб­ницата. Те или са прилепени докрай, или докрай ги няма – Танцът и Несигурността не ги касаят.
         И така, не смесвайте скръбните с огорчените; не мислете, че Правдата създава прокурори. Скръбен е Исус, защото не мисли за Себе Си - мъчно му е до смърт за другите: какво ги чака. Знае колко ужасно е да се живее в перманентен егоизъм – в постоянна мисъл за близките и за себе си. Знае как се заема Съдбата с всеки един егоист, който се огорчава или съди на всяка крачка.
Често осъждането не е от егоизъм, но от гор­дост, самомнение, себизъм – гангрена на духа. Не че духът има гангрени, това е невъзможно, но липсата на прошка и приласкаване прилича външно на ганг­рена – кухина в атмическото тяло, изпълнена още с мрак. Размирисването на душата също не е разми­рисване в прекия смисъл на думата – душата е бла­гоуханна и безсмъртна. Но когато един човек или ан­гел се огорчи, той образува отдръпване на душата и свиване, понякога до точка – край на "душа, обширна като Вселената"... Този вид женски егоизъм, незави­симо от пола, създава мигновен вакуум в ясновселе­ната и тогава милостта към другия изчезва. Явява се милост към себе си - гадно и миризливо чувство за лична онеправданост, животинско самосъжаление. Ясновидецът вижда това и в краската на аурата – тя не е краска, а мътилка. Така че животинското, адското в живота на обикновените хора с още нео­формени лица и черепи се простира между два бряга: обидата и отмъщението. Невъзможно е да прег­лътне реплика, да не дири своето право, да не онеп­равдава... правдообразно. Моменталната снимка не потъва, а веднага се копира в голям размер и се на­вира в лицето на "виновния" – демек, "засегнат съм!"... С педагозите е по-лошо: там егото е прикрито под три слоя и не мирише, но лъщи.
         Една от формите на егоизма и самомнението, когато са сключили адски брак у някого, е мигнове­ната отрицателна реплика, независимо от случая. Жаждата да отрече, да каже "ама", "но" или "не" е тъй неустоима, че почва да прави бръчка между веждите, сваля клепачите отвън надолу. Такъв контрира не само другите, но и себе си, Бога в себе си. Живее в постоянен ад, но има шанс да излезе от него – има монада.
 Безразличието не спори, то се отстранява. Държи дистанция. Постоянната дистанция или пос­тоянното прилепяне са наистина съмнителни – гла­вен симптом за треньор, не за жив човек. Треньорите на ада сега до един са в човешки форми, почти не ос­танаха вече в астрала. Така че бъдете щастливи, когато някой ви крещи или ви пребива от бой – почти винаги той е с душа. Когато му омръзне да е в ада, точно толкова горещо и ще ви обича: без прилепяне. Прилепянето не е обич – в него няма мисъл за сво­бода. Когато разнотълкуването на един факт доведе до взаимна болка, говорим за садизъм и мазохизъм – размяна на реплики.
Да оправдаваш другия при всички положения; да оставяш свободен другия от време на време; да го приласкаваш най-нежно и пламенно, когато Бог е ре­къл – ето Ритъмът на Обичта и Безсмъртието! А когато Бог е решил, че витката е станала по-голяма и някой трябва да излезе на нова орбита, обичащият го пуска с радост и душата му почва да пее! Той знае, че това е сливане завинаги. Когато любимият из­чезне задълго или за цял живот и ние не реагираме като ищец или прокурор, душите ни се съединяват във всичките горни 48 измерения и ставаме с него едно цяло. Повече никога няма да се разделим! Във всяко следващо кътче на универсума Бог няма да за­къснее да ни срещне пак и физически, защото имаме Безсмъртието - Благодарността за Мига.
         Защото няма нищо по-велико в Христовото Уче­ние и Христовите души от това: "Ако не погубиш душата си, няма да я намериш". Да! Да погубиш чес­толюбието и самомнението си, презумпцията за об­винявяне! И душата си – безмъртната си монада - трябва да си готов да отдадеш на Бога и на ближ­ния; да слезеш в ада, ако трябва; да се откажеш от мнението си и "спасението" си. За това са необхо­дими само две стъпки: край на огорчението, край на осъждането! Край на самомнението, наречено "педа­гогика".
         Вместо горчилки, да раздаваме сладост и бла­гост на ближните! Да се правим на слепци от ока­тост! Да раздаваме като големи извори сладост и благост и на неближните, защото неближният на Земята е ближен на Небето – във всичките останали 48 измерения. Ближният на Земята, по правило, не можем да го намерим на Небето – горчилките и тес­лите с пироните пречат. Теслите и пироните са безразличните – като си свърши работата Съдбата с тях, като служебни инструменти, отива и ги зах­върля в склада. Вече не ги подрежда, не ги точи – свърши се това време. Тяхната участ са паяжините; но не скърбете – и в мазето те ще си останат без­различни. Ако крайно много ви е било мъчно за някой пирон или някоя тесла в човешка форма, може да имате шанс: когато дойде Денят, част от стопил­ката може да влезе в някое живо същество. Така най-после ще се допрете до онзи, който не е искал да се допира... Но не бързайте – това не е искра, тесто е. Ако някой харесва тесто - негов вкус... По-важно е кой ще ви подаде питката, кой ще я разчупи, когато е готова. Важното е, че ви я подава предишният безразли­чен, като вече жива субстанция – "питка". Безразлич­ният нито иска, нито може да пита – той няма нужда от щастие и еволюция.
         А сега – благодаря че приехте малкото, понеже то ви се дàде от души с искра Божия – добри хора. Такова "малко" пуска кълн, пораства. Хората с мно­гото, които не ви подадоха ръка (или нещо още по-лошо), не са виновни: вини в този свят няма. И те изпълня­ват волята Божия: отдалечават се, за да поемете по нов път. Важното е някой да се отдалечава или да се приближава. Който дебне да е на постоянна дис­танция от нас, за да не се срещнем случайно, или да е прилепен без отлепяне – от него се бойте. Хората със стъклените очи са най-страшни, но и те не са виновни: нима трионът или тестото са одушевени? Проблемът си е в нас, ако сме се влюбили в такива.
         Благодаря и за разбирането – за това, че не ми искате повече "фундаментални" осияния... Отдавна живеете – денем и нощем – в Школата на Живота, където всеки миг е фундаментален. А във вечнос­тите, заключени между тия славни мигове, вече мнозина от вас живеят и в рая на Земята, защото той е Миг и Избор. Вечността е миг, Раят е Избор, а Царството Божие е живот за всички.

                                                                                                    

Няма коментари:

Публикуване на коментар